Лоран Боти
В мъглата (48)

47

Момичето в червено гледаше подозрително Боб с все същата странна искрица в зениците. Седяха лице срещу лице в една бирария с поостаряла обстановка, в която се тълпяха студенти и лицеисти.

След като й подхвърли фамозната фраза на езика на Властта, единствената, която знае, Боб кара след фиатчето в продължение на няколко минути — наслуки, само и само да не изгуби пощурелия Болид. Преследвана или не, девойката представлява обществена заплаха, това е ясно. По време на късия пробег мислите му се лутаха: какво точно да й каже?

Тя го доведе тук. От свойското й държане заключи, че е постоянна посетителка. Беше поздравила съдържателката с небрежното „здрасти, Мадлейн“.

Седнала зад кафето си, сложи начало на враждебните действия:

— Слушам ви.

— Казвам се Мартин. Робърт Мартин… Накратко Боб. Аз съм… (Той се поколеба, преди да се хвърли в атака. Импровизираният му план беше рискован.)… американски агент.

Тя се разсмя малко нервно.

— Звучи доста интересно. Американски агент, така ли? А мога ли да разбера откъде сте научили онова… онези думи? Имате ли впрочем идея какво означават? Вероятно не. Иначе нямаше да ми ги кажете, сякаш ме поздравявате с добър ден.

— Това беше единственото, което ми дойде на ума, за да привлека вниманието ви. Аз съм американски агент, натоварен с наблюдението на вашата… организация. Няколко месеца вече разследвам в Съединените щати какви връзки се поддържат между различни секти и имението Талкотиер. И съм тук, защото знам, че… това ще бъде скоро.

Изведнъж мрачна и яростна маска разкриви лицето й. Кресна с гневен глас, едва заглушен от електронния вой на флипера и парчето лоша музика от джубокса:

— Какво точно искате? КОЙ СИ ТИ ВСЪЩНОСТ?

— Пристигнах тук да ви помогна. Да ви информирам. В замяна на това искам да бъда посветен. Искам… и аз искам да Му служа.

— Ти не знаеш нищо… Нито знаеш какво приказваш, нито знаеш за какво се отнася. — Тя разбърка кафето си като хипнотизирана и разля половината в чинийката. — Ако имаше някаква представа за истината, щеше да те е страх… щеше много да те е страх. При това използваш думи, които не значат нищо. Секта… Това ли мислиш, че сме?

Той не отговори веднага. Искаше да подготви ефекта. Съсредоточи се върху жената зад тезгяха. Докато си гледаше работата, тя всъщност не ги изпущаше от поглед.

— Може и да не знам точно какви сте… Но знам с какво се занимавате. Знам за… — той сниши глас — жертвоприношенията. Да, веднага щом научих за това, разбрах, че съм намерил пътя си. Това е като откровение, казвам ти… Имам чувството, че съм го очаквал.

Колкото повече го слушаше Франсоаз, толкова повече я налягаха спомените. Болницата, мъртвешки бяла, където я затваряха на три пъти. Майка й… Именно майка й извърши необходимото. Тя се занимаваше с всичко. Винаги. С кухнята, с домакинството, с обучението на милата й обожаема Франсоаз. Тя я научи на толкова много неща: да се моли, да се моли… Постоянно да се моли. За да преуспее в училище. За да не се заглежда по момчетата. Да се моли, за да поиска прошка в деня, когато Франсоаз стана жена. За да иска прошка, загдето си поигра с татко. Да иска прошка, да, защото неин грях е, гдето изчезна татко. Тя не заслужаваше да я обича татко и той точно затова си отиде… И на нея й остана само едно — да се моли…

Болницата, мъртвешки бяла. И онова момче, болно и то, което й обясни всичко: защо е наистина длъжна да се моли и да служи. И най-вече Кому да служи. И най-вече как… Истинско откровение. Много повече от диагнозата на доктор Бришар: „Истеричка… В много тежка форма, госпожо Мьорис. Ще трябва, може би, да приложим семейна терапия. Естествено, вие сте силно засегната от истерията на дъщеря ви и не бих могъл да я лекувам, ако и вие самата не се заемете“.

Не, от това ни най-малко не й се изясни… Но в замяна думите на момчето я заплениха. „Ти ще имаш Властта. Ти ще бъдеш Силата. Нека да се съединим…“ Това е несравнимо по-привлекателно от някаква истеричка… Една голяма, много-много голяма ИСТЕРИЧНА РАЗВРАТНИЦА.

Тя стори всичко, за да има Властта и да бъде Силата. Тогава се успокои и взе съдбата си в ръце. Заповядаха й: приближи се до децата. Тя го стори. И полека-лека се изкатери — с жестокия си апетит за Власт и с желанието си за Сила — към върховете на имението Талкотиер. И всичко това — благодарение на думите на онова момче и на това откровение.

— Слушай какво — уверено рече Боб. — Искам да бъда и аз, нали разбираш?… Не желая да отсъствам от срещата. Трябва да ми помогнеш. А пък аз ще ти разкажа всичко, каквото знам, включително за дейността на моята агенция. Всичко, което може да ви бъде — да ни бъде полезно, за да няма проблеми. Знам, че това е моят път.

Може пък в края на краищата и той да е получил откровение? Може пък да успее да Го обслужи така, както успя тя — с пълно себеотдаване, за да бъде Силата и да има Властта?

Тя го погледна по-внимателно. Беше страшно привлекателен: с бронзов тен и изсветлели на слънцето къдрици, които падаха по челото му, уверен поглед, плещи на спортист. Нещо смътно се помръдна долу в корема й. Тя долови божественото чувство.

Какво пък рискува, ако го представи на Майката? Най-сетне нали той знае много неща, това не може да се отрече. Тя не поема отговорност да му разкрие и най-малкото нещо. Но този момък не е случаен. Има хиляда начина да бъде подложен на изпитание. И тя ще изпита върховно удоволствие от това. Майката ще узнае най-добре като кой е той всъщност.

Боб видя една усмивка да изкривява чертите й. Дали не клъвна най-сетне? Но от това съвсем не се почувства по-добре.