Лоран Боти
В мъглата (44)

43

Журналистът изглежда се забавляваше много от обясненията на здравната репортерка. Клер, седнала в кухнята пред чашата с кафе, гледаше телевизия и присмехулното поведение на водещия я вбеси — докато твърденията на журналистката й се струваха напълно уместни.

— Толкова тъп ли е този?

Да си кажем право, тази сутрин нервите й бяха опънати; и погледът, който хвърли на ставане през прозореца, с нищо не подобри положението: от ден на ден мъглата става все по-гъста. Вече започваше да мисли, че както си вървиш, това нещо полепва по тебе като дебел и влакнест шал… А карането на кола е само за самоубийците. Истинско, неподправено щастие е да живееш в този град. Да се чудиш защо не се стича още народ, за да живее в него.

Има много да се чудиш защо един прекрасен ден някаква група хора решава да се засели на това място. Все едно да построиш гнездото си точно над фабричен комин, за да си сигурен, че ще тънеш постоянно в л…!

Да, мойто момиче, това е труден въпрос (защо не го предложиш на Жюлиен Льопер?)

Тя се разсмя нервно и доста зловещо. Никога досега не беше имала достатъчно време за телевизия, а ето че сега, след празния следобед и самотната вечер се е вторачила в програмите.

Във всеки случай трябва да признае: въпросът е дяволски добър. И преди да си вдигне чукалата оттук, тя си обеща да разбере на какво се дължи това „чудо“. Защото заселването на Лавил си е истинска мистерия (още една!).

Тя се захвана да приготви закуската на Фредерик: яйца, рогчета, портокалов сок. Дали ще може да използва няколкото минути, които той ще благоволи да прекара с майка си, за да поговорят? И най-вече дали да се опита да му съобщи новината?

Фредерик влезе в кухнята с подути от сън очи и с влажна разрошена коса. Промърмори едно „здрасти“, покатери се тежко върху табуретката точно срещу телевизора и закова очи в екрана, без да обърне ни най-малко внимание на майка си.

— Здравей, съкровище. Наспа ли се?

— М-м-м…

— Да сервирам ли?

Той не отвърна. Мълчанието несъмнено означаваше съгласие. Тя изсипа овесените ядки в една паница и ги заля с мляко, после му поднесе в голяма чаша и портокалов сок. Той започна да яде, загледан втренчено в новините.

— Цупиш ли ми се?

— М-м-м…

— Добре — добре, виждам, че ми се цупиш.

— Не. Не ти се цупя. Нямам какво да ти кажа, това е всичко.

Е, това поне е казано ясно.

— Как така нямаш какво да ми кажеш? Направо е смешно… Хората винаги имат какво да си кажат през живота си: за времето, за намеренията им през деня… Каквото и да е — просто защото са хора и имат нужда да разговарят, да споделят. Аз, например, имам желание да ти кажа нещо.

Никаква реакция. Тя продължи:

— Не мисля да стоим повече тук…

Без да я погледне, той попита:

— Как така?

— Ами така, грешка беше, дето дойдохме. Не го харесвам тоя град, нито мъглата му, нито хората му… аз… нищо не ми харесва тук. Мислех да изчакам, докато си вземеш матурата, но всъщност, е изтекъл само един месец, нали? Можем да заминем веднага. Чух да говорят за прекрасен частен лицей в Екс-ан-Прованс и вчера им се обадих, готови са да те приемат.

За първи път очите му се откъснаха от екрана и се забиха в тези на Клер.

— Какъв е проблемът: нещата с твоето ченге ли не вървят, или ти пречи, че аз съм с Перл?

Тя онемя.

— О, и после на мене изобщо не ми пука… Явно те разстройва, че това момиче ме прави… щастлив. Да, мисля, че това наистина те разстройва, но изобщо не ми пука. Ти прави каквото искаш. Аз оставам тук. Това е всичко. Нямам какво друго да ти кажа. Чу ли ме? Over.

— Свършено е, свършено е… С какво е свършено?

— С нас.

— Но това са някакви смешни приказки, които ми говориш; ние не сме някоя двойка. Всичко било свършено — това просто е безсмислица. Човек не къса с майка си, както къса с някой… с някоя съпруга.

— Така ли? Значи не сме били двойка? Сигурна ли си в това? Тогава защо става така, че все си нямам приятели; че никога не съм имал приятели? Че винаги съм се чувствал различен от другите? — Тонът му се покачваше постепенно. — И как стана така, че и ти самата никога не си имала приятели? Даваш си сметка за това, надявам се. Откакто напуснахме Париж, никой не ни звънна — нито на тебе, нито на мене. Никога не си имала приятели, горкичката ми, защото не си имала нужда: ти си имаше твоя син! — Той започна да подчертава думите си с енергични движения. — Ами да… Госпожата си има син, което по необходимост е достатъчно за щастието й. Няма нужда и от мъж… Едно набързо на крак, от време на време, здравословно е, и после хайде вкъщи при Своя син! При своя Голям Хубав Син! Най-Хубавият От Всички Синове! И хайде с него на кино, и хайде с него на пазар, и на Дисни също, и навсякъде… Ама ти даваш ли си сметка по какъв начин живяхме? ТИ СЪЗНАВАШ ЛИ КАКВО СИ МИ ПРИЧИНИЛА?

