Лоран Боти
В мъглата (62)

61

— Мисля, че тук баща ти е на почти същата възраст като тебе.

Мадлейн Талко му показа снимка в голям албум, подвързан с кожа.

Фредерик я погледна с невярващ поглед, онемял. На снимката се виждаше млад човек със средно дълга коса, с костюм с тясно сако и панталони клош, каквито носят по онова време. Усмивката му беше безоблачна, широка.

Фредерик не успяваше да намери връзка между този образ и баща си. Не виждаше за първи път негова снимка, но на малкото, които му се бе случило да види, беше сниман мъж… а не юноша. Това несъответствие го смути още повече, защото въпреки странния му вид и прическата демоде, Фредерик улавяше за първи път някаква смътна прилика със самия себе си, една… семейна прилика; нещо в тялото — вече стегнато и оформено, въпреки юношеската възраст на момчето, също и в усмивката, може би, макар че Фредерик не си представяше как ще се усмихне така слънчево; в по-едрия нос…

Той се обърна към Мадлейн Талко: момчето от снимката приличаше и на нея. И във вихъра на прозрението той разбра защо лицето на гаргуята му изглежда познато: всички — баща му (ако това наистина е той), тази жена, демонската фигура и самият Фредерик имаха същата тази волева брадичка и високи изпъкнали скули.

Всъщност той самият прилича на жената дракон.

— Виж, тук е дванайсетгодишен. А това е неговото пос… А бе, една церемония.

Тя прелистваше страниците на албума с очевидна радост. Фредерик вдигна пак глава и забеляза разнежената физиономия на Перл. После огледа стаята наоколо: беше пълна с дребни позлатени статуетки, повечето на религиозен сюжет и странно не на мястото си тук. Мадлейн седеше до него на канапето със сив велур; когато очите му се спряха върху нея, забеляза сухите бръчици, подчертаващи горчивата извивка на устните й, и се почуди дали времето, по-късно, ще го подложи на същите издевателства и него.

Надвеси се над една снимка, която тя му показваше настоятелно. Този път няма съмнение: приликата беше очебийна. С изключение на прическата и цвета на костюма — този на баща му беше черен, а неговият би бил морскосин — снимката беше копие на онази, която майка му пази в своя албум със съответния надпис: „Фредерик, Тържественото причастие“.

— Да, ти приличаш на него — рече Мадлейн Талко и го погледна. Наблюдаваше го с насмешливия вид на хората, които знаят много; Фредерик не знаеше какво да мисли.

— Това е неговото първо причастие, нали?

Възрастната жена и младото момиче се спогледаха.

— В известен смисъл — рече Мадлейн.

Той погледна пак снимката: не се виждаше нито кръст, нито Богородица — нищо, което да говори за религиозно събитие. И все пак сериозното (тъжно?) лице на момчето излъчваше нещо тържествено.

— Ти откога знаеш? — попита той внезапно Перл.

От вниманието на Мадлейн Талко не се изплъзна сприхавият тон на нейния внук.

— Не е по нейно желание — намеси се тя. — Аз й бях наредила да не ти казва нищо. Исках… да те оставя да стигнеш до нас.

Замълчаха. Фредерик не знаеше откъде да започне, твърде много неща имаше да пита. Мадлейн Талко обяви тържествено:

— Мисля, че вече е време да знаеш. Историята е дълга; днес няма да мога да ти я разкажа цялата. Защото ти си потомък на много-много стар род. О, да… ние имаме зад гърба си многовековна история и трябват дни и седмици, за да научиш точно кои сме. Но ти си наследникът, моето момче. Не го забравяй никога… И съвсем скоро ще научиш всичко.

В гласа й почти прозвънна нежна нотка.

— Но какво е станало, за да ми каже майка ми, че… че той не е имал семейство? Вие защо не сте се обадили по-рано?

