Лоран Боти
В мъглата (61)

60

Клер се почувства като заловена на местопрестъплението, озовала се нос срещу нос с Греди на прага на вратата на къщата в Двора на парка.

— Аз… тъкмо щях да ти се обадя — започна тя.

След първата секунда на колебание как да тълкува непроницаемия му поглед, Клер се почувства луда от щастие, че го вижда.

— Влез — рече тя.

Алекс я погледна и къса болка прониза сърцето му. Тя наистина му харесва. Гледа го с очи, пълни с топлина, с усмивка, наситена с щедра откровеност, цялата излъчваща дълбока искреност. Може би не я обича още… Но иска да я обикне. В това е сигурен.

„Защо не ми каза нищо?“ — помисли си той.

— Е, добре, инспекторе? Ще влезете или не?

Усмивката й стана още по-широка.

— Нали затова съм дошъл? — произнесе тайнствено той.

Последва я вътре в къщата.

— Да ти налея ли една чаша?

— Не.

Тя се обърна, за да го посрещне, докато влиза в салона.

— Имам да ти казвам някои неща…

— И аз.

Сухият му тон не й се изплъзна от вниманието и я огорчи. Рече си, че твърдостта му може да се дължи на неприятностите през деня, но сама не си повярва.

— Тогава първо ти — предложи тя.

— Не.

Искаше да й даде шанс да му признае истината.

— Добре, както искаш.

Тя седна и взе цигара. Той остана прав с ръце в джобовете на кожената канадка.

Тя му разказа как малката фраза от тефтерчето, Арас XV век, най-сетне й позволи да намери пътечка в паметта си, после търсенето в студентските й записки… Възбудата я овладя, когато разказа накратко какво е научила за Араската водерия.

— Това ли е всичко? — попита той след края на разказа й.

— Ами… Мисля, че не е малко, все пак. Показва, че става дума за… не знам точно, просто за магьоснички! И то не от вчера, ако вярваме на Люсиен Морван.

— Нищо друго ли нямаш да ми кажеш?

Тя го погледна учудено:

— Ами не… Какво… става?

— Аз не мога да кажа… Ти би могла да ми разкажеш за Мароко, например.

— За Мароко ли? Ама каква муха те е ухапала?

— Да… Бихме могли да поговорим за съпруга ти в Мароко. За произшествието с водните ски.

Той видя как лицето на Клер се промени мъчително: от болка, омраза, срам.

— Защо не ми каза, че се е самоубил? — подхвърли той. — Защо не ми каза, че се е гръмнал с пушка в устата? И че дори не е умрял веднага… Агонизирал е доста дълго…

Тя стана и прекоси стаята, без да го гледа, с глупаво вперени очи в хамака.

— Да, агонизирал е няколко минути, достатъчно време, за да го намериш, а той да прехвърли оръжието с лявата си ръка в твоите…

— Млъкни! — извика тя.

Той трепна от изненада.

— Как смееш да ми приказваш такива неща? Жена ти е мъртва! Нали знаеш какво е! Ти не трябва… Трябва да уважаваш смъртта!

— Да уважаваш… — повтори тихо той. — Да уважаваш… Това шега ли е? Говориш ми за уважение — ти, която ме водиш за носа от самото начало… Това е криминална афера, госпожо адвокат Ермен. Трябва ли да ви го напомням? Настоявах, питах те дали не се е случило нещо в Мароко, дали познаваш някой си Либерман…

— И аз ти отговорих! Никога не съм чувала името му! Не го познавам!… — Тя замълча за момент, после продължи тихо: — Колкото до останалото, то не те засяга. Няма никаква връзка с тази афера за… убийства… за луди… за магьосници, не знам как още да я нарека.

— Защо не ми разказа нищо? От самото начало знам, че криеш нещо… Какъв ти е проблемът? Страх те е, че ще ме охладиш и няма да…

Тя го плесна с все сила. Толкова силно, че ръката я заболя и започна да я разтърсва като натъртена.

Той вдигна глава, бялото на очите му блесна застрашително; после разумът го накара да потисне яростта.

— Аз…

— Не можеш да разбереш — прекъсна го тя.

Обърна се и отиде към прозореца, без да вижда нищо, без да забележи, че разтрива несъзнателно ръката си.

— Не, не можеш да разбереш. Жена ти е загинала в катастрофа. Това е ужасно, но… Но е съдба. Това е животът. — Очите й се напълниха със сълзи, но тя продължи. — Не знаеш какво е да се чувстваш виновен… Не — да си виновен.

Тя се спря, сякаш да обмисли това изявление.

