Лоран Боти
В мъглата (3)

2

Клер слезе по стълбището, навлякла тежък вълнен пеньоар, боса и като чума в главата. Още няма пет сутринта, рече си тя с досада, а минаха повече от два часа, откакто се събудих. И наистина, от деня, когато се настани заедно със сина си в това жилище, сънят й отказваше благоразположението си. В началото на безсъниците тя реши, че преместването на ново място и, както казват, смяната на климата са причина за белите й нощи и внезапните събуждания, които я гонеха от леглото в най-невероятни часове. Но мина повече от месец, откакто се настаниха тук, а нищо не се променяше. Тя, която винаги беше имала нужда от „осемте си часа“ сън, за да бъде във форма, не беше в състояние да подремне повече от два-три часа поред. При това става дума за дрямка, а не за истинска почивка. Понякога дори й се струваше, че е сънувала наяве, неспособна да се отпусне напълно във възстановителната несвяст.

Когато прекосяваше застлания с бяло-черна керамика хол, за да си направи чаша кафе в кухнята, тя забеляза на закаченото до входа голямо огледало тъмни кръгове, които правеха по-тежък зеления й поглед и една суха бръчица, която кривеше ъгълчето на устата й.

„Четирийсетгодишен юбилей и първите безсънни нощи — за една година ми се събира твърде много“ — рече си горчиво тя. Но дали няма и нещо друго? Една потисната горчивина не беше престанала да й тежи още от пристигането тук, едно усещане за неясна несигурност, което не можеше да определи, но то беше достатъчно изявено, за да й отрови истинската почивка. И да я накара да пропуши отново — клопка, която не беше успявала да избегне дълги години.

Докато кафето я изпълваше с топлина, тя хвърли бърз поглед през кухненския прозорец. В градинката ивици мъгла се влачеха по вятъра в студената ранна утрин.

Тази проклета мъгла!

Клер не познаваше добре Лавил и още не беше привикнала към тънкостите на климата. През отминалата пролет още не познаваше достатъчно и позастарялото му очарование, когато беше спечелена от улиците му за пешеходци, от запазените му квартали, от дърветата с изобилна шума, от саксиите с най-ярките цветя, които е виждала.

Беше минала оттук случайно. Когато се връщаше към Париж по магистралата, вниманието й беше привлечено от големи пана: „Ханът в Ла Сул: областна дегустация“.

По идея на Брижит, нейна сътрудничка и спътничка, тя напусна сивата автомагистрала, за да поеме по слънчевия зелен път към околийския център. Свикнала с бетона, шумотевицата и движението в Париж, Клер беше очарована от лазурната и живителната сила на стария град.

— Превъзходно е! — възкликна тя, поела по улиците на Лавил в търсене на Хана и спираща се тук и там, за да попита за пътя приветливите минувачи. — Виж колко е зелено, Брижит! И всички тези статуи, тези паметници… И тази тишина. Чуваш ли я тишината?

— Не виждам нищо особено във всичко това — отговори лаконично спътничката й. — Провинциална дупка, където човек се отегчава до смърт: три или четири кина, разбира се с дублирани филми, един по-голям театър за годишните представления на „Лебедово езеро“, два ресторанта, където се събира елитът на местното общество, и жената на нотариуса, която е любовница на зъболекаря. Нищо кой знае колко оригинално… Да, добре, все пак рутината понякога е истинско щастие.

— Как можеш да си толкова лишена от надежди? И уж си парижанка? Това градче е превъзходно. И дори е съвсем точно мястото, където бих искала да се оттегля: не точно на село, но не съвсем и в град.

Брижит смени сюжета, като предпочете да се възторгва в сигурните ръце на един млад трейдър^[1], срещнат преди няколко седмици в една дискотека.

Но Клер всъщност не я слушаше. Истински оазис на спокойствието, открит по време на буря, градчето притежаваше чудодейни свойства: за първи път от много седмици насам успя да забрави за скандала, свел до нула всичко онова, за което тя винаги се беше борила.

Известна адвокатка, свикнала с телевизионни снимачни площадки, пресконференции и дела, наричани „кауза пердута“, Клер си бе вменила задължение да защитава вдовици и сираци. Тя беше щедра по природа и остро чувство за справедливост — немного рентабилно за един адвокат, но важно в нейните очи — я бе накарало да заема позиция в деликатни дела: терорист, обвинен несправедливо, че е опожарил синагога; жертви в общинските жилища с нисък наем — поради небрежност на архитектите на тези жилища, причинила смърт на много хора; изпаднала звезда, обвинена за смърт на любовника си по време на криза от делириум тременс… Най-различни човешки драми й бяха позволявали многократно да прилага талантите си — вдъхновено и усърдно като идеалистка.

До този прословут телефонен разговор, точно до мига, когато вдигна слушалката и без да знае сключи договор с дявола, като провали завинаги живота си.

Тя отиде в кабинета си да вземе преносимия компютър, въпреки ранния час. От пристигането си досега не можеше да пише в мястото, предназначено за работа. Впрочем, написаното от нея нямаше нищо общо с работата. Какво беше тогава — роман? Разказ? Изповед? Нищо подобно. По-скоро една истина.

Тя препрочете последните страници; повествованието й едва започваше. До този час все още не беше събрала смелост да стъпи отвъд телефонния разговор.

С бледа усмивка на устните и с тъжни очи, вперени отнесено в мъглата, тя се питаше: ще мога ли някога да го забравя този телефонен звън?

 

 

Съвсем ясно си спомням всичко. Седях зад бюрото стил Луи-Филип — твърде внушително за спартанската обстановка на стаята, където бяха струпани делата ми. Часът отиваше към осемнайсет и половина. През нормалното време не бих вдигнала слушалката. Това е — би следвало да напиша, че това беше работа на Фабрис, секретаря (за мен е въпрос на чест да назнача мъж на това място!). Когато отсъства, той включва телефонния секретар. Но поради кой знае каква причина точно този ден не го е включил. Обичаме да казваме, че понякога животът виси на косъм. Е, без да знам, моят е висял на телефонен кабел. Тъй че вдигнах слушалката.

— Г-жа адвокатката Ермен? (гласът беше топъл и леко смутен). Аз… Аз съм Антоанет Андреми. Майката на Пиер Андреми.

Веднага разбрах за какво става дума. Нали бях потънала в сложното досие за едно уволнение в рамката на дело за сексуален тормоз. Обикновено концентрацията ми, особено вечер, е такава, че ми трябват поне десетина секунди, за да се опомня. Но това беше нещо друго. Сякаш го очаквах тоя проклет телефонен звън. Откакто аферата Андреми се превърна в златна мина за медиите, от нея се заинтересувах и аз.

Пиер Андреми — трябва ли да напомням? — беше на първо място в целия печат почти цяла седмица, заради поредица особено дивашки убийства: изнасилване, убийство и осакатяване на шест деца от три до осем години. Срещу него не беше представено нито едно категорично доказателство, но за да бъде обвинен се оказа достатъчна серия от следи.

 

 

Клер спря и препрочете откъса, който написа току-що. Стилът й се стори доста безцветен на фона на силното й вълнение. „Забрави за юридическата строгост“ — помисли си тя. Ти си насред пледоарията. И обвинената си ти.

Прочете още веднъж редовете. И както всеки път, погледът й напусна екрана, за да се закове в празната чаша от кафе, а духът й потъна в спомена.

 

 

— Държах да се срещна с вас, г-жо адвокат, защото само вие можете да помогнете на сина ми да се измъкне — й обясни Антоанет Андреми при първата им среща в модерния офис, където работеше Клер.

Тя припомни на Антоанет Андреми етикета на работата си: може да се заеме само при условие че има доверие в своя клиент. С други думи, не може да пледира, ако не вярва, че е невинен. Без това просто не би могла да осигури защита, достойна за това име, дори ако използва цялата сила на ораторските си дарби.

— Но той не е виновен — обяви почти през сълзи Антоанет Андреми. — Не може да бъде виновен. Невъзможно е!

— Въз основа на какво твърдите, че синът ви е невинен? — попита меко Клер.

— Много просто. Той не е способен да стори такова нещо.

— Това не е достатъчна причина, госпожо Андреми. Вътрешното убеждение на една майка, колкото и искрено да е, няма тежест в подобен процес. Впрочем, както и във всеки друг…

— Съгласете се поне да го видите — сърцераздирателно помоли тя.

Говорим за една елегантна жена, несъмнено около шейсетте, но леността и наличието на достатъчно пари, за да се остави в ръцете на реномирани пластични хирурзи, й бяха спестили някои поражения на времето. И тя покори Клер по-силно, отколкото можеше да предположи. Не с изисканите си маниери, нито с костюма си Шанел или с надменното си държане, когато влезе в кабинета, а просто защото в авторитетното спокойствие, излъчвано от жените, които имат всичко, адвокатката реши, че различава безграничната мъка и преданост към сина й.

Клер, разкъсвана от любов към Фредерик, собствения й син, се усети в капан: заля я състрадание към Антоанет Андреми и тя отстъпи пред молбата й.

Пиер беше копие на майка си: възпитан, изискан, елегантен. Въпреки тревожните бръчки по челото и бледността, свидетелство за объркването му, той беше неоспоримо привлекателен. Очи с дълбок поглед като две езера с черна вода и топъл звънлив глас — ето я несъмнената причина за това. И нито обстоятелствата, нито мястото — приемната в затвора — му попречиха да посрещне благоразположено Клер.

