Лоран Боти
В мъглата (27)

26

Фигурата на майка му се очерта в огледалцето за обратно виждане, но Фредерик предпочете да се съсредоточи върху пътя. Кара десетина минути, като се бореше с угризенията, нахлуващи в съзнанието му.

Пристигна при Перл с посърнала физиономия. Тя го дръпна в стаята си, малък оазис под стълбището на голямата къща. Без да се наговарят, скочиха в леглото, застлано с розова покривка. Той впи поглед в огромните й черни зеници с постоянния им учуден израз. Притисна я нежно и допирът до топлото й тяло, до твърдата й гръд, до гладката й кожа го успокои. В този миг той си помисли колко важен може да бъде другият… Тя беше единствената възможност да не бъде повече сърцето му само, през цялото време. Оттук нататък в главата му имаше още някой. Някой споделяше миризмата му. Някой споделяше неговите радости, болки и желания… Точно това е най-важното: да споделиш.

И обратно — той ще бъде винаги там за нея.

Оттук нататък Перл ще бъде — рече си той, като усещаше как го галят по косата — единствен начин да изживееш живота си. И се попита как е могъл да се задоволява със самия себе си през всичките тези години? Дали, впрочем, случаят е точно такъв? Не, разбира се… Имаше я и майка му.

— Не е хубаво да се държиш така… Какво те мъчи?

Съкрушен, той въздъхна дълбоко.

— Не знам. Майка ми… Вече не е както по-рано. Тоя град я промени. А и самият аз се промених. — Той се обърна към нея. — А после те срещнах…

— А сега де! Да не искаш да ми кажеш, че за проблемите с майка ти съм виновна аз?

— Не, разбира се… Наистина не мога да си обясня какво става. Все едно изведнъж започнах да я виждам по различен начин.

— Да не си се скарал с нея?

Той се освободи от прегръдката й и се обърна по гръб. Изглежда размисляше. Тя го хвана за ръката и го погали леко.

Скарал не е точната дума. Но отношенията им не вървяха така гладко, както по-рано. Трябва ли да съжалява за по-раншното им разбирателство? Или просто да приеме, че няма вече предишното желание да споделя с нея?

— И тя е виновна донякъде, нали?

— Искам да кажа — продължи тя — че те е поизтормозила доста. С всичките й истории по процеса, скандала, местенето и т.н. Не ти ли дължи малко… внимание, все пак? Тъй де, не си оставяй магарето в калта!

— Я, виж ти, госпожице! Вие да не сте настроена против родителите?

Перл се изчерви.

— Да, сигурно имаш право. Това са моите семейни разправии. Мисля, че са ме травматизирали доста. Явно не съм много обективна.

Фредерик я погали по бузата.

— Отегчих те с моите разправии — рече той усмихнат.

Тя се изправи и седна по турски в леглото; Фредерик забеляза, че розовите й колене прозират през протърканите дънки. Протегна ръка, за да докосне нежната топла кожа и се опита да проникне от вътрешната страна на бедрото.

— Не, не ме отегчаваш ни най-малко. Само че наистина… наистина не бива да се измъчваш заради разправиите с майка ти. Не са толкова важни. По-важният си ти… Какъв си. Кой си? Питаш ли се вече?

Той въздъхна. Очевидно тази вечер желанията им не съвпадаха.

— Да, милиони пъти. Но смятам, че все още имам време да потърся отговор, нали?

— Надявам се да разбереш бързо. Знаеш ли защо те обичам, Фредерик Ермен? — Тя се излегна отново до него. — Обичам те, защото имаш голямо бъдеще. (Той се усмихна недоверчиво, като си каза, че тя говори малко несвързано.) Да, да. Уверена съм в това. Не усещаш ли силата в себе си?

— Хм… Не, нищо специално.

— Ох, зле поставих въпроса. Никога ли не си се почувствал… различен? Наистина различен от другите? Не усещаш ли дълбоко в себе си нещо, което не се подчинява на общата логика?

Сякаш нещо изведнъж прищрака в главата му. Как можа Перл да изрази толкова просто неясното чувство, онова замряло впечатление, което никога не успяваше изцяло да отъждестви? Трудно е да посмееш да си признаеш собствените разлики, когато нямаш още деветнайсет години и те измъчва жестоко желание за нормалност, когато нуждата да се впишеш взема връх над всички останали съображения. Но един ден равносметката се налага от само себе си: щом не успяваш, значи не мислиш като другите, не живееш като тях, не желаеш същите неща. Макар и да не знаеше пред какви обстоятелства тепърва щеше да го изправи бъдещият му живот, на Фредерик му се бе налагала вече подобна равносметка. И единствената дума, която му идеше на ум, за да определи схващането си за света, беше „голям“… Докато според него другите казваха „малък“.

— Да, виждам, че разбираш какво имам предвид — подхвана тя.

— Не знам — отвърна той предпазливо — и после, за какво е тоя разговор?

— Трябва да осъзнаеш, че нас изобщо не ни е грижа какво става с майка ти. То не е важно. — Тонът й се смекчи. — Важният си ти.

И тя го дари с най-нежната от усмивките си.

— А ти, Перл Аржансон, знаеш ли защо те обичам? Защото имаш най-красивите колене в лицея! — възкликна той и целуна кожата през една от дупките по панталона.

Повече не си говориха, с изключение на клетвите за вечна любов и хилядите луди проекти (да изкарат матурата и край на всичко!). Целуваха се, прегръщаха се на фона на Гънс, който Фредерик успя да наложи над Уитни Хюстън. И се любиха, най-вече.

 

 

Той си тръгна от Перл към двайсет и два часа. Тя го караше да остане през нощта, но той отклони поканата. Не бива да злоупотребява с добрата майчина воля, и без това се чувства гузен.

Във всеки случай, вместо да кара направо към къщи, Фредерик направи едно отклонение. Пое по пътя, където познаваше и най-малките неравности, и се озова на същото място, както предишните вечери.

Слезе от моторетката и нетърпеливо вдигна глава. Тя беше там, вярна като смъртта, неговата гаргуя с гладко и тържествено лице. От една седмица беше свикнал да й прави тайни нощни посещения. След онази фамозна вечер, когато жената дракон го изплаши, той се върна през деня, любопитен да разбере какво се е случило. Вече не го беше страх. Наблюдава я дълго, безразличен към неколцината туристи, събрали се в преддверието на черквата, за да украсят албумите си с изгледи, вече обезсмъртени хиляди пъти. Не се случи нищо особено, но това лице и тази усмивка като че бяха предназначени тъкмо за него. Сетне продължи да се отбива там, възхищаваше се на безкрайното спокойствие, в което го потапя съзерцаването на гаргуята. Да седне на малката пейка срещу черквата, да наблюдава, да гледа, да разсъждава все по-спокойно, овладян от мирното излъчване на мястото, да събере мислите си!

… Толкова просто беше.

Той се настани както обикновено на пейката върху павираната площадка. Затвори очи, вслушан в тишината.

В паметта му изплува караницата с Клер. Защо я нападна така? Никак не му отиваше. Нали обича дълбоко майка си? И само нея си има.

Да, но тя си заслужаваше.

Нищо подобно… