Лоран Боти
В мъглата (41)

40

Третото събитие тази нощ ни отвежда в един влак — претъпкан въпреки късния час и хвърчащ с пълна скорост. За Боб Мартен, свикнал повече с пътуванията по въздух или с кола, това си е доста екзотичен начин на придвижване. Пътят между Париж и Лавил го потапя в типично европейската атмосфера и го връща десетина години назад, когато беше дошъл за последен път след клетвите, че кракът му няма да стъпи повече тук.

Всеки път, когато пътува за Франция, леко пробождане в сърцето напомня, че корените му са в тази земя, дори ако — трябва да си признае — във Франция се чувства стопроцентов американец, а в Америка — обратното. Впрочем, колкото и добре да владее двата езика, лек акцент — или по-скоро начин на изразяване, а не истински акцент — го издава, че не произхожда от Новия континент. Французите също забелязват, че понякога му се случва да произнесе с американска интонация някои думи от родния си език.

И докато влакът се приближава към Лавил, той си мисли за града като за прокълнато място, където семейството на баща му по някакъв начин го накара да се почувства чужд — той, бездомникът и синът на американката, „предателка“ на мъжа си…

Отпуснат удобно в креслото на първа класа, той отвори върху масичката преносимата си Apple и кликна върху файла, наречен BRUME. Прочете всички бележки относно аферата.

От 21 април до 5 септември петдесет и три позвънявания от телефонни абонати — класирани като подозрителни от програмата AAS за наблюдение на телефоните — бяха подложени на анализ от компютър. И той съответно посочи, че тези петдесет и три телефонни разговора са водени от Лавил, Франция.

След проверка на данните бе установено, че петдесет и трите позвънявания засягат дванайсет религиозни или езотерични^[1] групи, което прави средно по 4,416 разговора на организация (в действителност сметката не е съвсем точна). Някои са водили само два или три разговора, докато други — осем. Но по-задълбочено изследване разкри, че различните телефонни абонати са се свързвали помежду си.

На пръв поглед дванайсетте инкриминирани секти сякаш нямат нито преки, нито някакви други връзки. Но във всеки случай, проучването на установените им действия разкри общ пункт: сатанизма. Дори ако „култовете“ на едни изглеждат по-различни от тези на други, в крайна сметка, всички секти от първата до последната проповядват върховенство на злото над доброто, преподават техники за черна магия и основават догмите си върху антихристиянския синкретизъм.

Накрая аферата може да се окаже доста тревожна. От тези дванайсет групи пет бяха подложени на разследване заради изчезвания на деца и убийства, но тъй като са разпръснати навсякъде из страната, между тях не бе установена никаква връзка. Разследващите не откриха нищо. Но все пак, в най-малко три случая се появиха силни подозрения за извършване на „ритуали“ върху малки деца и юноши. От своя страна Боб беше убеден, че подозренията не са напразни, и направи свое тримесечно разследване в Съединените щати. Но в никакъв случай не очакваше чак такива разкрития. Още си спомня изумената физиономия на директора си по време на последната среща в кабинета му с дебелия мокет и кожените канапета, разположен в дъното на коридора хладилник.

— Магьосничество, казвате? Но какво разбирате под „магьосничество“?

— Ами, всички тези организации смятат, че имат божествена власт — би трябвало да кажа по-скоро пъклена — и организират истински сабати^[2]. В този смисъл можем да говорим за магьосничество, защото обредите им несъмнено са наследени от атавистични ритуали през европейското средновековие.

— Разказвате ми смайващи неща, Боби. Искате да кажете, че… магиите и другите подобни съществуват?

— Да, господине.

— Но… — той се поколеба за миг — наистина ли мислите, че те имат такава… такива способности?

На Робер му стана забавно. Макар и директор на правителствена агенция, човекът си остава американски продукт, израсъл с филмчетата на Дисни през деня и с романите на Стивън Кинг през нощта. Ами нали точно затова Боб обича Съединените щати?

— Не, господине, съвсем не казвам, че някой си там има така наречените магьоснически способности и… всичко останало. Но за разлика от мене всички те са убедени, че ги имат. Тук е цялата тънкост. Въпрос на вяра.

Обаче, мислеше си Боб, щом вярваш, значи вече разполагаш с някаква способност: тази да поставиш себе си над закона. Култът в тези секти несъмнено ги подтиква към всякакви изстъпления. И те, разбира се, поддържат „способностите“ си с разни ритуали, които те карат да повярваш в специализираните четива, в които се беше задълбочил. Въпросните ритуали се различават доста от лосанджелиските пилета с глави, откъснати от неколцината „илюминати“^[3], застанали между ню ейдж и магията.

