Лоран Боти
В мъглата (50)

49

Когато пристигна в Двора на парка, Клер дори не слезе от колата. Остави я на контакт, за да продължи да отоплява купето и извади от кожената си чанта кафявото тефтерче. Започна да преглежда редовете, изписани с нервен наклонен почерк. Имаше големи бели полета между отделните параграфи. Ставаше дума именно за бележки, а не за цялостен текст. Обхвана я лудо желание да ги изгълта на един дъх, но реши да чете ред по ред.

История на Лавил-Сен-Жур,

Бележки от Люсиен Морван,

Журналист в Новини.

 

 

Кой ли е този, всъщност?

Средновековие: Лавил-Сен-Жур е обикновено село, почти само местност.

Нищо особено до Луи XI. Отличителна черта: селището е присъединено към имението на херцог…, но той не се интересува от него.

Сделка с Църквата. Тя решава да организира лозаро-винарство в околността…

Лавил започва да се развива.

Но откога точно? Трудно е да се установи. Всъщност може да се каже от втората половина на XV век, след 1460-а.

По това време пристига малка група чужденци. Противоречиви текстове относно произхода им. Може би повечето от тях са от Арас или околностите му. Защо решават да се заселят тук?

Краят на XV век, Арас… Това й говори нещо. Не се досеща какво, но една иконка в паметта й примигва настойчиво. Остава да намери с какъв код да я отвори. Тя вдигна глава и впери поглед в пространството. Да, Арас от края на XV век… Господи, какво беше станало тогава?

Отново забоде нос в четивото.

През тази епоха Лавил се съживява: търговия, лозя, дърводобив. Определен напредък след началото на XVI век.

Поредица пожари: две унищожени абатства на няколко километра. Но черквата „Св. Богородица“ е пощадена.

Но лозята, принадлежащи към абатствата, са откупени от Църквата. Обстоятелствата неясни. Никаква информация.

Няколко семейства контролират виното. Това са семействата от Арас!

Добре, и какво от това? Това са семействата от Арас… Какво подозрително може да има тук? Съвсем нормално е някоя малка група да се настани на повече или по-малко безлюдно място и да започне да развива стопанство. Не са ли създадени така и градовете, и страните? Победоносен или предприемачески дух, воля да завладяваш, смелост — всичко това, взето заедно, движи мнозина люде…

XVI в.: Лавил е процъфтяващ.

Населението му расте.

На повърхността слабо политическо влияние. Но мнозина сеньори си строят жилища в околността. Нещо като летни резиденции.

Въпрос: защо на място с толкова неприятен климат?

Ето най-сетне един добър въпрос!

Лавил се превръща в място за развлечения за мнозина богати сеньори от родове, известни със свободните си нрави. Преждевременно свободомислие.

Църквата се намесва, но съществуват силни протекции. Няма реални процеси.

През XVII век — същата схема: липса на сериозен политически център, но многобройни връзки с властта — Ришельо нарежда да построят на няколко километра от града собствеността Уш. Обширно имение.

Никога няма да живее там. Откупено в началото на XVIII век от семейство Талко. Преименувано на имението Ла Талкотиер…

Името я порази. Значи това семейство било толкова старо?

XVIII в.: промяна на посоката.

Определен стопански напредък. Но Лавил се затваря в себе си.

Крият богатствата си.

Пълно откъсване от останалата част на кралството. Сякаш Просвещението не стига дотук.

Много напуснали: търговци заминават за Дижон.

Спирачка за търговските връзки. Развива се обаче селскостопанска дейност. С настъпване на цивилизацията районът става селскостопански.

Революцията. Мистерия: Лавил е пощаден. Никакъв бунт за отбелязване. Всичко става в Дижон.

Всичко става така, сякаш буржоазията отдавна вече е завзела властта.

Особено интересно явление!

 

 

XIX век. Нищо интересно в Лавил.

За отбелязване: Наполеон подозиран, че е идвал тук неведнъж и все за кратко, преди да поеме властта.

Няма доказателства.

Няма известни връзки с Луи-Филип, с Наполеон III или с републиканците.

 

 

XX век. Лавил произвежда световноизвестно вино. В този случай: защо толкова слаба търговия с чужбина в периода между двете войни?

В замяна: странна активност между 39-а и 45-а.

• Няма реална германска окупация.

• Многобройни кратки посещения на Гьобелс (тайни, но доказани).

• Чести пътувания на Робер Талко (тогава кмет на Лавил) и жена му Мадлейн. Докъде, не е известно. Германия?

Във всеки случай: беззъба съпротива в Лавил. Дижон е разрушен. Лавил е невредим!

