Лоран Боти
В мъглата (67)

66

Когато излезе към осем и половина, Греди усети странното чувство, че е попаднал в четвъртото измерение през нощта. Картината, която го посрещна — бяла завеса, полупрозрачна, полуматова — изглеждаше нереална. Той погледна невярващ надясно и наляво, към почти невидимия паркинг, в опит да открие колата си, до която стигна, само защото знаеше мястото й — до самотното дърво в дворчето, сега подобно на изкривена колона в мъглата. Разтърси го неудържимо желание: да се върне в апартамента, да пъхне глава под чаршафите и да се покаже едва през пролетта след…

Мили боже, след цели шест месеца!

Имаше си своята колекция от лоши дни. Вярно, тази нощ не сънува Нанси. Трябва ли да се радва на това? След Клер образът на Нанси започваше и той да се губи в мъглата. Въпреки това сънят не го освежи; разкъсван между проблема с разследването и проблема Клер Ермен, духът му скачаше от единия на другия с чисто мазохистична радост. За капак на всичко се чувстваше полека-лека запленен от сладко-горчиви чувства; като онези, които усещат, че са привързани към някоя благина, едва когато се лишат от нея. Да мисли за адвокатката означава да се остави да лелее точно такива чувства…

Реши да подкара колата въпреки гъстото пюре във въздуха и прекоси паркинга на малката резиденция, като подухваше вече порозовелите си пръсти. Щипещият студ му напомни от колко време се кани да си купи топли ръкавици.

В мига, когато пъхаше ключа в ключалката, усети една ръка на рамото си:

— Инспектор Греди?

Подскочи. Проклетата мъгла поглъща всеки звук и Алекс не беше чул някой да се приближава. Обърна се рязко по посока на гласа. В мъглата различи млад човек — най-много на трийсет — но с тен, сякаш идва направо от почивка на Бахамите.

— О, извинете, ако ви стреснах…

Гледаше ръката на ченгето, вече плъзнала се във вътрешния джоб. Греди се поотпусна: въпреки безшумната му поява, момъкът не изглеждаше с агресивни намерения.

— Да, много съжалявам — повтори непознатият — но тази мъгла…

Алекс кимна в смисъл: да, знам, тук е истински ад и каквото и да сте ми причинили, прощавам ви, щом обвинявате мъглата.

— Значи вие сте инспектор Греди, нали? В такъв случай ще имате ли нещо против да ми покажете служебната си карта?

 

 

Седнал на неудобната седалка в един бар близо до жилището си, Алекс изслуша разкритията на Боб, повече замислен, отколкото недоверчив.

— Значи ми казвате, че тези Талко ръководят операция, засягаща множество секти в Съединените щати и в която е замесена част от Лавил, но за момента нямате никакво доказателство, така ли? — обобщи накратко Алекс след края на историята.

— Да, така е, но не е само това — уточни Боб. — Първо, това не са обикновени секти като другите… Не са точно поклонници на Сатаната, а направо… магьосници.

Виж ти: Араската водерия…

— Искам да кажа — продължи веднага Боб, като видя, че ченгето се намръщи — че те наистина се мислят за магьосници: говорят като магьосници, изпълняват ритуали, като използват езика на магьосниците, освен това…

— Какво, какво? — прекъсна го Греди.

— Ами вижте им езика… Според традицията по време на сабат вещиците се молят на ада. И аз мога да ви кажа, че Мадлейн Талко владее перфектно езика на Властта, защото така нарича…

— И убийствата на децата са част от това, предполагам… Нещо като дар или жертвоприношение, някакъв такъв номер, нали?

Те седяха срещу витрината на бара и Боб следеше разсеяно с поглед как тънки струйки кондензирана влага се стичат надолу по стъклото.

— Точно там е проблемът, разбирате ли?… Аз се рових доста, преди да пристигна. И научих известен брой странни обреди от… практиките им. Отначало, по време на всеки сабат, трябва да предложат на Сатаната жизненоважни органи от невинно същество, примерно, от девствено момиче или от дете. Но тъй като сабат има всяка седмица, не могат да издържат на ритъма, ако мога така да се изразя… Във всеки случай, не и по наше време.

— Което значи, че „изпълняват изцяло договора“, само когато положението е сериозно.

— Точно така. Това ме кара да мисля, че подготвят нещо много важно за тях. Може би сливане с американските групи или нещо подобно…

— Господи! — Алекс прекара загрижено ръка по челото си. — Това е моя грешка! Отказах да повярвам в очевидното, защото ми изглеждаше невероятно едно малко градче като това тук да таи в себе си подобни ужаси; но всичко съвпада.

Алекс разказа за каталепсията на лекаря, за поведението на родителите, за историята в тефтерчето и как Клер е открила Араската водерия.

— Смяташ, че всичко това е толкова отдавна? — попита Боб, изоставил учтивата форма като напълно непригодна в създалото се положение.

Греди отпи глътка кафе, преди да отговори.

— Разбира се, не мога да бъда категоричен… Изглежда пълна лудост. Четири века! Не, не ми се вярва… По-скоро е някаква банда новопокръстени, които са започнали отпреди известен брой години. Но не по-малко от трийсет…

Той обясни как е научил за неразкритите престъпления отпреди трийсет години, както и за показанията на дъщерята на Либерман за извършените през 1978-а в Мароко.

