Лоран Боти
В мъглата (2)

1

Знаеше, че трябва да вдигне слушалката. Знаеше, че това не е сирената на линейката, отнасяща Нанси, чието тяло беше като огромна рана след този камион, този огромен сандък с чудовищни гуми и броня убиец, който смачка колата й като скулптура от метал и плът.

„Това е телефонът, просто телефонът — му нашепваше приятелски глас в магмата на кошмарния му сън — не е сирената на «Бърза помощ»… А обикновен телефонен звън.“

Но линейката вече влизаше с пълна скорост зад болничната ограда. Движеше се бързо, толкова бързо, сякаш можеше да спре само като се удари в стената. Накрая спира сред писък на гуми, едва-едва заглушен от проклетата сирена (проклетия телефон!). Двамина санитари със зловещи книжни маски на лицата шумно изскачат отвътре, за да изтръгнат Нанси от бялата й катафалка и да я откарат в операционната. После всичко се оцветява в червено, в непристойното горчиво алено на кръвта: „бурканът“ го заслепява с яркото си примигване, санитарите обличат клоунски блузи, линейката става пурпурна като кораб от ада… Но най-лошото от всичко е тая сирена (тоя телефонен звън!), дето квичи като прасе на заколение — не с веселото пим-пом, на което се радват децата, а с едно ужасно: „Умиррам! Умиррам! Умиррам!“… и…

И действителността го разтърси с бруталността на тяло, което се строполява след главозамайващо падане: линейка… сирена… звън… телефонен.

Със суха уста, студена пот на челото и влажни длани той вдига слушалката.

— Ало! Греди? Ти ли си, Алекс?

На Алекс Греди му трябват няколко секунди, за да разпознае грубия глас на жандармериста, с когото си делят понякога закуските.

— Уф!… Дусе? Какво става?

— Съжалявам, че те будя, старче. Но имаме сериозен проблем. Най-сетне са открили малкия Гайяр. Или поне това, което е останало от него…

— Толкова ли е сериозно?

— Не. По-лошо е.

— Къде?

— В парка „Трюандиер“.

— И кога?

— Преди по-малко от час.

Новината разпръсна последния остатък от съня му.

— Сигурен ли си, че става дума за малкия Гайяр?

— Няма съмнение. Освен ако не е дяволски добра имитация на снимката, дето ни я даде баща му.

— Добре, само да нахлузя дънките и идвам.

Алекс затвори и се измъкна от леглото без съжаления. Беше се надявал, че преместването му на поста главен инспектор в този град, който не познаваше, ще му позволи да надмогне смъртта на Нанси. Но ако се съди по честотата на кървавите му кошмари, беше заложил твърде висока миза на новата си служба. Каквато и да е причината, поради която трябва да стане, това не е ангария, а избавление. Образът на линейката и останалото, което си представяше за катастрофата, ако не и самата операция (Потърсете програмата! Променя се всяка вечер!), всичко това го потиска болезнено и наистина му идва в повече.

Макар че на първо време след пристигането мъката му сякаш стана по-поносима. И особено загубата, като че ли не тежеше толкова — сякаш скъсването с „предишния живот“, както го наричаше, му подейства облекчаващо. Сега образът на Нанси го оставяше — понякога — на мира. Вече можеше да мине половин час, без да си помисли за нея, за тях двамата, за тогава, когато бяха щастливи.

Но и ефектът от времето — това, което му позволяваше да успокои болката си, го тормозеше тайно. Забравата нямаше ли да изтрие полека-лека паметта му — след като толкова често се беше клел във вярност към Нанси, дори и тогава, когато тя угасна? Това ли е, което наричат „светлината в края на тунела“?

Нима ще свършиш като стара, пожълтяла снимка в някое ъгълче на душата ми, добре скрита под купчина стари спомени?

Макар че трябваше да бърза, не устоя на удоволствието да вземе горещ душ, преди да потъне в студената мъгла на ранното утро. Силната струя гореща вода доизтри последните спомени от кошмара и му позволи да се подготви за гледката на трупа на малкия Гайяр. Момчето беше изчезнало преди петнайсетина дни и ако се вярва на Дусе, онова, което приеха отначало за бягство от къщи, се оказваше нещо много по-зловещо.

Беше пет сутринта, когато Алекс Греди облече топъл спортен пуловер и дънки, седна зад волана на служебната кола и пое по тъмните улички на Лавил.

 

 

Пред входа на парка бяха спрели много полицейски коли. Разположен малко встрани от Лавил, точно в края на голяма алея, населена и залесена — така нареченото Парково авеню с големи буржоазни къщи — паркът беше скрит от лакомия поглед на зяпльовците. Алекс си помисли, че това е добре: не му се щеше да се разчуе за случилото се. Престъпленията с деца често възбуждаха общественото въображение, което можеше да навреди на разследването.

Той слезе от колата и преди още да влезе в парка, забеляза отдалече едрата фигура на Дусе, който бързаше насреща му с моряшката си походка, стегнат по военному, и с вечната цигара, забодена под мустака — свидетелство за невинаги твърде дисциплинираното поведение на жандармериста в отсъствие на началниците му.

— Здравей! Отсега искам да те предупредя, че гледката никак не е приятна.

— Някакви следи?

— Засега нищо. Но който го е сторил, е имал страхотно вдъхновение, можеш да ми повярваш.

— Кой го е намерил?

— Един пазач… Вече е на пост, но няма какво толкова да ни каже. Бил на обиколка с кучето си, по едно време то започнало да души настойчиво нещо… Ще ти направя скица. Момъкът е потресен.

— Навътре в парка ли го е намерил?

— На няколко минути път.

— Добре, да вървим…

Официално Дусе не беше задължен да вика Алекс. В едно малко градче най-често жандармерията се захваща с криминалните прояви в отсъствие на компетентната полицейска бригада. Но Дусе знаеше, че на Греди му е нужно да действа.

Паркът имаше хубави прави алеи, тревисти пътеки прекосяваха надлъж и шир малка гора от няколко хектара. Ограден с високи решетки, не ставаше много за разходка с кола. Двамата мъже трябваше да повървят пеша няколко минути, преди да забележат ослепително светло петно в нощния мрак — групата на криминалистите вече работеше.

Трудно беше да се повярва, че трескаво работещият екип се върти около трупа на едно дете. Когато се приближи, Алекс все пак отбеляза необичайната тишина. Причината се изясни бързо.

„Добра работа“, прошепна доктор Либерман и се отдръпна, за да му направи път към малкия Гайяр.

Гледката го разтърси много повече от това, което му причини с предупрежденията си Дусе.

Детето лежеше в гротескна поза: главата беше обърната под невъзможен ъгъл и на Алекс му трябваха няколко секунди, за да разбере как е възможно това. Момчето беше обезглавено: главата лежеше на нещо като малка поставка, до простряното на земята тяло и точно на мястото си, сякаш убиецът е искал да си направи хубава шега.

Множество рани окървавяваха голото тяло на малкия Гайяр; две подробности особено покъртиха Греди, не заради физическото насилие, а заради чудовищната жестокост, която разкриваха. Тялото беше кастрирано; на мястото на половия орган имаше само парченце черна съсирена кръв, безсрамно, непристойно петно, оскверняващо жертвата в най-дълбоката й интимност. И нещо още по-лошо: бяха изрязали и клепачите на очите. Дали детето е било принудено да гледа, докато са го изтезавали? Дали би могла тъмнината да му предложи убежище, макар и за няколко мига, за да избяга от ужаса на съдбата си? Свидетели на мъченичеството му, очите оставаха широко разтворени, населени с кошмара, от който то нямаше да се завърне никога.

Дори и мъртъв, Жюлиен Гайяр, малкото деветгодишно момче, трябваше да помогне на криминалистите, работещи около останките му, да изпълнят зловещата си задача. Алекс потръпна, като си помисли, че в известен смисъл му предстои да наблюдава собствената си аутопсия.

Трябваха му няколко секунди, за да надмогне позива да повърне. Преглътна мъчително, пое дълбоко въздух и остави студения гняв да измести отвращението и възмущението му.

— Какво можете да ми кажете, докторе? — обърна се той към Либерман.

