Лоран Боти
В мъглата (29)

28

Клер беше облякла пола екрю и оранжева блуза — светъл отблясък от рижата й коса. Посрещна го с усмивка, без агресивност. Но Алекс забеляза, че гримът не прикрива крайната й напрегнатост. Докато я слушаше да разказва историята си, седнала срещу него на едно от канапетата в салона, той не откри и намек за неискреност в думите й. Надушваше чистосърдечна искреност. Прекалено чистосърдечна?

— Кога видяхте Антоанет Андреми за последен път?

— Искате да кажете преди вчера ли? Всъщност на процеса. Чудно е, впрочем, как тези хора — искам да кажа двамата Андреми — изпълваха физически всекидневието ми по време на цялото съдопроизводство, за да изчезнат напълно след това. Всъщност, напълно е… може да се каже…

— Съзнавате ли, Клер, че това, което ми разказвате, ви приближава до моето разследване?

Той я гледаше с мека, уверена усмивка. Тя не можеше да си я обясни. Дали беше възхитен, че я вижда замесена, пряко или не, или пък й съчувстваше за проблема и искаше да я защити? Изпълнена със съмнения, тя му върна усмивката без горчивина.

Клер наистина е засегната от аферата, не може повече да отрича. Във всеки случай появата на Антоанет Андреми в Лавил не само смущава — тя като че действаше именно с намерение да я хвърли в ужас.

Или по-скоро: да ме заплаши.

Какво означава всичко това? И какво прави тук Антоанет Андреми? Клер започваше да усеща смътно, че повече не е в безопасност. Не го изрази категорично пред Греди, задоволи се да му намекне.

— Искате да кажете, че сте се уплашили?

— Знаете ли, така ме погледна с тези нейни очи… Понякога изглежда толкова дива… — Тя млъкна. — Добре, Греди, ще ме водите ли на обяд или не?

Той скочи на крака.

— Готов съм.

Отиваха към вестибюла, когато позвъниха отвън.

— А, струва ми се, че знам кой е.

Клер отвори на Перл, която нахълта в антрето с доста уплашена физиономия.

— Е, какво каза лекарят? Има ли нещо сериозно?

— Не, не се тревожи. Само няколко контузии и синини… Трябва му малко почивка, за да се съвземе. Загубил е доста кръв от драскотината на главата, но не е страшно.

— Уф!… Едва изчаках да чуя звънеца на лицея!

После тя забеляза Греди и го погледна любопитно.

— Ъъ… това е инспектор Греди… Алекс, запознайте се с Перл, приятелка на сина ми.

Той поздрави младото момиче, без да пропусне да забележи неуловимото му очарование и леко превзетото му поведение. Позна я: беше в младежката група преди няколко дни в пъба „Лондон“. Малката, почти иронична усмивчица на девойчето го подразни. Клер каза:

— Той те чака, но почукай леко, преди да влезеш. Може да е заспал.

И без да чака отговор, излезе заедно с Алекс. Двамата се отправиха към колата му, паркирана наблизо, подслонени под чадъра, който Клер имаше грижата да вдигне достатъчно, за да не закачи с него главата на инспектора.

— Случило ли се е нещо на сина ви?

— Това е последната прекрасна новина от снощи. На връщане от приятелката му го нападнали.

— Не сте ли подали жалба?

— Той ми забрани категорично. А и нямам представа какво точно се е случило. Една дума не мога да му измъкна. Всичкото, което ми каза, беше „нападнаха ме“. Точка. Така че трябва да се примиря. След като няма никакви последици.

— Щом отказва да се оплаче — отбеляза Алекс — значи знае кой го е нападнал.

— Питам се дали и това момиче няма нещо общо. Синът ми никога не е бил побойник.

— Във всеки случай тя е прелестна.

— Да, чудно е как на нейната възраст вече излъчва женственост. Странна е. Отначало беше много сдържана с мене, а сега ми изглежда почти… нахакана.

Алекс не каза нищо. Качиха се в колата му и мълчаха по време на пътя.

 

 

Возиха се десетина минути. Клер обичаше скоростта; кормуването на нейния шофьор, слаломиращ по старите улички из центъра със същата лекота, с която би се движил по пътищата в предградието, я устройваше напълно. Накрая той спря пред грубо изписан надпис: Задушен петел с вино.

