Лоран Боти
В мъглата (40)

39

Второто събитие, което ни доведе до целта. Тази вечер Люк седеше в автобуса и чакаше последната спирка, намираща се на няколко минути пеша от пазара в предградието, където живееше. Погледна часовника си. Дигиталните цифри от течни кристали показват двайсет и три часа. Беше чакал последния автобус, както се случваше често, за да се прибере.

Пейзажът преминаваше пред очите му. С разсейването на мъглата — неговото предградие поне беше малко над града и човек може да диша, без да гълта белезникавите й валма — декорът се променя. Павираните улички отстъпват място на булевардите, после на окръжното шосе, където широкото му платно си оспорва пространството с търговски центрове или сервизни станции. Най-сетне големите сиво-бежови, мръсни сгради се откроиха в нощта на светлината на редките улични лампи и луната. Той си беше вкъщи.

Дните минават, а той не смее да отиде да види Перл. Тя не може да не знае какво беше сторил на „оня педал“, и че за свое учудване, не изпита от това някакво страхотно удоволствие — само неукротимата ревност, която го изпълваше, откакто скъсаха — освен това го беше страх, че стореното ще я настрои безвъзвратно срещу него.

С всяка спирка автобусът ставаше все по-празен. На последната Люк слезе съвсем сам. Автобусът затвори врати подир него и потегли към гаража.

Люк тръгна по широката пуста улица и потръпна. Дънковото му яке и анцугът не можеха да го защитят от ниската температура, която падаше рязко на свечеряване. Той си курдиса слушалките на уокмена и нагоди крачка според синкопирания ритъм на някакво рап парче, като се отправи към „бърлогата“ си, готов за криволичещия маршрут, вече извървян хиляди пъти: край сгради, през големи празни пространства, абсурдни като недовършени паркинги, и няколко миришещи лошо зелени ями.

Не му трябваше много време, за да забележи човека, изключително висок на ръст, вървящ в същата посока като него на отсрещния тротоар. Той го огледа на няколко пъти и отбеляза мислено, че онзи като нищо има два метра на бой, ако не и повече, като се съди по бързината, с която напредва — при това крачи сравнително бавно. Почуди се какво ли търси тук: в автобуса го нямаше. Впрочем, макар че не може да види добре нито лицето, нито дрехите му, този тип не изглежда облечен като хората в района. Носи нещо като широко черно манто, което скрива яките му плещи, и черна шапка.

Клак! Стъпките му отекват сухо по асфалта; доказателство, че не е нито с маратонки, нито с евтини обувки.

Люк ускори безпричинно крачка. Шестото чувство, присъщо на израслите на улицата, го предупреждаваше, че тук има нещо гнило. Нещо, някаква необяснима подробност: може би фактът, че силуетът на онзи изглежда не намясто в крайградския пейзаж? Не, не е само това…

Той неусетно завървя още по-бързо. Спря и музикалния речитатив, който му думтеше в ушите, но не свали каската. Така измина, без да се обръща, стотина метра по широката пуста улица, оградена с бетон.

Клак! Клак!

Като се вслуша в стъпките на човека, реши, че и той е увеличил ритъма. Пулсът му се вдигна чувствително. Не че се уплаши истински, не, просто го изпълни неясна боязън. Ако беше срещнал двама-трима ядосани юнака, както се беше случвало, щеше да знае как да обърне нещата в своя полза — да се разговори, да се спогоди, да заплаши с евентуално отмъщение. Но това му е… непознато. Странно. И ненормално. Този тип се вписва в обстановката толкова, колкото самият Люк… виж ти… в лицея.

Това не е меко казано, пич.

Той видя едно кръстовище и реши да промени плана. Вместо да върви направо към къщи, първо ще провери дали наистина го следят. Зави наляво и същевременно хвърли едно око на непознатия.

Острата светлина на една улична лампа разкри най-ужасната гледка в живота му: едно нечовешко лице — без кожа, без черти, без физиономия, подпухнало, гротескно — се разплу в хищна гримаса, като му показа два реда съвършени зъби. Нещото го гледаше, без да мига, и за миг погледите им се впиха един в друг.

 

 

Люк усети как някакъв спазъм изправи косата му на тила. Без да разсъждава, движен от сигурния инстинкт на газела в саваната, той си плю на петите. Беше почти спортен тип и се надяваше на това, че познава прекрасно околната обстановка и ще се скрие от преследвача си.

Защото тоя е точно такъв, нещастен глупако — с тая мутра не може да се яви тук случайно!

И мръсникът веднага се затърча подире му — доказателство, че е надушил намерението му да го измами. Но макар и по-едър от хлапака, изглеждаше по-бавен, въпреки равномерния ритъм на бягането му.

Люк прибави темпо, като внимаваше с дишането — както го учеха по времето, когато не бягаше системно от тренировки — и се втурна в нощта. Обърна се за секунда и видя формата с разядено лице, гологлава — шапката беше отхвърчала от усилието; типът нямаше коса и кожата на черепа му изглеждаше също толкова чудовищна като лунната повърхност на лицето му.

Люк сметна, че е прибавил още няколко метра разстояние между двамата, но това не го успокои ни най-малко. Вече започваше да се задъхва — повече от паника, отколкото от липса на издръжливост. Има нещо ужасно и свръхестествено във факта, че по петите му беше лично „Човекът слон“. Това преследване — достойно за киното и развиващо се в тишина, нарушавана само от скърцането на неговите маратонки и от конския тропот на съществото, без никакви разправии, крясъци, без нито една разменена дума — беше много страшно. То беше отзад с призрачната си маска, правеща по-силно впечатление от тази на Майкъл в Хелоуин или от Джейсън в Петък 13-и, и това не му вещае нищо добро.