— Знаете ли, още не съм направил никакъв преглед и…

— Не ме разигравайте, не сме на кино! Познаваме се, а и аз не съм стажант в някой мрачен парижки участък. Тъй че, не се потривайте! Длъжен сте да ми дадете подробности и ако си мислите, че ще ви чакам да го аутопсирате, можете да…

— Добре, добре… Виждам, че сте все такъв изнервен. (Той въздъхна примирено.) Трупното вкочанясване, миризмата и първите признаци за разлагане показват, че смъртта е настъпила преди няколко дни, може би седмица. Главата е била отделена от тялото с режещ инструмент, несъмнено с един замах. Плътта не е била прекъсната, а срязана. Ще прибавя, че детето е било мъртво, когато са му отрязали главата. Няма да се разпростирам върху половите органи и горните клепачи… (Той замълча.) Искам да кажа, че засега не мога да кажа нищо повече за тези… осакатявания. От друга страна отбележете, че много от нараняванията са могли да предизвикат смъртта, особено нанесените на определени места: сърцето, черния дроб… На пръв поглед изглежда, че са го лишили от някои жизненоважни органи.

— Искате да кажете, че са го обезобразили и вътрешно?

— Да, вероятно случаят е такъв. Впрочем, детето е било вързано: белезите около китките и глезените са много ясни. Засега това е всичко, което мога да ви кажа. Ще ви телефонирам веднага щом има нещо ново, дори преди да напиша доклада си.

— Благодаря, докторе.

Готов да потегли, Либерман хвърли последен поглед към жертвата и сякаш се поколеба.

— Знаете ли, Греди. Този вид престъпления… е добре, не са ми съвсем непознати.

— Как така?

— Аз… имам чувството, че вече съм го виждал това. Всъщност струва ми се… Но не, предпочитам да замълча, докато не направя всички изследвания. В края на краищата сигурно се лъжа.

После, докато нагласяше мекото шалче около тънкия си врат, промърмори намръщено:

— Поне така се надявам…

В далечината гарваните грачеха. Дневната светлина започваше да се спуща над Лавил, като разпръсваше първата есенна мъгла.

 

 

Алекс бе заслепен от ярката, мъртвешки бяла неонова светлина, щом стъпи в тесния комисариат. Така и не можа да свикне с доста бедната и всъщност рутинна атмосфера на полицейските участъци: остра миризма на кафе и сандвичи с шунка, тракане на пишещите машини, документиращи или признанията на дребен дилър, или оплакването на момиче, насилено от баща си, непрекъснато звънящи телефони, неприлични шеги и дрезгави смехове… И навсякъде тази студена, бяла, ослепителна светлина. Предпочиташе да обикаля по улиците и да преследва злото, дребно или едро. Улицата беше работното му място, за разлика от комисариата, който в най-добрия случай винаги бе възприемал като канцелария.

Смъртта на Нанси промени и това. Нямаше вече нито сърце, нито карантия да посрещне жалкия спектакъл на неговите съвременници в действие. Загубил беше убедеността си.

След деня, в който онзи камион отнесе всичко — жена му, предстоящото да се роди бебе, илюзиите — собствената му мисия изглеждаше без смисъл и без съдържание; улицата се превърна в някакъв тъжен театър от бетон, в който Алекс Греди нямаше вече никаква роля.

Не беше избрал случайно Лавил, когато поиска да го преместят. Предполагаше — и с право, че ако канцелариите му са същите отчайващо досадни като всички останали, то поне на улиците му би трябвало да е по-спокойно, отколкото в столицата.

До този ден нищо не беше излъгало надеждите му.

„Но това сега надминава всичко, каквото съм виждал в Париж“ — помисли си той, като качваше стъпалата през четири по стълбището към стаята си.

Там, това е конкретно: стореното на момчето не може да се обясни лесно!

По-разстроен беше, отколкото смееше да си признае. На трийсет и шест години Алекс беше виждал вече множество трупове на мъже, жени и деца. Но нищо не можеше да се сравни с останките на малкия Гайяр. Имаше нещо безкрайно гибелно в начина, по който се бяха отнесли с тялото на детето. Нещо много по-ужасяващо от самата гледка на трупа. Нещо, което разтърси Алекс отвъд чувството, предизвиквано обикновено от подобна картина.