— Г-жо Ермен, щастлив съм, че успяхте да се освободите. Не знам дали моят… случай ще ви заинтересува. Но съм убеден, че бихте могли да ми помогнете много и че ще бъде от полза за справедливостта, ако приемете.

Клер се почуди мълчаливо на първото си впечатление: беше предположила, че той ще й вдъхне отвращение или състрадание, симпатия или антипатия. Но не и респект.

Прегледаха заедно частите на досието.

Множество елементи говореха в негова вреда. Мястото му като зам.-директор на частно училище в буржоазно предградие беше твърде удобно, за да се приближава до жертвите си — всички те се учеха там. Нещо повече, той нямаше алиби за нито една от предполагаемите дати на убийствата, установени чрез аутопсиите на малките трупове. Нещо още по-лошо: макар и заклет културист, във въпросните дни и часове не се беше появявал в залата. И най-сетне, под ноктите на две от децата имаше малко тъкан от едно негово сако.

Наистина убийствена история.

Но поддаваща се на защита.

Нито една анализирана проба не беше позволила да се определи генетичен отпечатък и следователно да послужи като категорично доказателство. Вярно е, че нямаше валидно алиби, но една ангина — удостоверена от добросъвестен лекар — придружена със силна треска, го била принудила да пази леглото десетина дни. Неспособен да стане, дори молил съседката да му купи лекарства. А две от убийствата били извършени през този период.

Такива зверски престъпления, помисли си Клер, изискват изключителна енергия. За да убиеш по такъв начин, трябва да не си на себе си, почти да си в транс. Трудно е да се докараш до подобно състояние, когато си толкова болен.

Аутопсията също не беше напълно категорична. Не била открита никаква следа от ДНК. Колкото до късчетата плат, те също не доказваха кой знае какво. Познат с компетентността си, Андреми имал навика да обикаля училищните коридори и да наблюдава класовете през междучасията, накратко, да показва активно присъствие. В такъв случай децата нима не са го хващали за ръкава, за да останат няколко нишки под ноктите им?

Най-сетне — и това не беше най-слабият му коз — няма нито една доказателствена следа, открита у него, както обикновено се получава при този вид престъпления: нито снимка, нито списание, нито филм изобличаваха злокобните му педофилски наклонности. Разбира се, липсата на интимна приятелка, вдъхваща доверие и способна да направи благоприятно впечатление в съда, можеше да натежи в негова вреда; но няма и гащи, скрити на дъното на някой долап, които да бъдат представени пред съдебните заседатели, нито снимки от „Полароид“ на вързани момичета, хвърлени на похотливите разгонени добермани. По този пункт Пиер Андреми изглеждаше неопетнен.

Дори това беше силната му карта.

Клер не се остави дълго да я убеждават. Ако в началото я мъчеха колебания, в края на разговора те изчезнаха. Това беше една друга г-жа Ермен, мотивирана и ентусиазирана, която видя облекчение и признателност в очите на Антоанет и сина й, когато им съобщи, че приема делото.

Кацнала на високия стол и облакътена на барчето в голямата кухня — единствена отстъпка пред селската украса на помещението — с цигара в уста (вече втората) и вкус на безсъница, примесена с кафе, Клер се взираше в светещия екран.

Дори и днес не можеше да си обясни откъде й дойде това увлечение. Или по-скоро не можеше да си го обясни напълно. Не се дължеше нито на майчината преданост на Антоанет, нито на относителното равновесие между доводите, обвиняващи и оневиняващи Пиер. Не, тези неща нямаха нищо общо. На везните бяха натежали огромните му черни очи. И тази нега, успокояваща и сладострастна, на един тембър, нямащ подобен на себе си.

Боже мой! Ще ти се наложи да го напишеш и това!

Тя, безкрайно внимателна с мъжете след смъртта на бащата на Фредерик, се беше оставила да я изненадат и съблазнят като някоя колежанка. Нима успя да се влюби до заслепяване в Пиер Андреми? Или я отнесе амбицията й?

Би трябвало да послуша Фредерик. Неведнъж беше забелязвала изключителната интуиция на сина си и дори я бе сравнявала с почти медиумното шесто чувство.

— Мамо, внимавай много — казваше й той. — Нямаш нищо сериозно, за което да се захванеш в тази история.

— Заблуждаваш се, съкровище — защитаваше се тя ентусиазирано. — Пиер не може да бъде виновен!

И сияеща продължаваше с пламенна пледоария в прослава на правосъдието изобщо и в защита на един невинен в частност.