— Ще ми предложите да опитам местната кухня, така ли?

— Честно казано, нямам голям избор. Освен пицариите и китайските ресторанти, това е единствената прилична кръчма, която съм виждал тук. Нали помните, че не съм от тоя край.

Ресторантът й се понрави. Вътре беше просто, топло, интимно. Тя се надяваше кухнята да съответства на фирмата и се изненада, че менюто изведнъж я накара да огладнее — след като седмици наред нямаше никакъв апетит.

— Защо ме поканихте на обяд? — внезапно попита тя, докато доста снажната и рижава сервитьорка се въртеше наоколо и чакаше да й поръчат.

Клиентите бяха малко и тя бързаше да предаде поръчката в кухнята. Най-сетне Греди й даде знак и тя извади бележник и молив с явно облекчение. Бързи и решителни клиенти — истинска мечта. После, като записа ястията и отпуши бутилката с вино, изчезна.

— Защо ви поканих на обяд ли? Добър въпрос. Съвсем искрено: и аз не знам. Просто така, на телефона… Нямаше много време за мислене и аз — хоп! И ето сега можем да си поговорим. При това вие сте повече от всякога в списъка на заподозрените.

— Заподозряна ли? — извика тя. — Но в какво, велики боже?… Надявам се, все пак, че не е в отвличане и убийство на деца! Защо бих го сторила?

— Слушайте, Клер… Вие сте защитавали един от най-отвратителните педофили, които съм срещал в кариерата ми. И той не само бе оправдан, но дори след това изчезна. Няколко месеца по-късно вие пъхате ключа под вратата и вдигате котва, вие — звездата на съда. Пристигате тук и само подир месец започват нови престъпления. При това ми съобщавате, че сте срещнали майката на Андреми…

Сервитьорката, която носеше ордьоврите, хвърли изпитателен поглед върху двойката. После остави чиниите и се оттегли.

Клер се загледа в своята с усещане как хубавият й апетит отстъпва пред унинието.

— Не си ли давате сметка колко… зловещо звучи всичко това?

— Не мога да отрека, така е. Смятате ме, значи, за толкова глупава отново да се навра между шамарите?

— Така изглежда, съгласен съм.

Той я погледна топло с черните си блестящи очи с гъсти мигли. Погледът му й се нравеше.

— Какво мисли синът ви за всичко това?

— Не съм му казала нищо. И дума не може да става да споменавам Андреми пред него — отвърна тя. — А на него тоя град му харесва толкова много, колкото не ми се нрави на мене. Досега бяхме много близки, но…

— А баща му каква роля има?

Клер не скри учудването си.

— Мислех, че в досието ми при вас пише всичко. Баща му почина, когато той беше на четиринайсет месеца. По онова време бяхме в Мароко. Баща му беше кооперант^[1] в развиваща се страна.

Греди подскочи.

— Били сте в Мароко? Кога?

Тя се намръщи. Какво значи това?

— Ами… Около две години. Отидох при Кристиян, съпруга ми. Той работеше в културната мисия и…

— Но по кое време точно?

— Между 1976-а и 1978-а.

— В Рабат ли живеехте?

— Защо ме питате, след като знаете вече?

Тонът й беше сух.

Мили боже, но какво беше това змийско гнездо? В какво е затънал?

— Продължете…

— Какво да продължа? Да ви разкажа за смъртта му ли? За нашия живот? Какво точно искате да знаете?

— Искам да знам какво е станало тогава. Положително се е случило нещо…

— Мисля, че наистина е така — рече сухо тя. — Той обичаше водните ски, беше ас на моноската, но падна, счупи си гръбначния стълб и почина на място. Това стига ли, или да ви разкажа и за погребението?

Настана тишина.

— Да си кажа право, не знаех, че сте живели в Мароко и още по-малко, че съпругът ви е починал. Познавате ли някой си Либерман? Възможно е например да сте го срещнали там. Или да се е случило нещо странно по онова време.

Тя прехапа устни.

— Не, наистина не се сещам за нищо. Либерман ли казахте? Всичко това беше толкова отдавна. — Тя замълча за секунда. — А вие? Не ми отговорихте последния път. Защо сте дошли тук?

