Лоран Боти
В мъглата (86)

85

Алекс караше от петнайсетина минути, когато на разклона на националното и областно шосе, водещо към Ла Талкотиер, изникна полицейска блокада с разноцветни светлини. Отдалече впечатлението беше силно: примигващите светлини в мъглата — оранжеви, червени и сини отблясъци, образуващи разноцветна дъга в нощта и напомнящи повече за летящите чинии в Срещи от друг свят, отколкото за служебни коли.

Като се приближи, той видя веднага обикновената картина: големи флуоресциращи заграждения, фургони… Бяха започнали голямата игра.

На бариерата забави, после спря след настоятелния жест на един жандармерист. Беше единственият катаджия. Пътят беше пуст.

Алекс свали стъклото:

— Още ли не са арестували оня гаден хлапак? — рече на жандармериста, като показа удостоверението си. Онзи се приближи с подозрителен поглед. Лицето му светна, като видя полицейската карта.

— О, няма да стигне далече! — отвърна военният. — Претърсват всяко ъгълче. — По-лошо, включиха се и хора от охраната на Талко. Те не се шегуват, вярвайте ми!… (Отдръпна се от колата със заинтригуван поглед, после се надвеси над прозорчето, за да надзърне в купето.) Вие къде отивате? Колата ви не е от онези без отличителните белези.

Алекс беше сметнал, че служебната му кола прекалено се набива на очи. Затова взе собствената си и му се беше наложило да се отбие до вкъщи, преди да потегли на път.

— Точно там отивам — в Ла Талкотиер. Ще се опитам да помогна, ако разбирате какво искам да кажа, и тъй като това не е официално…

Алекс намигна на жандармериста. Той му отвърна с разбираща усмивка.

— Да, да, тогава късмет, старче!

Той върна картата на Алекс и отдаде чест. Бариерата се вдигна.

Алекс подмина спокойната малка група и видя с облекчение в огледалцето как светлините се отдалечават, после изчезват. Беше се уплашил да не са съобщили името му, но явно го смятаха вън от играта.

Тъй както никога няма да се разбере дали изникналата от нищото кошута е наистина зловредно дело на Мадлейн Талко, така не е ясно и дали фигурата, която внезапно се разшава срещу фаровете на колата му, е пръст на Съдбата или само щастливо стечение на обстоятелствата. Във всеки случай, Алекс я забеляза само минути след като отмина бариерата: бледо и неясно лице, френетично подскачащо тяло, едва забележимо в мъглата, кошмарна сцена. Той намали малко и се приближи предпазливо до човека. За миг го обхвана съмнение: този наистина ли е ранен или носи маска? Изглежда истеричен и…

Господи, това не е ли Мартен?

Той натисна газта, за да измине последните метри: това наистина беше Боб, ранен в главата и очевидно много бързащ. Греди спря енергично и освободи ключалката на вратата. Боб се втурна, за миг зяпна от изненада, като позна Алекс, после изрева:

— Карай, карай бърже!

Греди не го изчака да повтори и потегли със свирене на гумите. Пет секунди по-късно обяснението се появи в огледалото за обратно виждане: на шосето изскочиха кучета, а подир тях — светлини от електрически фенерчета. Той натисна газта.

— Виж на задната седалка — рече Алекс, като прецени, че е извън досега на евентуални изстрели — трябва да има вода и хартиени салфетки. Направи се пак красив. Изглеждаш като току-що заловен да прелюбодействаш със съпругата на снежния човек.

Боб въздъхна.

— Не си далече от истината. Уффф… Пълно гроги съм.

— Какво стана?

— Имах проблем в Ла Талкотиер — рече Боб, докато бършеше лице с влажната салфетка. — Знаеш ли, че са хванали едно момче и…

— Знам. Търсят те навсякъде. В момента ти приписват убийствата. Някой те бил видял в супермаркета.

— По дяволите! Наистина бях аз.

Алекс го погледна въпросително.

— Това беше тестът, за който ти казах сутринта. Принудиха ме да участвам в отвличането на хлапето. И тогава изведнъж се паникьосах. Рекох си, че веднага трябва да открия нещо компрометиращо… И тогава ме изловиха. Успях все пак да избягам с една от техните коли, но… Какво стана после, така и не разбрах. Катастрофирал съм, това е ясно, но как?… Никаква идея.

— Значи момчето е все още горе?

— Там беше… Всъщност колко е часът? (Той погледна цифровия часовник.) Двайсет и един и половина! Сигурен ли си, че този е точен?

— Сигурен съм.

Боб едва го сдържаше на едно място.

— Носиш ли си мобилния? — изведнъж попита той Алекс.

— Не става за нищо. Всичко са неутрализирали: и телекомите, и частните оператори. В момента сме отрязани от света.

В натежалата глава на Боб проблесна искра: случило се беше нещо… свързано с мобилния. Но какво? Дали не е предизвикало катастрофата?

— Какво се чудиш? — попита Греди.

— Не мога да си спомня нещо важно. Имаме специален код. Когато го набереш, получаваш телефонна връзка с дежурния номер, после с най-близкия агент или с антената на ЦРУ в посолството, ако сме в страна, където AAS не присъства.

— И?…

— И просто се питам дали съм успял да им позвъня преди катастрофата или не. Знам, че с телефона стана нещо, но дали ги набрах, дали успях да се чуя с някого… Нищо не вдявам!

— Какво трябва да стане, ако си се свързал с тях?

— Ако съм успял да им разкажа всичко, трябва да алармират френските власти. И може би в момента молят за заповед за обиск или някакъв друг легален трик, за да могат да се намесят. Не знам колко време ще им трябва… Но всичко това е само в случай че наистина съм говорил с някого.

Той пребърка джобовете си, после сподави една ругатня.

— Явно съм го загубил тоя проклет мобилен телефон!

Изведнъж от дясната страна на пътя се появи стена — истинско сиво укрепление с височина десетина метра.

— А! — възкликна Боб. — В Ла Талкотиер ли отиваме? Няма ли да слезем в града да искаме помощ?

— Там долу никой няма да ти помогне, момчето ми… На разклона на националния са поставили полицейски бараж^[1], достоен за залавяне на обществения враг номер едно убиеца, наоколо шарят десетки агенти… А тук има едно дете, което трябва да спасим на всяка цена… (Той замълча.) И освен това мисля, че вътре е жената, която обичам.

Боб се обърна към него, за да получи обяснения. После си помисли, че може би моментът не е подходящ за споделяне на лични тайни.

— И как смяташ да влезеш в крепостта? — попита той.

— Най-вероятно ще направя същото, каквото правя от началото на вечерта: ще импровизирам.

Нямаше какво повече да си кажат. И когато на стотина метра от тях се появиха решетките на Ла Талкотиер, Боб стисна зъби.