Лоран Боти
В мъглата (33)

32

Клер се разкайваше, задето прие поканата за обяд от Флоранс Нобле. Всъщност, няма никакво желание да понася свръхженското бърборене на агентката по покупко-продажби и се надяваше, макар и без голяма надежда, че останалите гости — Флоранс бе поканила на обяд женска компания — ще бъдат по-интересни.

И докато се помайваше из хола на къщата в Двора на парка, хвърли поглед към часовника: минаваше пладне. Тази нощ Фредерик не се върна и което е по-лошо, не я предупреди. Поведението му не само беше неприемливо, но я поставяше и пред реален човешки проблем: просто не знае как да постъпи при новото положение.

И сега го чака с надеждата, че поне ще благоволи да дойде да закуси. В дванайсет и четвърт се отказа. Вдигна телефона и продиктува на операторката съобщение за „пейджъра“ на сина си: „Моля, обади ми се веднага. Мама“.

„Знае все пак, че се тревожа, когато не ми се обажда“ — помисли си тя.

— Бихте ли прибавили три удивителни след „веднага“? — помоли тя операторката.

Господи, колко ли ще се промени още?

Тя облече оригинален жакет от черна изкуствена кожа, на който изпъкваше червената й коса, и излезе.

Фина мъгла покриваше градината й. Тя не й обърна внимание и пое забързано към тротоара. После очите на Антоанет Андреми изплуваха в паметта й и тя направи остър завой, за да овладее колата въпреки късото разстояние.

 

 

Поканените персони бяха пет: Мадлейн Талко — на която Клер се зарадва, Елиос Талко — племенник на Мадлейн, Мари-Франс дю Лонбоа — вече познатата й лозарка от известното „парти“, антикварят Филип Д’Ербле и самата Клер.

— Мислех, че щеше да бъде обяд в женска компания — рече тя на Флоранс Нобле.

— И аз мислех така! Но, скъпа, такива са перипетиите на съдбата! Забележете, че дори съпруга ми не съм поканила…

Това не бе истинско обяснение, но в крайна сметка на Клер й беше все едно.

Този път Флоранс беше напалила огън в голямата каменна камина. Клер обърна внимание на топлата атмосфера в стаята и дори се учуди: всевъзможните позлати, възглавници, дреболии и всякакви други украшения, набиващи се в очи на ярката дневна светлина, внасяха в мястото някакъв преливащ се безпорядък поради блещукането на свещите и пламъците на огъня. Дори не е чудно, мислеше си Клер, като наблюдаваше дневната светлина, проникваща през спуснатите наполовина велурени завеси на прозорците, че тук е приятно през зимата.

Но в момента главата й леко се маеше. Уискито, щедро сервирано от домакинята, упражнява успокоителното си действие. Тя поклащаше глава, като се преструваше, че слуша разсъжденията на другите поканени, събрали се около огъня. Крайно време е да хапне нещо.

— И така, какво става с намерението ви да напуснете Лавил? — изведнъж я попита Мадлейн Талко, като използва временното затишие.

— Искате вече да ни напуснете, така ли? — възкликна Флоранс, като подаваше дребните сладки.

— Човек трябва да я разбере — намеси се Елиос Талко. — Този град не е лесен.

Клер се обърна към него. Беше странен човек, с лице окръжено от коса с неопределен цвят: нито бял, нито платинено рус… нито на албинос. Човек би допуснал, че е боядисана, но подозрението се обезсилваше от веждите и клепките му. Странният цвят на косата подчертаваше сухите бръчки по лицето му на четиридесетгодишен човек, какъвто изглежда с твърде яркото си червено сако.

— Така е, вие сте прав… Това не е лесен град — повтори Клер.

— Какво искате да кажете, скъпа моя? — попита Филип д’Ербле.

— Климатът, хората… Всичко е затворено в себе си. Мисля, че това е точната дума: затворено.