— О… знаете ли, след нещастието с жена ми изгубих желание за всичко… Включително и свещената искра на моя занаят.

Той се поколеба за миг. Нима щеше да сподели колко му липсва жена му, колко се беше надявал да смекчи болката си в някое по-отдалечено място, но как вече е разбрал, че това чувство се е наложило като покаяние? Да, беше готов да се предаде наистина отведнъж, за първи път, откакто съзнанието му се пробуди за тази нова реалност: да страдаш, за да оздравееш. Но самата тя спря този негов порив.

— Ами разследването, и то ли е за вас като изкупление? О, извинете… Не бива да се държа с вас като някоя циганка гледачка.

— Благодаря ви за това. Ако наистина се смилите и ми резюмирате вашия последен Космо, ще бъде приятно.

Двамата се разсмяха тихо.

Клер се загледа за миг във волевото му лице, едрия нос, черната твърда коса, тъмните очи. И се развълнува от мисълта, че зад външния му вид, вдъхващ такова чувство за сигурност, могат да се крият истински пукнатини.

Сервитьорката прибра почти недокоснатите чинии и донесе двете поръчани блюда.

— А вие — подхвана той — никога ли не сте имали желание да преустроите живота си?

— Не… Да речем, че не съм имала повод за това. Синът ми, работата ми… — Тя се поколеба. — В действителност живеех като мъж.

Това беше истина. След смъртта на Кристиян и настаняването й в Париж, няколко години се остави да я носи течението, макар че потъна в работа и завърши доста блестящо адвокатския си стаж, за да може на двайсет и осем години да отвори собствена кантора. Цяло мъжко хоро се завъртя около нея за нощ, за уикенд, понякога за цял месец, но тези парижки любови — между две професионални срещи, където всеки взема, без да даде нищо — я изморяваха бързо. Не, нито един мъж не прояви достатъчно сила, да се наложи в сърцето й редом с Кристиян и сина й. Оставаше й единствено работата.

— Дайте ми да видя досието си — подхвърли внезапно тя.

Греди вдигна нос от чинията.

— Нали знаете, че не може да става дума за това?

Тя се съгласи неохотно.

— Дори да съм сигурен в невинността ви (но дали е така? — рече си той в същия миг), не бих могъл да направя подобно нещо.

— Да, знам. Казах го… казах го ей така. Имате ли и други следи? Едната съм аз, това е ясно.

Той се усмихна.

— Освен вас, както казахте, нямам кой знае какво. С едно изключение… — той се поколеба — изглежда точно тук са извършени подобни убийства преди трийсетина години. Но това са само… слухове.

— Как така само слухове?

— Нямаме никакво доказателство, само едни показания. Не е имало нито вестникарски статии, нито официално разследване… Нищо. Тъй че можем да се попитаме дали това не е чисто бълнуване?

— Поставяте този въпрос, само защото не е имало вестникарски статии през онази епоха?

— Не само, но между другото и това…

— Как тогава ще ми обясните, че до ден-днешен няма нито ред и за вашето разследване?

Той помисли малко, преди да отговори.

— Просто защото досега контролирам всяко изтичане на информация.

— Хайде, хайде… И вие като мене знаете, че и най-строгата цензура не може да спре изтичането на информация. Винаги се намира полицай на ясла в някой вестник или разгневен родител, или някой друг да раздвижи медиите. А за това нищо, нито ред!

Алекс трябваше да признае, че тя е права. Не му се щеше да задълбават върху този проблем (има защо: мълчанието на печата вършеше работа), но и не можеше да опровергае Клер Ермен. Вестниците винаги държат в джоба си по някой агент, повече или по-малко възнаграждаван според качеството на предаваната информация; това важи още повече за провинцията, където близостта тъче между различните групи връзки на приятелство и благосклонност.

— Човек може да се замисли над това, нали? — прибави тя. — Две убийства и нито една следа, това е показателно. Знаете ли какво си мисля? Че има нещо напълно извратено в тоя град. Открийте кое е и проблемът ви е разрешен (а покрай него и моят — със същото основание, рече си тя). Ще посмеете ли да твърдите, Греди, че в тукашната атмосфера няма нещо странно?