— Знаеш ли, аз не бях там… Искам да кажа: не съм видяла да става нищо. Стотици пъти пусках филма, изчетох десетки книги, за да се опитам да разбера какво съм пропуснала, какво не съм разбрала, какви признаци не съм забелязала за… за това, което е имал в главата си.

Не, не знаеш какво е да живееш с някого, който е като… който е като светлина, като слънце, през цялото време… И да откриеш изведнъж, че ужасни неща му разяждат главата. Не знаеш какво е цели нощи да се проклинаш за егоизма си, за егоцентризма си, за проклетото его, което ти е попречило да видиш… И с часове да се питаш: той защо го направи това? Защо го направи това? — Тя не усети как гласът й се издигна с една степен. — Не знаеш и какво е хората да те гледат странно и да повтарят: „Господи, каква трагедия!“. И в същото време да си мислят: „Все пак това е доста странно. Дали не е бил щастлив с нея? Как не е забелязала нищо?“. НЕ, ТИ НЕ ЗНАЕШ! НИЩО НЕ ЗНАЕШ!

Тя се обърна и като избягваше погледа му, отиде при малката масичка, за да вземе цигара, без да забележи тази, която пуши в пепелника. Очите й бяха влажни, но не плачеше.

— Не е ли оставил писмо? Нищо?

Тя седна и дръпна нервно от цигарата.

— Не. Всъщност, почти нищо… Две думи: „Прости ми“, на парче хартия. Това е… И никога не разбрах защо… Той беше от децата на DDASS… Може би нещо го е повлякло, хванали са го лудите, както казват, не знам.

— И все пак, защо скри от мене? — настоя той. — Нито щях да те осъдя, нито…

— Алекс, когато жена ти е починала, ти си се почувствал виновен. Положително. Но това не си го казал никога и никому, права ли съм или не?

Тя вдигна очи, срещна погледа му и разбра, че не, не се лъже.

— Нали ако кажа, че се е самоубил, все едно подхвърлям: „Добър ден, аз съм вдовица, убих мъжа си“. Разбираш ли?

Той кимна.

— А… а защо произшествието с водните ски?

— О, боже мой, това ли… Имаше доста тежко произшествие, няколко месеца по-рано. Зрелищно беше и когато се случи, се уплаших за живота си. Поне така си мислех тогава — уточни тя с безнадеждна усмивка. — И щом се върнах във Франция и ме накараха да обясня, това… това беше първото нещо, което ми хрумна. Много малко хора знаят истината… Майка ми знаеше — прибави сякаш на себе си.

Толкова исках да ти повярвам, Клер… Толкова много.

Тя разбра погледа му.

— Не ми вярваш, нали? Мислиш, че има и друго ли?

Той не отговори. За една секунда му се прииска да седне до нея. Но накрая седна отсреща. Тя стана внезапно.

— Стой тук, идвам веднага.

И изчезна за миг във вестибюла, за да се върне с чантичката си в ръка. Седна и започна да рови вътре.

— Искам да го видиш.

И му подаде над масата една снимка.

Той видя мъж, надхвърлил с малко двайсетте, когато са го снимали. Приличаше на… Фредерик, разбира се — или по-скоро обратното — с тази разлика, че на снимката се усмихваше като човек, дарен с щастие. Алекс не си представяше дали Фредерик, намръщен като сърдит на целия свят пубер, може да се усмихне така радостно. Клер е права: мъжът излъчва… светлина. Сигурно е била щастлива с него — тази мисъл не му спести едно бодване от ревност.

Върна й снимката. Тя я взе, а очите й питат. Какво може да й каже?

Предпочете да се върне към по-конкретни неща.

— Отнеха ми разследването.

— Какво?

— Мисля, че някой е оказал натиск. И май че знам кой.

Тя го изчака да продължи.

— Семейство Талко са начело в списъка. Но не мога да си обясня каква игра играят.

— Какво, Талко ли? Какво общо имат с всичко това?

В същия миг тя си спомни, че в тефтерчето на Люсиен Морван имението Талко наистина се споменаваше по някакъв повод.

— Да не мислиш, че те са… убийствата и всичко останало? Смяташ ли, че Антоанет Андреми е при тях? О, Господи, вярно е, че виждах в тях нещо… някаква прилика, нещо общо в поведението!…

— Не знам. Вече не знам — въздъхна той. — Това, което ми разказа за… процесите за вещици… (Но след парализата на Либерман не се ли беше подготвил за някаква, да речем, странна евентуалност?) Всъщност никаква сериозна следа не води към тези Талко, макар всичко да ме кара да мисля, че са замесени. Освен това нямам представа и за обхвата на организацията.

Замълчаха и двамата, всеки вперил поглед в своя ъгъл.

— Нито за това — повтори Греди — нито за връзката с… Мароко.