Клер го гледаше вцепенена. Мислите се блъскаха и бръмчаха в главата й като мушици, попаднали в капан зад стъклото на прозореца: виж ти, тази сутрин е особено тонизиран, явно онази малка хубавица му е пуснала тая муха; този град ще ме довърши; Господи, докога ще му се въртят такива мисли из главата?…

Мушиците не успяваха да се измъкнат. Объркана от грубата атака, тя можа само да каже:

— Не, не съм го съзнавала. Човек никога не си мисли подобни неща, когато обича, Фредерик. А аз мисля, че съм те обичала повече от всичко на света. Мисля, че…

— Ама ти наистина нищо не загряваш. На мене не ми пука колко ме обичаш. Ти не щеш да разбереш, че твоята обич ме мърси, поглъща, изяжда, задушава ме! Не я искам! Не ми трябва повече! Има и други неща на моя хоризонт, освен Клер Ермен!

И той се изправи безцеремонно, грабна сака си, мина през антрето, за да нахлузи якето и вземе каската, и хлопна вратата подире си. Клер го чу да ругае моторетката, която не щеше да запали. Накрая едно яростно врум беше последвано от цяла пукотевица. Пърпоренето се отдалечи, после заглъхна.

Тя остана стресната и съсипана, кацнала смешно върху високото столче. Това ли е то юношеството? Не, не е възможно. Струваше й се, че хлапетата превъртат, приказват врели-некипели и се вземат за Рамбо, Мадона или… — как се казваше онзи? — Аксел Роуз… Че говорят несвързани приказки от рода на „тук никой не ме обича“ или „правят всичко, за да попречат на изобретателността ми…“, или още „всички вие сте суперстаромодни овце, мразя ви“… Но това тук беше по-различно. Тук Фредерик се изразяваше с обезпокоителни нотки на истинност — нещо като израз на някаква изгаряща трезвост, която стерилизира завинаги цветята и обичта, които носите в сърцето си.

Нямала мъж! Прекалено много любов! Той само ако знаеше…

Една картина я порази: четиригодишният Фредерик пред училището, с червена шапчица на главата. В детството му тя винаги гледаше да го облече „като голям“ и този път за новата учебна година беше избрала дънки с подгънати нагоре крачоли и малко късо яке. Той изглеждаше доволен, че се връща в „голямата“ забавачка. Тя виждаше като сега малката фигурка с ученическа чанта „Голдорак“ и с олюляващата се момчешка походка. Още усещаше малката ръчичка, пъхната в нейната; той я беше стиснал по-силно, когато стигнаха до вратата. Дали от тревога или просто от възбуда, че започват учебните занятия?

Но сърцето й остана свито, защото някои деца бяха водени от бащите си. Един от тях дори заснемаше събитието — несъмнено, първото завръщане в училище след ваканцията, ако се съди по възрастта на хлапето и отчаяния му рев. Тя го прокле, тоя баща, защото й напомни безмилостно, че тези мигове на бащинско съучастие синът й няма да ги преживее никога. Този и всички останали внимателни и обичливи бащи, проявяващи истинско съучастие към синовете си — така, както само мъжете го могат — да, тя ги кълнеше при всяка нова учебна година, на всеки училищен празник, на всяка учителско — родителска среща. Дали тогава Фредерик е успял да прочете мислите й? Тя си спомняше големите му леко тъжни очи, вдигнати към нея, сякаш иска да й каже: „Не се притеснявай, не е чак толкова тежко“.

Клер я заболя така силно сърцето, че насмалко да избухне в плач — там, сред цялата публика пред училището, а това неминуемо щеше да предизвика любопитство: обикновено не майките, а хлапетата хленчеха в първия учебен ден!

Нямала била мъж! Прекалено много любов! Той само ако знаеше… Сякаш пелена се вдигна тихо от съзнанието й. Тя различи неясно някакъв тревожен и мрачен въртоп от думи: деспотична майка, едипов комплекс, вина…

Спри! Спри! Това е психологията на тълпата!

Какво да правя? Господи, дай ми да правя нещо, дай ми повод да изляза от тази къща, иначе ще полудея!

Библиотеката. Ето ти цел… Не е панацея, но поне ще има с какво да занимае духа си. Да намери решение… По-късно. Ето, да. Само след няколко часа ще види по-ясно някои неща. Тя знае, че трябва да се махне от Лавил. И ще намери сили да го стори… По-късно. Когато му дойде времето. А сега трябва да излезе!

Тя слезе от столчето пред бара, качи се горе да си вземе душ, облече се, най-внимателно се гримира, събра тежката си коса на хлабав кок. Имаше намерение да бъде красива, да се почувства красива. Не, не намерение. Нужда. Мислите й се отклониха за миг към силуета на Греди. Тя реши, че е време да иде при него. Антоанет Андреми обикаля някъде наоколо, колят деца като прасета, тя самата не се чувства в безопасност. Това е много по-важно от пуберските разсъждения на сина й, нали?

Всъщност, не е съвсем сигурна, но няма избор.

Тя заключи вратата, качи се в колата и се отправи към библиотеката. По пътя я порази усещането, че само за няколко дни животът й ще се срути отново.