Да, трябва да се съгласи с нея. Лавил излъчва вълни на мистерия — със студените си улици, с потайните си жители, които си лягат рано, с могъщите и затворени в себе си родове… Дори „контингентът“ — този на бандите, хазарта и кабаретните момичета, изглежда разводнен, забележително зле споен, какъвто е обикновено случаят в малките градчета.

— Две убийства, след тях и едно отвличане — уточни той, без да й отговаря направо.

— Още едно ли!

— Да… Този път на едно бебе.

Тя онемя, но гневният израз на лицето й не беше престорен. На процеса Андреми и, още повече, след него тя не беше престанала да си мисли за родителите. Мисълта, че този път жертвата е едно бебе, й беше непоносима.

Греди хвърли един поглед към чинията на Клер:

— Нали ми казахте, че това ви харесва?

Погледна я и тя. Май не беше вече гладна, но яйцата във винен сос, положени съблазнително върху печени гъби, изглеждаха доста апетитно. Тя ги опита.

— Вкусно е. Много е вкусно.

— Радвам се, че ви харесват. Мразя да се храня, когато ме гледат.

— Какво значи това?…

— Че ще трябва да си изядете всичко, иначе ще ви опандизя.

Тя го погледна слисано, после избухна в смях.

— И цялата бутилка ли трябва да изпия?

Сега се засмя и той.

Известно време се хранеха мълчаливо. После сервитьорката прибра масата и предложи десерти. Клер искаше да се задоволи с кафе, но Алекс поръча авторитетно два крема брюле.

— Искате да напълнея ли?

— В никакъв случай. Искам да купя признанията ви с нещо вкусно.

— Шегувате се, дълбоко в себе си ме смятате за виновна, нали?

— Никога ли не сте чували за ония момичета, които си падат по криминалните типове и установяват с тях специални отношения? — попита той лукаво вместо отговор.

— И какво следва от това?

Той отказа да приеме двойния смисъл на въпроса.

— От това следва, че трябва да открием с какво ви засяга тази афера. Всъщност имам две следи: Лавил и вие. Остава ми само да открия връзката.

Сервитьорката донесе кремовете. Клер първо опита своя с върха на езика, после го изяде с удоволствие. Той я гледаше как се храни с апетит и чувстваше как го обхваща някакво престъпно удовлетворение: от това да споделя с нея един хубав обяд, да я вижда как му се наслаждава, как се отпуща. Също и от желанието да й помогне.

Но има ли тя нужда от помощ?

Греди плати сметката. Тя прие без фалшиви протести.

— Дъждът спря — отбеляза Клер, докато обличаше шлифера си.

— И мъглата ще падне отново.

Излязоха и се отправиха към колата. Тя рече:

— Вие ми споделихте току-що, че тези убийства може да са свързани с историята на района.

— Да, но както уточних, за това няма доказателства и…

— Няма значение. В момента не съм кой знае колко заета. Ще направя и мое разследване. Нали знаете, че ние юристите сме силни в тази област.

— Не мога да ви спра да се потопите в блатото, щом ви се нрави. Аз пък ще се опитам да открия Антоанет Андреми. Със сигурност неслучайно е тук.

Тя сякаш не го чу и продължи да развива идеята си:

— Да, тъй като не щете да ми покажете досието ми, най-малкото, което мога да направя, е да пъхна нос в историите на това загубено градче.

Стигнаха до колата.

— Да ви закарам ли?

— Не, благодаря. Предпочитам да повървя. Вече не вали, а вие ме претоварихте с тоя крем. Трябва да го отстраня! Но благодаря ви още веднъж.

Тя му подаде решително ръка и широко се усмихна. Той пое ръката й, но ръкостискането се получи неловко.

— До скоро виждане, бих казал — рече той.

Тя кимна мълчаливо и се отдалечи, без да бърза. Беше вече на няколко метра, когато той извика:

— И да знаете, че усетих много добре диверсията ви преди малко… Да ме заговорите за жена ми, за да не приказваме повече за Мароко.

Тя се обърна и му отправи непроницаем поглед с широка усмивка на устните. После продължи пътя си. Той се забави, загледан как се отдалечава спокойно елегантната фигура с тежка кафяво-червена коса. После образът на Нанси отново й се противопостави и той седна в колата си, за да отдалечи натрапчивите мисли.