Лоран Боти
В мъглата (19)

18

През следващите петнайсет дни слънцето въздъхна за последно и остави мъглата, от доста време лъкатушеща из улиците всяка нощ, да обсеби бавно града. Тези дни не се случи нищо смущаващо, нито за едните, нито за другите.

Никой не забеляза дискретната обиколка на новодошлите — доста много на брой и отседнали по хотелите в областта, у приятели или другаде. Те наистина бяха видими, защото при всички условия и с различен произход, поведението им можеше да изглежда ако не неприлично, то поне различно в монотонността на Лавил. О, не можеше да се говори за някаква ексцентричност: всички правеха достойни за похвала усилия да се слеят с пейзажа. Но предвид великия миг, който трябваше скоро да ги събере, те се обличаха предимно в черно и наблюдателният минувач несъмнено би се почудил на масовия траур, сполетял едновременно толкова народ! Още повече че ако погледне лицата им, няма да забележи и най-малката следа от скръб, точно обратното: свирепо ликуване — ето какво би прочел по тях.

Но от мъглата, все по-плътна, докато мъртвите листа се трупат покрай бордюрите на тротоарите — нямаше ли поне тази полза от нея, че прикрива всичко зад неясната си мътилка?

След посещението си Греди не се обади повече. Клер би искала да може да се зарадва на това. То показва несъмнено, че разследването на престъплението с детето не разкрива някаква връзка с нея. Колебаеше се какво поведение да възприеме: дали да се обади на инспектора, за да покаже интерес, или по-добре да го изчака той да дойде? Дълбоко в нея здравият смисъл й диктуваше да се държи по втория начин. Но дали й се ще да е така?

Тя продължи трудолюбиво да подрежда спомените си. Отбеляза, че за куриоз „придържането към фактите“ — Боже мой, какъв професионален израз! — я отпраща към други брегове на паметта: освен омразния, но приятен навик да се обръща към Фредерик като към дете, спохождащ я понякога, за да я измъчва, и образът на собствената й майка. Тя я беше обичала силно до последния миг, за разлика от баща си, към когото изпитваше само презрение, загдето на петдесет и пет години се бе влюбил в някакво девойче и бе напуснал всички заради него. Сигурно е обичал миньончето, за да се откаже дори от парите на жена си?

Така разпределяше времето си между домакинството, преносимия компютър и сина си, живееше като в заточение — трудно, но доброволно, и прехвърляше образите от миналото, понякога от носталгия, в повечето случаи по необходимост.

И тъй като Фредерик все по-често отсъстваше от къщата в Двора на парка, Клер се готвеше да обзаведе по-бързо от предвиденото една гарсониера на горния етаж под покрива.

Очевидно момъкът е решил да не се задълбочава в миналото на Перл. „Това е доказателство за интелигентност — мислеше си той, и за зрялост. Обичам я не за това, което би могла да прави или не, или за това, което би могла да бъде. Обичам я заради самата нея, каквато е днес, и заради любовта й към мене.“

Разбира се, от едно ъгълче в съзнанието му понякога изскача образът на една четиринайсетгодишна Перл с тяло, перлено от пот, и с очи премрежени от страст под мъжките пристъпи на дългия кретен от японския ресторант. И разбира се, всеки път оттогава, когато я види да поздравява някое момче, в училище или другаде — а тя сякаш познаваше целия Лавил — въпросът пари на устните му: И Този Ли Е Един От Онези, С Които Си Спала? Но намира сили да го сдържи. И това му се струва чудесно доказателство за обич — по тоя начин да махне с ръка на срамотните постъпки на младостта.

Към това се прибавя великолепната, опияняваща популярност в лицея, при Ла Жан, навсякъде.

От своя страна обаче Греди не успяваше да напредне. Връзката с жандармерията се осъществяваше трудно и макар все още да отговаря за разследването, заповедите на комисаря му пречеха да подхване нещата в дълбочина. Този стремеж да стои настрана от всеки трънлив проблем и да прехвърля отговорността за всеки провал (нещото, от което шефът му се страхува най-много, нали?) на жандармерията силно дразнеше Греди.

Но при липсата на нови подробности той наистина няма следа, по която да тръгне.

Впрочем, както ще забележим по-късно, това е една от характерните черти на цялата тази история: известно време не се случва нищо — поне привидно, защото се знае добре, че тук никъде няма пълно спокойствие — и внезапно събитията се устремяват отново напред. В нашия случай примирието май че свърши в деня на бебето.