— В Мароко ли! — възкликна Боб. — Че това е световна организация тогава! Ти разследва ли в тази посока?

Алекс го погледна не особено любезно, в смисъл „благодаря, не ме учи как да си гледам работата“…

— Там също няма следи, но аз не можах да отида. Няма нищо и от страна на Интерпол…

— Не е чудно — каза Боб. — Според тях не е сигурно, че това е международна афера. А всъщност ги засяга пряко… Явно мрежата е огромна и ритуалите навсякъде са едни и същи.

Двамата мъже се спогледаха продължително и мълчаливо. И на двамата им тежеше неудобното им положение: освен тях, никой друг не знаеше за мащабите на явлението. Смазваща отговорност.

Алекс усети как духът му работи с пълна скорост.

— За момента ние двамата не можем да направим нищо… Трябва ни поне една следа, някакво начално доказателство, нещо, което ще ни позволи да свържем всички случаи — убийствата отпреди трийсет години, тези в Мароко…

— … Тези в Щатите… — прекъсна го Боб.

— … Тези в Щатите и сегашните в Лавил. А нямаме абсолютно нищо!

Тези думи го накараха да осъзнае блестящото ръководство на семейство Талко. Те може би се забавляваха с него, но иначе не бяха оставили нито една конкретна следа.

— Нямаме с какво да впримчим тези боклуци! — изруга той.

— Не — съгласи се Боб. — Телефонът не е доказателство. Колкото до моите показания… Всъщност до момента не съм видял нищо. Най-много, ако се разровим из хотелите в областта, да открием сюрия американци, членове на една от организациите под наблюдение…

— И какво? Голяма работа… Те си имат пълното право да се събират, ако им харесва. Не можем да им направим нищо и не е никакво доказателство, че семейство Талко и не знам кой още са замесени в убийствата на трите деца… И във всичко останало!

Боб се замисли за миг.

— Слушай — започна той — не знам до каква степен подлъгах Майката, защото ми се чини много печена… но засега ме смятат от техните. Даскалицата ми се обади рано заранта. Изглежда, че прословутия тест, през който трябва да мина, е за днес. Впрочем… — той погледна часовника си — тя сигурно вече ме чака…

Алекс извади пакет цигари от джоба на якето си, извади една, запали я и я остави пред очите си, за да следи колебаещото се стълбче дим.

— А ти трябва да преориентираш разследването в светлината на това, което знаеш — прибави Боб.

— Разследването не е вече мое. Отнеха ми го.

Не прибавиха нито дума. И двамата знаеха какво означава това.

— Сигурно си притеснен, но искам да ми изброиш набързо какви точно са им ритуалите. Ако толкова уважават традицията, неминуемо ще правят странни трикове. Това може да ми помогне.

— Добре… С две думи: сабатът е в петък през нощта.

— Какво значи сабат?

— Литургия в прослава на Сатаната. По-точно оргия.

— Това няма ли да заинтересува любителите на групов секс в околността?

— Които обичат такива хард неща, да…

Той се въздържа да сподели собствения си пресен опит в това отношение.

— Нещо друго?

— Има цял куп трикове… Свързани именно със сабата: потърси, например, развъдник на жаби, а също кой продава и кой купува в района масло от беладона…

— Защо?

— Нямам време да ти обяснявам, а и това, което искаш, е невъзможно: списъкът на ритуалите е толкова дълъг, колкото един проповедник трябва да научи за енорията си…

Те бяха прекъснати от две жени, които седнаха до тях. Греди ги погледна за миг. Едната — около трийсетгодишна, пълна и с пищни форми, имаше сенки под очите като някой, който си пада по живота.

— Вече нямам сили — започна приятелката й (четирийсетгодишна, гримирана като секретарка в дирекция, но с ръце на земеделска стопанка) — мисля, че той си има някого…

Той се обърна отново към Боб.

— Трябва да се видим по-късно — обади се Боб и стана. — Ще направим както се разбрахме, нали?

— Хм… Едно последно нещо. Как определят главатаря… или главатарката? — пошушна Алекс.

Боб облече големия си бомбър в цвят каки и нахлупи шапката си на докер. После се приближи до Алекс и каза тихо:

— Точно това е странното. По принцип е малко… като при царете.

— Наследствено ли?… От майка на дъщеря?…

— Да, от родител на дете… И точно според информацията ми… ъъ… тук няма пряк наследник.

Няма деца. Виж, интересно, Мадлейн Талко наистина няма деца.

— Хайде, старче, довиждане! Ще ти се обадя!

Боб му подаде приятелска ръка. Дали е такъв… лесен или това е за маскировка?

— Да, довиждане! — замислено отвърна Алекс.

Няма деца…

Нещо помръдна в съзнанието му, нещо основно: цял блок от основния смисъл, липсващото късче от пъзела. Той усети как парчето почти си отива на мястото в главата му и прави „щрак“, а после цялата блокирала механика на мозъка му се раздвижва с лекотата на нов мотор. Глух за чуруликането на двете жени, седящи до него („Моля ти се, завчера телефонът иззвъня и щом казах ало, ми затвориха под носа…“), той гледаше набитата фигура на младежа с бомбър в цвят каки, който се отдалечава в мъглата.

И за първи път от началото на аферата по-скоро предусети, отколкото разбра истински, какво е мястото на Клер Ермен в странната игра в момента.