Шефът мълчеше, очевидно развълнуван. Боб забеляза, че тенът му е неравномерен — този човек не е ли чувал за рака на кожата? После Джереми Майлс взе отново думата:

— Боже мой! Как могат да се хванат на номера при всички тези съвпадения?

— Причината е проста, господине: не съществува цялостна общност. Компютърът е успял да разкрие сектите, само защото е изброил всички организации с банкови сметки, чиято дейност е определена като религиозна или мистична. Но тъй като са секти, ние не сме се занимавали никога с тях, просто защото не участват в никакъв обществен живот. Нищо общо нямат с Мун, с Децата на Бога или с Вако. Структурата им прилича повече на тази на Ку Клукс Клан, отколкото на някоя от ония секти, от които обикновено се интересуваме. При това винаги досега са пазили най-строга тайна.

— Хм… И ако вярваме на телефонните разговори, някаква роля тук играе Лавил?

— Изглежда очевидно.

— Това затънтено френско градче?

— Не е толкова затънтено. Първо, областта е световноизвестна с виното си. Второ, поради оживения трафик е много лесно да се прикрие пристигането и заминаването на всякакви чужденци. Само не успях да разбера по-подробно какви ги вършат там, защото трябваше да стъпваме като в паници.

Според него става дума за много важно събитие — церемония, обред или нещо от тоя род, толкова съществено, че е принудило различните секти в Съединените щати да разменят информация помежду си и така да се разкрият. За двете години, откакто е въведена програмата за компютърно наблюдение на телефонните линии, нито веднъж не е била установена връзка между дванайсетте. Щом в продължение на няколко месеца са разменени толкова много телефонни разговори, значи има някаква причина. Но Майлс искаше факти, а не предположения. Затова Боб реши да премълчи някои от умозаключенията си.

Лицето с обгорели от слънцето бръчки се раздвижи; шефът му се усмихна загрижено.

— Значи, Боби, тръгвате на лов за вещици, така ли?

— Не, господине… На лов за тези, които се вземат за вещици.

— Смятате ли, че има разлика?

Влакът спря с оглушително скърцане на колелата. Увлечен в изучаване на компютърния файл, Боб не усети как мина времето. Той стана, грабна багажа си и тръгна към изхода, не без да се учуди от големия брой пътници, сторили същото като него. Лавил не беше последна спирка и той беше предположил, че всички тези хора пътуват за Лион. В действителност две трети от вагона се изпразни.

Той слезе и бе погълнат от видението си за Лавил, за чийто странен климат бе почти забравил: тесния гаров перон и множеството забързани силуети, потъващи в мъглата, редките улични лампи.

 

 

Колата, взета под наем, беше малко Рено клио. Агенцията, все още отворена на гарата въпреки късния час, не разполагаше с коли с автоматична скоростна кутия и му се наложи да вземе кола с ръчен лост за скоростите. Колата му се стори учудващо маневрена — обикновено караше Крайслер льо барон — въпреки че превключваше трудно скоростите поради липса на навик. И това беше част от отчуждението му.

Подкара предпазливо, но достатъчно уверено, за да не се изгуби. Легендарното му чувство за ориентация стана известно в цялата академия, когато след завършване на учението беше назначен в AAS. Достатъчно му беше да хвърли поглед върху една карта, за да определи автоматично маршрута си, да установи основните артерии и важните направления. Когато в малкия си офис в Маями изучи картата на областта, после си спомняше учудващо ясно разположението на местата. Те се оказваха точно според проекциите му: лъкатушни и окъпани в нереална светлина.

Беше избрал дискретно хотелче — поне така се надяваше — на средата на пътя между центъра на Лавил и имението Талкотиер с инкриминирания телефонен номер. Още пътуваше по пустото шосе, когато забеляза ансамбъла сгради на хотела. Спря със скърцане колата върху чакъла пред главния вход, на импровизиран за случая паркинг; не си бяха дали труд да направят асфалтирана площадка.

Младата блондинка на рецепцията, цялата в морскосиньо, имаше дискретно увереното поведение на стопанка.

— За по-дълго ли смятате да останете? Това не е посочено в резервацията. Ние маркирахме в кредитната ви карта тарифата само за една нощ, но… — тя подсмръкна леко — предполагам, че можете да останете и повече.