„Да, помисли си тя. По-късно, когато споменавам този град, ще кажа точно това. Затворен.“

— Имате право — съгласи се Мари-Франс дю Лонбоа с очи, светнали от третото уиски. Тук всичко е… затворено. Но щом веднъж отворят вратите… — погледът й се зарея за миг в пламъците — тогава вече човек не може да замине.

— Боже мой, Мари-Франс, колко зловещо го казахте! — възкликна Флоранс Нобле. — Разбира се, че всеки може да си ходи, когато иска.

— Откъде знаете? Вие опитали ли сте?

Флоранс Нобле и Мадлейн Талко се спогледаха светкавично. Последната се обърна към Клер:

— А какво става с проекта ви за магазина за облекло?

— Още не мога да кажа. Веднага щом завърша книгата си… — Тя прехапа устни. — Но това е само възможност.

— Книга ли? Това е страшно интересно! — учуди се Нобле. — Не сте ми казвали, че пишете книга.

— Какво се разказва в нея? — попита племенникът Талко.

— Аз… Това е разказ, но… хм… от суеверие не искам да говоря за него.

— О, само няколко думи, за да ни накарате да примрем от любопитство. Роман ли е? Може би полицейски роман!

Флоранс Нобле затвори уста, точно преди да прибави: „С вашето минало имате пълна кошница с истории за разказване!“. Филип д’Ербле вмъкна точно намясто:

— Във всеки случай имайте едно на ум за търговията. Каквото и да бъде, всичко става все по-трудно и по-трудно.

Елиос Талко протестира:

— Не слушайте Филип. При него нищо никога не се получава достатъчно добре.

Изведнъж Клер се попита дали двамата не са двойка.

Тя се накани да се обърне с въпрос към Флоранс Нобле, която авторитетно й поднасяше ново уиски, за да промени темата и да престане да бъде център на разговора. Но Мадлейн Талко я изпревари с дрезгавия си глас:

— Как е синът ви?

Настъпи кратка тишина.

— Уф… Добре — каза Клер, забола очи в чашата и в очакване Флоранс най-сетне да й я подаде.

— Научих, че се е сприятелил с малката Аржансон.

— Да, наистина. Как?… Вие познавате ли Перл?

Думата взе Елиос Талко:

— Майка й беше… да речем наша семейна приятелка.

— Не знаех това.

— Тя беше приятелка с всички — изсили се Мари-Франс дю Лонбоа. — Много я обичах.

— Да, това е ужасна история — съгласи се Филип д’Ербле.

— Тя е починала, нали? — попита Клер.

— Самоубийство.

Това прозвуча като сентенция в тишината, нарушавана само от пращенето на огъня.

— Да, наистина ужасна история — повтори Мари-Франс дю Лонбоа, загледана в празната си чаша.

— Не подозирах, че майката на Перл се е самоубила — каза искрено Клер. — Знае ли се защо?

— Никога не е ясно защо някой се самоубива — отвърна Мадлейн Талко… Тя помълча малко. — Във всеки случай, ако синът ви ходи с тази малката, няма да му е лесно да замине, струва ми се.

— Много е разстройващо за един юноша да се мести постоянно — продължи мисълта й Флоранс Нобле.

Клер се обърна към нея леко слисана и си помисли: в какво ли се замесих!

— Нали знаете — позасмя се тя — това са детските любовни истории. Едва ли ще бъде за много дълго!

— Случва се на млади години човек да ги надроби такива, че да му държат влага цял живот — въздъхна Мари-Франс дю Лонбоа и най-демонстративно подаде празната си чаша.

— Вие сте ужасно досадна днес, Мари-Франс — заяви Флоранс.

Другата не отговори.

— Както и да е, имате ли усещане, че той започва да свиква? — попита Елиос Талко.

Клер го погледна за момент, без да разбира.

— Искам да кажа, синът ви, разбира се.

— О!… Да, мисля, че достатъчно бързо. По-бързо от мене, във всеки случай.

— Кой ли няма да свикне в компанията на Перл Аржансон? — попита Филип д’Ербле.

— Ами вероятно ти — отвърна му човекът с русо бялата коса.