— Престани да ми повтаряш речта си — отвръщаше синът й с досада. — Не си в съда. И погледни истината в очите: имаш еднакво основание да повярваш и в невинността му, и във вината му!

Но можеш ли да се оставиш да ти повлияе един юноша, по онова време едва навършил петнайсет години, колкото и прозорлив да е? Във всеки случай, Клер не се повлия и отдаде относителната враждебност на сина си към Пиер на някаква хипотетична ревност, впрочем напълно естествена. Казусът Андреми й отнемаше много време в един момент, когато Фредерик, залутан в егоцентричните и объркани терзания на юношеството, се нуждаеше от майка си.

Но тя не можеше да се откаже: отдаваше й се възможност да се наложи като виртуоз в заседателната зала. Освен това, не се ли надяваше, без да посмее да си го признае, че щастливата развръзка на този процес би променила не само кариерата й, но и чувствения й живот?

Но нейната трагедия едва започваше. Трагедията, която тук, в това градче, щеше да я покачи на този стол с очи, подпухнали от плач пред размера на загубата.

 

 

За няколко месеца делото Андреми я подложи на всеобщо осъждане: беше опитала какво е омразата на обществото. След смъртта на съпруга й Кристиян това безспорно се оказа второто й „голямо изпитание в живота“.

Лавил й се беше сторил толкова приятен, толкова отморяващ, когато след края на процеса и онази импровизирана отбивка заедно с Брижит за първи път усети, че хората не я гледат с презрение: може да се разхожда, да се обръща към околните, без те да я разпознаят, обидят и дори тормозят. С едно спиране в хана на Аржансон се бе превърнала в анонимна гражданка, хубава жена с буйна кафяво-червена коса, със зелени очи, изпъстрени със златно, с откровена и топла усмивка, която предизвикваше симпатия и желание.

Тя отседна там на два пъти: през уикенда в един приятно класически хотел. Така й дойде идеята — внезапно и с облекчението на дългоочакван отговор — като едно очевидно по простотата си решение: Лавил ще бъде нейният град. Средствата, предоставени от майка й, плюс доходите от последните й работни години — най-рентабилните — й позволяваха да подаде оставка и дори да помисли за преквалификация, ако пожелае. Още повече че малко след драмата се разбяга цялата й клиентела. Оттук нататък наистина се искаше много смелост, за да повериш защитата си на г-жа Ермен. И голям риск след хубавата пледоария и няколкото трика да свършиш в затвора или във вестникарската колонка за произшествия.

Разбира се, тя би могла да спечели пари от това дело. След края на процеса кандидат мафиотите я заляха с телефонни обаждания. Беше станала знаменитост — от онези, които търсите, когато ръцете ви са в кръв, която никой не може да измие. Само че за Клер това вече не беше същият занаят. Беше продала душата си на дявола; трябва ли да започне да я раздава на безценица?

Тя би искала да се сражава, да се бори, да се изправи срещу враговете и хулителите си. Но срещу нея бяха буквално всички. Какво друго да стори, освен да се измъкне — ако може — по терлици и „да започне нов живот“, дори ако този израз с цялата му посредственост и страхопъзльовщина да означава провал на собствения й живот? И няма нито един мъж, който да я подкрепи, нито един истински приятел, при когото да потърси малко утеха, нито дори някакъв идеал, който да защитава в някаква пародия на нормален живот. Със съсипана кариера и погубена чест, не й остава нищо друго, освен да се бори за оцеляването на сина си и — евентуално — на самата себе си.

Лавил би могъл да бъде новото място, където ще хвърли котва, за да се спаси от корабокрушението.

Или поне така вярваше в оня ден зад волана на колата си на връщане към Париж.

Очите й се насочиха пак към екрана. Споменът за онова дело отново беше достатъчен да обърка мислите й. И отново опитът да канализира нахлулата мъка й причини ужасна болка. И мислите й се разпиляха… Не можеше да напише нищо. А нали това избра: да си поеме дъх, за да пише, да изкаже и да осъзнае всичко. Но засега двайсетината страници, написани за три седмици, няма да й донесат Пулицър!

И дали наистина това е нейният избор?… Или събитията я доведоха неумолимо в този град? Днес вече не беше толкова сигурна, че Лавил е жадуваното чудодейно разрешение. Той посърна под зловещите сенки веднага след началото на есента и в очите на Клер всяка негова улица вече изглежда траурна. Изчезнаха онези цветни букети и онова лазурно небе, които развеселяваха града. Остана постоянната сивота, влажният мирис на мъгла. Без да споменаваме за безутешната й скръб и за натрапчивото усещане, че някой я следи.

С внезапните й пристъпи на параноя — тя се бичуваше след това! — Лавил е сякаш в очакване да се случи нещо — нещо, свързано с нея.

Но какво?