— Шшш… Точно така. (За малко да каже шуъ^[4]). Но още не знам за колко време. Взех дълга отпуска и ще прекарам тук колкото ми харесва.

— Но какво значи това в дни или в седмици?…

— Засега ми запазете стаята за десет дни. При всички случаи, ако реша да продължа, ще ви кажа след два-три дена.

— Разбрано.

Боб беше сигурен, че тя си помисли: „Още един нещастник, налегнат от депресия“ или „Несъмнено някой артист, изхабен докрай“, или кой знае какво още от тоя род. Въпреки усилията си да се впише в обстановката, спортният му загар и големите кубинки трудно се връзваха с класицизма на хола на странноприемницата. Кратък поглед наоколо го убеди, че хотелът е много посещаван. Но макар поне дузина клиенти да бяха приседнали на разговорка пред голямата камина — въпреки късния час, в хотела цареше почти пълна тишина, нарушавана само от приглушен шепот.

— Доста хора има, интересно… Защо така? Нали не сме насред сезона?

Тя вдигна нос от книгата за регистриране.

— Имаме панаир на виното. Това е важно събитие в областта. Ето ключовете от стаята ви — подаде му връзка ключове. — Веднага ще наредя да отнесат багажа ви.

— Няма нужда. Не нося голям багаж — рече той и показа куфар и малък сак с електронната му техника: компютър, принтер, телефон.

Жената се наведе дискретно да погледне багажа и отново подсмръкна на сухо. Това предизвика неудържимо желание у Боб да я попита дали снощи на партито кокаинът е бил качествен!… Той се усмихна тайно в себе си.

— Закуската се поднася до десет часа. Checking — по обяд.

Произнесе го с такова изключително задоволство, сякаш ръководеше с поразителна лекота debriefing, trekking или brainstorming^[5]. Той не устоя:

— Кое, казвате?

— Che… checking. Ами това е часът, когато трябва да освободите стаята. Ъъ… приятно прекарване, г-н Мартен.

Тя заби нос в регистрационната книга, за да провери това, в което беше сигурна: клиентът има американски паспорт. Защо тогава се казва…?

— Благодаря ви много. Приятна вечер.

Стаята му, неособено луксозна, все пак беше доста удобна: украсена по селски, с класическа картина на стената, добри дюшеци, нормандски шкаф. Той взе душ и с още влажна коса погледна часовника си. Единайсет и половина; констатира, че благодарение на часовата разлика вече е огладнял.

Разположи върху бюрото работния си инвентар, като се увери, че електронното блокиране работи. Дума да не става да дойде някой да се рови из файловете му и да констатира, че той е разкрил всичко интересно при основните ритуали. На работа, момчета! И сверете дипломите си по магьосничество с академията!

Мартен нямаше план. Но това, заради което е тук, според него беше очевидно; то може да има сериозни последици. Животи — множество животи — бяха под заплаха. Той дойде, без да разполага с достатъчно елементи, за да сглоби истински план — макар че подробностите, до които се бе добрал, бяха твърде много, за да не пристигне тук.

Той разопакова багажа и подреди малкото си неща в големия дървен шкаф. Същевременно провери дали си носи достатъчно черни дрехи. Неслучайно беше забелязал — по време на разследването си — че дори да не носят на „сбирките“ си истински униформи, всички са в черно… Когато имат все пак някаква дрешка на гърба си. Почти беше сигурен, че въпросните „сеанси“ точно според традицията завършват с най-невероятни оргии. Във всеки случай трябва да признае, че колкото и лесен, този фолклор въздейства — за магьосника черната одежда е това, което е расото за кюрето! Цяла армия от погребални агенти, дошли да се захванат с живите. Ето какво ирационално чувство бе предизвикало видението на всички тези люде по време на разследването му.

Той се облече — като се постара да изглежда възможно най-банално — и реши да излезе, за да преоткрие всички онези улички. Нямаше никакъв познат тук. Съзнателно — защото подозираше, че повече или по-малко Лавил е в ръцете на организацията. Не можеше да се довери никому, каквото и да казва Джереми Майлс, който протестира срещу намерението му да работи напълно сам.

Време беше да излиза. Изследването на имението щеше да стане по-късно.

Няма план, не… Или по-скоро има. Той знае, че най-добрият начин да разследва и да разкрие с какво точно се занимават хората, какви цели, какви средства имат… е да проникне сред тях.