Всички прихнаха и Клер си помисли, че най-сетне ще преминат към по-малко компрометиращи теми. Но Флоранс Нобле реши да опита отново след неуспеха.

— Споменахте ли на сина си… за желанието ви да заминете?

— Ъъ… да си кажа право, не още. Впрочем, не съм решила окончателно. Няма да стане веднага.

— Не взимайте прибързано решение, дайте си повече време — подхвана Мадлейн Талко.

— Да, абсолютно… Нека да мине тази година, да видите как ще потръгне търговията ви — подкрепи я Филип д’Ербле.

— Но нали ви казвам — защити се Клер — не е нещо, което ще стане утре.

Сигурна ли си, момичето ми? Посмей да кажеш, че не ти се ще да оставиш всичко ей сега… Дори и сина си, толкова ти се е насъбрало!

— Аз съм сигурна — започна тържествено Мадлейн Талко — че няма да заминете в никакъв случай. Ще видите: синът ви има място тук. И вие също.

Одобрително мърморене обиколи малката компания: Лавил е създаден за Клер и Фредерик Ермен, не се приема никакво възражение за нещо толкова очевидно.

Когато всички станаха, за да отидат при масата, Клер усети леко замайване. Дали е от алкохола?

По време на обяда се държа на ниво — с цената на доста усилия. От време навреме кръстосваше поглед с Мари-Франс дю Лонбоа, която веднага свеждаше глава. Но ако случайно погледнеше към Мадлейн Талко, очите й веднага се присвиваха в благосклонна усмивка, докато Флоранс Нобле й изпращаше разбиращи всичко и все пак неразгадаеми погледи.

В замяна на това години по-късно тя нямаше да си спомни какво изразяваха лицата на двамата мъже. Но все щеше да си повтаря, че неясното неразположение, което по време на обяда завладя духа й, сви мускулите на крайниците и обърка червата й, това неразположение трябваше да я накара да стои нащрек.

Когато се прибра към петнайсет часа с натежала глава и смутен дух, Клер намери съобщение на телефонния си секретар: „Съжалявам, мамо, но съм заспал, без да искам, у Перл. Доскоро“.

Тя почувства облекчение: тонът на сина й не беше особено приветлив и въпреки това простото прослушване на съобщението беше достатъчно, ако не да разпръсне неразположението й, то поне да й капне капка балсам на сърцето. Тя реши да не отстъпва пред дрямката, макар че на влизане смяташе да подремне, и да седне да поработи.

Включи компютъра в трапезарията (определено трябваше да измисли за какво да използва тази проклета стая, наречена кабинет) и през голяма част от следобеда писа.

Първите месеци, когато започнах да работя по делото, нито веднъж не се замислих истински за родителите на жертвите. Толкова бях обсебена от мисълта за невинността на Андреми (колко ми е странно да го наричам по фамилия, след като цели две години използвах само малкото му име), че болката на родителите нито веднъж не ми създаде проблем. При това съм майка… Трябвало е да помисля за това.

Не, за мене той беше само жертвата Пиер.

И после един ден ги видях случайно по телевизията. Странно е, впрочем, че е трябвало да бъде излъчен тоя репортаж, за да осъзная, че съществуват и родителите. Бях длъжна да сторя всичко, за да не ги възприемам като обикновени ищци.

Тогава видях онази онемяла майка, нямаща вече думи, за да изрази своя океан от страдание.

О, уверявам ви: това изобщо не разколеба убеждението ми. Но от оня миг вникнах или, по-точно, замислих се дълбоко за товара на мъката, който могат да понесат бащата и майката на малкото същество, изтезавано и изтръгнато от живота. Дори и днес не мога да намеря думи: пълното отчаяние, както и безумната любов, не се поддават на описание.

Да, мога да си ги представя тези родители, обсебени дни наред, месеци наред, цял живот от непоносимите картини на мъките на детето им, изложено на неговата диващина. И мога да ги разбера защо ме мразят, след като това е всичко, което им остава.

