Лоран Боти
В мъглата (89)

88

Щом влезе в „светилището“, солидно пазена от Мадлейн и главореза й, Клер осъзна истинските размери на лудостта, в която постепенно затъваше. Трябваше да признае, че Мадлейн придава на психическите си отклонения наистина владетелски размах. Тази жена изглежда наистина пребивава в пълно умопомрачение още от едно време, при това намира начини да изживее пълноценно фантасмагориите си. Мястото беше чудовищно и грандиозно.

Клер разбра и откъде долита приглушената глъчка, която беше дочула в килията си: пълно е с народ в този… храм?

Тя пристъпи навътре в бърлогата, като откриваше на всеки ъгъл, на светлината на факлите, примигващи в пронизвания от течения въздух, нови злокобни подробности — статуи, картини, светотатствени предмети… чиито сенки играеха по сводовете и колоните.

При появата на малката група всички присъстващи „последователи“ замълчаха; тогава в тишината се чу детско хлипане. Клер забеляза върху олтара от сив мрамор малко голо тяло, привързано към кръст. Стори й се — но това беше невъзможно от такова разстояние — че среща погледа на детето, в който се чете пълно неразбиране.

Сега всички лица бяха обърнати към двете жени; тя разпозна някои: без изненада — Пол-Мари Талко с лице, черно като въглен в полумрака на свещниците; до нея стоеше Елиос, както и антикварят Филип д’Ербле; тя позна също хлебарката, дебелата дама в розово, която сега, облякла нещо подобно на черна роба, изобщо не се усмихва и я гледа злобно; най-сетне очите на Клер се спряха за секунди на още един човек, който й се стори познат. Паметта изведнъж й подсказа: това е отвратителният тип от кръчмата пъб „Лондон“!

Но повечето лица й бяха непознати. Вярно, че не познава почти никого в града. Освен това, събралите се изглеждаха доста малобройни. Около петдесетината последователи, събрани в грамадната сграда, ще могат ли да държат в подчинение цял един град?

 

 

Мадлейн се опита да не покаже разочарованието си. Залата пустее! Пустее! Какво става? Къде са всички останали?

Тя потърси с поглед Антоанет, Бруно, Мари-Франс дю Лонбоа и останалите! Дижонците! Онези от Боноа! Липсата на телефон оправдава ли дезертьорството им? А какво да каже за всичките чужденци, включително американците, отседнали по хотели и у нейни адепти^[1]? Нали бяха повече от сто и петдесет по време на бебешкото жертвоприношение! Сто и петдесет от най-видните личности в областта по време на сабата! А сега изведнъж никой… Всички са останали залостени по къщите си, за да се спасят от мъглата!

Не, няма място за паника. Причината очевидно е в телефона. Има ли друго обяснение?

Тя среща неспокойния поглед на Франсоаз, най-вярна сред верните. Като че искаше да попита с червените си след произшествието у Клер очи: какво става? Защо не са тук на вечерта, в която им предлагат Клер Ермен?

Причината е телефонът. Няма никакво друго обяснение.

Защо тогава отсъства Бруно?

Вероятно преследва предателя с екипите си.

Ами Антоанет?

Тя отмахна въпроса с небрежен жест, сякаш да оправи въображаема къдрица.

— Наблюдавай я — подхвърли на телохранителя си, след което огледа залата, за да прецени броя на главорезите, оставени от Бруно.

Видя само един — на дъното в един ъгъл.

Като вряла и кипяла актриса овладя вълненията си и пое сама, с уверена крачка, по централната пътека, като остави Клер под добра опека.

Стигна до олтара и хвърли суров поглед върху голото дете с ужас в очите. Бяха го вързали: само с очи можеше да изрази страданията си… Но нямаше кой да му помогне.

Сетне се обърна с лице към публиката си и гласът й се извиси, топъл, трептящ и силен в студения въздух:

— Тази вечер не е петък. Тази вечер не е и сабат като останалите. Всички знаете: този миг го очаквам от години… Не, не е все още предаването на властта. Но тази вечер представлява решителен етап за Водерията.

Тази вечер една жена ще поеме по пътя си. Една жена, която никога не е била от нашите и все пак… Спътница на моя починал наследник, днес тя е майката на онзи, който скоро ще ви доведе близо до мене.

Това е вечер на великото освобождение. Фредерик Талко ще се върне сред своите… сред нас, за да посрещне изключителната си съдба, каквато е по волята на Принца.