Лоран Боти
В мъглата (39)

38

Първото събитие ни отвежда в библиотеката. Заобиколена от книгите си — всички тези прекрасни животи, които бе споделила — Маргьорит се разхожда от рафт на рафт и докосва с треперещ пръст прашните кожени подвързии. От три дни някакъв глас започна да й нашепва мрачни мисли. Един отчаян, но безмилостен глас й напомня, че в тоя живот не е видяла друго, освен страдания, че удобното убежище на четивото не може да запълни бездънната пропаст — сега, когато се бяха събудили старите спомени, сега, когато ставаше ясно, че брат й е изчезнал…

Полицаят идва през следобеда. Беше студен, макар да прояви разбиране. И с очевидното желание да й повярва, той се показа най-малкото скептичен, що се отнася до точност в описваните от нея събития. Самата тя бе смаяна от ясния образ на спомените си.

През всичките тези години драмата сякаш я бе само докоснала. Никога не се замисляше истински за нея — това беше като скрита и постоянна болка, като зло, с което свикваш, почти като приятел. И после изведнъж бръкват в раната ти и питат: „Не те ли боли?“. Болката, с която се беше научила да живее, се оказа като безименна болест, като нещо нелечимо, което те гризе безотказно като добър стар тумор — до деня, когато разбираш, че е твърде късно да ти помогнат и, божичко, колко боли, дори ако… сте мъртъв.

Тя се опита да опише въпросното явление на инспектора. Той я изслуша без коментар. Само й зададе нови въпроси.

Да, сега тя си спомня много ясно събитията. Да, сигурна е, че съпругът й се е интересувал от историята на Лавил.

Не, тя наистина не знае защо той си мисли, че това има връзка с онази история.

Да, за себе си тя има някакво обяснение, но не е сигурна, че…

Да, според нея градът е прокълнат. Ето — казва го направо: ПРОКЪЛНАТ, точно това е думата.

Не, не може да обясни защо, твърде неясно е, и после всичко това я уморява много…

Да, може би, като си помислиш за странното поведение на някои жители, на разните теркове^[1], както казва тя понякога; да не забравяме и странните четива, които си поръчват многобройните абонати на библиотеката: всичко това те кара да си мислиш, че…

Не, тук не става дума точно за секта, тук няма секти, иначе щеше да се знае, нещо друго е. Не знае с каква дума да изрази усещането си.

Да, сигурно изглежда странно, че никой не вижда нищо, но — тя не знае защо се досеща за това — нали и през войната бяха сторени ужасни неща, а колкото и добросъвестни да бяха, милиони люде не поискаха да видят нищо…

Да, да, да, оставете ме, уморена съм, УМОРЕНА!

Библиотеката е стара сграда, малко странен частен хотел от XVIII век, защото, обратно на строежите от онова време, той бил издигнат във височина. Дори бил снабден и с нещо като куличка — архитектурен елемент, явно вдъхновен от друга епоха: тази на господарите.

Маргьорит се изкачи по каменното стълбище. Когато пристигна на последния етаж, пресече голям салон, застлан с нееднакви каменни плочи, и излезе на балкона над улицата. Потънала цяла в мислите си, тя гледаше фантома град Лавил, обвит в своята тишина и мъгла.

„Защо не заминах никога?“ — питаше се тя.

Изведнъж Маргьорит си даде сметка, че въпреки мъглата имението Талкотиер се вижда. Разположена извън Лавил, сеньориалната сграда се издигаше нависоко — върху едно от платата над старото градище — и по нея танцуваха червеникави светлинки.

Тя погледна месечината — пълна и издута до отвращение. Време е.

Без съжаление прекрачи ниския парапет и скочи надолу с главата. Странно, тя разбра всичко в мига, предшестващ глухия и влажен удар в земята, който строши черепа й.