Трябва да прибавя още нещо: това е ужасна съдба — да предизвикваш омразата на хора, които са ти напълно непознати…

Тъкмо препрочиташе този откъс, когато стърженето на ключа в ключалката я извести за пристигането на Фредерик. Тя погледна часовника: беше вече деветнайсет и трийсет.

— Как си? — рече той на влизане. — Бачкаш ли?

Уф! Тонът му беше… нормален. Поне не е явно предизвикателен.

Тя го погледна за момент: косата му — разбъркана от мотоциклетната каска, а дрехите — омачкани; въпреки това й се стори хубав, чудодейно пощаден от неблагодарността на една възраст, която търси себе си, естествено изискан, като баща му, с онази същата освободеност…

Тя му се усмихна:

— Ами да, нали виждаш. Бачкам… Не е зле и ти да сториш същото, вместо да се търкаляш по цели нощи.

И се разкая веднага за тези думи: Господи, как ли да се държи с него? Като приема всичко, за да не го отблъсне, или да играе родителската си роля докрай?

Той й хвърли разочарован поглед и отиде в кухнята. Тя дочу успокояващите шумове на следобедната закуска: тресна се вратата на хладилника, забръмча микровълновата печка, хрусна нарязваният хляб… Изведнъж тя се попита как ли ще посрещне излизането на сина й от къщи, когато му дойде времето (а то ще дойде бързо, много бързо…); и пълната й самота й се представи по-оголена от всякога.

Тя влезе в кухнята и го завари седнал на бара и зает да топи филии в шоколада. „Още е с детските си навици“ — рече си тя.

— Какво става? — попита. — Защо престанахме да се разбираме?

— Отде да знам? Предполагам, че разликата във възрастта… Ти ме ядосваш от време навреме, но това си е нормално, нали?

Тя понесе удара. Очевидно е в реда на нещата да го дразни. Но да се радва на това…

— Не мислиш ли, че можем да намерим начин да се разбираме? Все пак съм по-скоро разбрана майка, не е ли така? Бих могла да вдигна врява, задето не нощуваш тук, да ти забраня, да спра да ти давам пари…

— Пак пледоарии, нали? — подхвърли той подигравателно.

— Преди да приказваш, Фредерик, не е зле да помислиш със собствената си глава. Знам, че Перл държи на тебе, но това не е причина да зарежеш училище или да се държиш отвратително с мене. Нямам нищо против да излизаш или да прекараш нощта там от време навреме, в края на седмицата, например… Но и от твоя страна направи някакво усилие.

Той не отговори веднага. Всъщност, не знаеше какво да каже. С нежелание започваше да осъзнава, че отчуждението към майка му не е само временно. Някаква връзка се беше скъсала… И в това има нещо непоправимо. Нелечимо. Не може да каже какво, не може да разбере и причините, макар че малко по малко започва да се оформя някакво смътно обяснение. Това го измъчваше — най-малкото мисълта, че трябва да приеме: няма го вече предишното разбирателство между него и майка му.

Той се тревожеше също, че тя сякаш не осъзнава напълно сериозността на проблема. Не искаше да я нарани, дума да не става, но ако тя откаже да приеме истината, ще бъде принуден да й обясни, че някои неща вече… са приключили.

Но още не беше дошло време за това.

— Права си, мамо. И все пак нещата не са толкова прости.

— Какво значи това, съкровище?

— Не знам. Това е… по-силно от мене, мисля. — Той скочи от столчето пред бара и продължи с весел глас: — Математиката вече я владея… Не съм на старта!

— Добре… Е, исках да те заведа на кино, но го изтървахме…

— А, признавам, че хич нямаше да е зле…

— Късно е, момче, проигра си късмета. Върви да учиш!

Той се усмихна:

— Добре, печелиш. Качвам се.

Остави паницата си в мивката и излезе разсеяно от кухнята, като предостави на майка си грижата да почисти бара, осеян с трохи, накапан с шоколад и оплескан с мармалад.