Ега ти! Истински ужас!

Той пробяга още две минути, достатъчно дълго, за да увеличи разстоянието между Гадната мутра и себе си, без да срещне жива душа, като съзнаваше, че би могъл да остане бездиханен поне два часа, преди някой, повече притеснен от неудобството за слуха, отколкото от пробудената си съвест, реши да се обади в полицията.

Като се възползва от няколкото спечелени метра, реши да се махне от улицата и кривна зад някаква голяма сграда. Заобиколи големия кирлив блок и без да му мисли, се шмугна в един гъст храсталак. За щастие градинката, предназначена за децата и младежите от квартала, беше зле поддържана и растенията в нея — неподстригани.

Приклекнал като котарак, Люк овладя тихо дишането си, а сърцето блъскаше лудо в гърдите му. Гадната мутра май не го забеляза и дори и не го последва. Явно не познава разположението на квартала и най-вероятно го търси наоколо.

Но какво значи това, мамка му!

Той изчака почти четвърт час, докато потта се стичаше по гърба му и мокреше дрехите, наострил уши и дебнещ какво става наоколо. Гадната мутра не се показа. Той се поколеба дали да не прекара нощта тук, в храста, клекнал, със сковани мускули, или да се опита да се измъкне бързо като циганин край стените и да се скрие по най-бързия начин в бърлогата. Пълната тишина бе нарушена някъде по-далече от потегляща кола, чийто клаксон протръби като корабна сирена; ако ще трябва да избира между голямото, но краткотрайно шубе, което ще бере, ако реши да се прибира, и цялата нощ, прекарана със свито от страх сърце, по-добре да избере по-краткото.

С хиляди предосторожности Люк се измъкна от храстите. Шумът му се стори оглушителен и пулсът му отново се вдигна. После бързо като светкавица търти към сградата и се долепи до стената, както беше гледал хиляди пъти да го правят в американските сериали, които населяваха всяка неделя още от раждането му. После с бърз котешки ход мина покрай цялата сграда. Намираше се само на около сто метра от дома си, но за да се прибере, трябва да пресече някакъв бетониран и зле осветен терен. Той се увери, че нещото не се е притаило там и се впусна напред. Прекоси го за броени секунди, но сърцето му щеше да се пръсне.

Пристигна до големия ансамбъл от четири сгради. Тази на Люк беше последната — блок Д — и значи му остават да прекоси трийсет метра на открито. Той го стори страшно предпазливо, разкъсван между желанието да се втурне натам и да остане възможно най-добре скрит.

Ето я най-сетне и вратата на неговия блок, отразила ужасената му физиономия; през остъкления вход се вижда потъналата в мрак стълбищна площадка. Той бръкна трескаво в джоба на якето, за да измъкне ключовете, и бутна вратата. И тъкмо посягаше към електрическия ключ, когато хвърли поглед навън към уличното осветление и се отказа. Ако светне, ще се изложи цял и Гадната мутра ще го види. Отвън всеки може да го забележи през стъклената врата.

Въпреки полумрака, се отправи без колебание към асансьора зад ъгъла — винаги беше живял тук — но изведнъж се отклони. С този адреналин, пулсиращ във вените му, като нищо ще изтича по няколкото стълбища нагоре. Отвори вратата към вертикалния бетонен коридор, чиито мръсни стъпала се губеха под плетеницата от драсканици. Помисли си: сигурно са пет етажа, но предпочитам да се кача пеша, отколкото да изчакам спокойно Гадната мут…

— Знаеш ли, момче, че имаме общи приятели?…

Мамка му, нещото беше там! Зад вратата на стълбището! Чакаше го! Как беше дошло? Отде знае къде живея?… Въпросите нахлуха заедно със страха. Той се дръпна назад и се опита да изкрещи, но един безмилостен юмрук го халоса и му извади въздуха. Той се преви надве в опит да си поеме малко дъх, падна на колене и се почувства загубен.

— Да, имаме общ приятел и това, дето ти сторих току-що, момче, ти си го позволи спрямо него. А към Шефа не се посяга, нали? Тъй че, ако искаш да избегнеш големи неприятности, послушай моя съвет.

Ама какво…

— Макар че в твоя случай е малко късно за съвети.

Люк, който продължаваше да се държи за корема, едва-едва започваше да диша. Изщракване на метал го накара да вдигне глава. Само на няколко сантиметра от него ужасното нещо го гледаше с цялата жестокост на света и с нож с дълго острие в ръката. Той понечи да се изправи и защити, но другата мощна ръка го сграбчи за ухото и му попречи.

Това ме докосва, ох, мамка му, ТОВА МЕ ДОКОСВА!

Болката беше непоносима, погнусата — пълна; Люк беше сигурен, че нещото ще откъсне и ухото, и душата му. После то произнесе неразбираеми думи; все пак, макар нищо от това да нямаше смисъл, той усети по някакъв начин, че ще умре.

И когато острието проникна в сърцето му, не си помисли за Перл, както би предположил, а за майка си, отишла си завинаги един прекрасен ден, когато той беше само на пет годинки.