Седна на бюрото си с димяща чаша кафе в ръка. Дусе вече беше в стаята.

— Знаеш ли, Греди, за първи път виждам такова нещо. Такава… как да кажа? Такава диващина и жестокост.

Почти с облекчение Алекс констатира, че не само той е потресен от това, което разкриваше престъплението за убиеца. Дусе не беше от много приказливите, напротив, винаги произнасяше само най-необходимите думи. Но нещо в погледа издаваше стъписването му.

— Има нещо, което ме интересува — рече Алекс намръщено.

— Какво?

— От колко време работиш тук?

— Хм… чакай да видим. Големият беше на четири годинки, когато се преместихме. Сега през ноември ще навърши десет — това прави шест години, откакто съм тук. По-точно ще станат шест през февруари. Но не виждам каква връзка…

— Съвсем проста: типът, който е сторил това, не е в началния си стадий. Твърде добре е изпълнено, за да е случаен любител на този вид игрички. Да докараш едно момче до такова състояние означава, че си погубил вече не едно или две деца. В този вид престъпления се стига до… ескалация: убиецът става все по-жесток след всяко ново убийство. Или поне аз така смятам.

— И тогава?

— Ами тогава се чудя, че в областта няма подобен прецедент.

Дусе поклати утвърдително глава.

— Добре, разбирам какво искаш да кажеш: не е задължително същия такъв жесток случай, но трябва да има и други престъпления над момчета.

— Точно така. Няма ли нещо подобно?

— Доколкото ми е известно, не. Нали знаеш, Лавил не е Ню Йорк. Престъпленията са рядкост и когато се случи нещо, то е от жанра „старица си е счупила шийката на бедрената кост, след като била блъсната от двама младежи“. Но престъпления с деца, наистина не се сещам.

— Нещо не се връзва. Трябва да има подобни случаи, но може би не е било открито тяло… При положение че човекът не е нов в областта. Опитай се да разбереш дали са извършвани убийства на деца преди твоето пристигане, или е имало неразрешени случаи с изчезнали.

— А с журналистите какво ще правим?

— Точно пред тях нито дума! Само печатът ни липсва да ни диша в гърба. Ти как мислиш? Не знам какво ще кажат твоите хора (Греди намекваше за жандармерията), но така ми се струва най-добре. И като знаем в какво състояние е момчето, телевизията като нищо ще изпрати екип и цяла тълпа. Задължително е: трябва да можем да бачкаме, без виновният да знае какво мислим и какво правим.

— Да, сигурно си прав, но родителите? Все пак от тях не можем да скрием, нали?…

При мисълта за родителите Алекс се намръщи. В този час Гайяр сигурно знаеше вече какво са причинили на сина му. Опита се да си представи мъката на бащата, но се отказа. Не почувства достатъчно смелост да прибави и чуждите чувства към своите. Самият той се бе сблъскал с ужасно произшествие, но Нанси не бе изпитала нищо от страданията на малкия мъченик. В известен смисъл това беше успокоително, но го порази съзнанието, че всичко ставащо продължава да го връща към нея.

— Как мислиш да им забраниш да говорят? — попита Дусе.

— Да се надяваме, че Гайяр е интелигентен човек. Ако му обясним, че заради разследването трябва да избягва да разгласява какво е станало, колкото и страшни усилия да му коства, той ще го стори… Поне така се надявам.

— Добре. Ще се разровя в архивите, за да потърся подобна история.

Дусе насочи мощното си туловище към вратата, но изведнъж се спря.

— Забравих да ти кажа: г-жа Ермен живее в Лавил от около месец.

Алекс го погледна объркан.

— За адвокатката на Андреми ли говориш?

— Именно. Смяташ ли, че това има връзка?

— Не съм сигурен, но… кой знае! Само месец, откакто е тук и — ето ти първото убийство на дете за шест, а може би и за повече години. Това е смущаващо…

Със съмнение, изписано на физиономията му, Дусе излезе и остави Алекс потънал в мисли.

Първо си припомни аферата Андреми и се учуди на надеждата си убийството да няма връзка с процеса — един от най-сензационните криминални процеси на десетилетието. Защото ако случаят беше такъв, вече не разбираше абсолютно нищо.