Клер смътно долавяше учудването на автора. Но както и в библиотеката, не разбираше докъде трябва да я доведе всичко това. Мистериозното тефтерче изяснява някои неща, но съдържанието му си остава твърде неясно. Градът е наистина странен: сякаш се беше развивал зад кулисите на Историята, макар че е имал какво да каже през известни периоди. Един мистериозен и потаен град, слабо изучен от историците, защото действителността в него, зараждането му, влиянието му се оказали твърде рехави, недоловими и несъстоятелни. Като мъглата!

След войната нищо особено. Не се забелязва чистка.

Бляскав период през годините 50-60-та…

После относителен стопански застой през 70-те.

Нищо за отбелязване относно убийствата на деца. Само различни слу…

Текстът прекъсваше тук. Насред изречението, насред думата. Много странно! Тя почти беше очаквала да види кръв върху последната страница. Като че ли някой го е изненадал по време на редактирането и му е забил нож в гърба, за да го накара да млъкне!

И все пак тя, разбира се, успя да стигне до нещо. Да, много странен начин да приключиш бележките си. Слу… хове, естествено. Но какви? Въпроси, само въпроси… Никакъв отговор, макар че нищо в този град не е като хората, това е ясно.

Арас, края на XV век… Иконката продължаваше да примигва с тиранична настоятелност.

Стресна я шум от кола. Очите й се върнаха отново към действителността. Макар да беше спряла в съседното дворно място, стори й се, че се задушава. Трябва да излезе!

Тя угаси двигателя и слезе от колата, загърната в голямото си петролно синьо манто от вълнен плат. Температурата беше паднала, а светлината — помръкнала. Вече беше деветнайсет часът.

Тя се изкачи по няколкото стъпала до площадката. Невероятно е, помисли си. Тази проклета мъгла е толкова гъста, че чак тежи… Никога не беше виждала такова нещо. Като мести крак подир крак, (едва ги различава), има чувството, че гледа някакъв снежнобял балет, едно…

… едно море на нищото! Ето, това е: океан от облаци и вълни, движещи се забавено.

Един храст в двора отляво се раздвижи от внезапен тласък. Вятърът? Животно? Тя се спря за няколко секунди: повече нищо не помръдна.

Продължи да се изкачва и се спря пред вратата. Започна да рови из чантичката си, за да намери ключовете сред женския безпорядък вътре. Изнервена, измръзнала — облаче пара излиза от устата й при всяко издишване, прерови цялата чантичка. Реши се да свали тънката кожена ръкавица и пак пъхна вътре ръка.

Неоткриваеми! Тези ключове са неоткриваеми!

Дали не са в колата?

Да, сигурно са там. Тя пусна чантичката долу — мъглата я погълна веднага, и бързо слезе обратно. Отвори дясната предна врата и се наведе навътре с едното коляно на седалката, а с другия крак стъпила за опора навън. Хлабавият й кок не издържа и косата й се разпиля безредно. Леко обезсърчена, забеляза, че мъглата малко по малко прониква в колата. Явлението й напомни за оня филм, Блоб, чиято касета Фредерик беше взел под наем за една вечер. На нея й се видя отблъскващ.

Тя опипа слепешком целия мокет, като пъхна яростно ръка и под седалките: сухи листа, различни хартийки, трохи… Флаконче с червило (я виж, откога го търся!), някакви сухи, безформени и неизвестни боклуци (кльопачка? Пфу!)… Ключове! Ръката й сграбчи връзката и тя се измъкна от колата с облекчение. Захлопна вратичката и се отправи към стълбището, изкачи се отново и се спря пред вратата на дома. Беше се задъхала, сърцето й тупкаше бясно.

Добре де, откачена ли си или какво? Няма от какво да се паникьосваш… Дори и да ги беше изгубила, пустите му ключове!…

С едно освобождаващо щракване — Божичко, колко е студено! — вратата се отвори. Тя понечи да влезе вътре, но се спъна в нещо безформено и едва не падна.

Чантичката!! Ама си една гъска! Нали я пусна долу, когато се върна да търсиш ключовете в колата.

Тя се наведе да я вдигне, като различи кожените й дръжки въпреки мъглата. И вече я вдигаше, когато погледът й беше привлечен от купчина мръсносиви парцали, оставени върху изтривалката. Тя се дръпна назад, после се овладя.

Стига де, това да не е бомба!

Протегна ръка да вдигне парцалите. Под тях имаше завито нещо кръгло. Тя издърпа пипнешком един от краищата на плата и се опита да го разповие. Оказа се, че не е толкова лесно. Дръпна по-силно. Отвътре изскочи нещо моравочервено и се пльосна на пода с влажен звук.

— Но какво е това!…

Замръзна от ужас пред неправдоподобната картина: пред погледа й върху изтривалката се търкулна като топка бебешка глава с обезобразено от страх лице и вперени в нея огромни изцъклени очи.