— Точно оттук искам да започна…

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не знам какво точно е могла да разкаже майка ти за баща ти. Дори не знам каква представа е имала, защото мисля, че ние двете, тя и аз, сме гледали по два различни начина към един и същи човек. Когато я е срещнал, Кристиян беше блестящ студент. О, трябва да си призная… ние с него винаги сме се разбирали малко трудно. При това той загуби баща си много млад и това, разбира се, беше ужасно изпитание за него… Тя обяснила ли ти е при какви обстоятелства са се срещнали?

— Във факултета и всичко останало?…

Тя кимна.

— Да, казвала ми е.

— Добре… Та ние бяхме в малък конфликт — той и аз, както се случва, предполагам, на всички майки по света, които имат един-единствен син. После той е срещнал твоята майка… И тя веднага ме е намразила. В минутата, когато той ни запозна, тя разбра, че въпреки разправиите синът ми е дълбоко привързан към мене. Бяхме много близки. А Клер е ужасно властна жена, Фредерик. Ти не може да не си забелязал вече…

Тя го изчака да потвърди, но Фредерик не каза нищо. Наистина успя да бръкне в раната: майка му е властна до крайност (доказва го поведението й към Перл!). Но във всеки случай не се вижда да я предаде така пред една непозната.

Мадлейн Талко стисна зъби. Той не реагира и това му поведение я раздразни.

А ти какво очакваше? Да извика: О, да! Майка ми е една проклета мръсница!

Не… Но и това ще стане.

— Това е вярно, Фредерик — намеси се Перл. — Много е властна, ти сам си ми казвал.

— Във всеки случай, тя не понесе връзката между баща ти и мене — подхвана Мадлейн Талко. — Отначало не се разтревожих. Помислих си, че за Кристиян това момиче е нещо временно. После, когато работата стана сериозна — след като я доведе тук за една събота и неделя, после заминаха заедно през ваканцията — реших, че може пък нейното отношение да е временно. Имам предвид враждебността й към мене, разбира се. С една дума, не стана нито едното, нито другото. Обратно, от месец на месец чувствах как синът ми се отчуждава. Беше онази дълга, тримесечна ваканция в Мароко. После, когато се върнаха, онази ужасна сцена, когато той ми съобщи, че са се оженили, че тя е бременна и че той не иска никога повече да чуе нито за мене, нито за семейството Талко. Естествено, знаех кой стои зад това…

Тя го остави да осмисли всичко чуто.

— После загубихме следите му… Аз наех частен детектив и научих, че Кристиян се е върнал в Мароко и е променил името си. Представяш ли си, момчето ми? Майка ти го е заставила да смени името си! Разбира се… Талко е твърде известна фамилия!

— Аз… Ъъ…

— Да, Перл, какво има?

— Не, нищо…

Мадлейн Талко погледна за миг любимката си и й благодари вътрешно, загдето я прекъсна. Понякога на Мадлейн й се случваше да се самозабрави в ужасния си гръмогласен гняв. Но сега не беше моментът да повишава тон.

— Сърцето ми беше разбито, Фредерик… Едничкият ми син е избрал да се нарича Ермен — не знам, впрочем, как е успял да получи документите си — и да отрече цялото си семейство.

— А произшествието как е станало? — попита младият човек, който все не успяваше да свърже седящата до него жена с образа на сладкото бабче.

Той погледна към квадрата на прозорците и видя, че вече се е смрачило.

— Произшествието… Не е имало произшествие, Фредерик. Знам, че това, което ще ти кажа, ще те нарани дълбоко, но… Трябва да знаеш истината… — тя се спря за момент, сякаш обхваната от размисъл и колебание — баща ти се е самоубил — изведнъж отсече тя.

Разкритието прозвуча като присъда. Фредерик разтвори широко очи, раздвоен между неверието и бунта.

— Да — повтори Мадлейн Талко. — Синът ми се е самоубил и майка ти го е подтикнала към това.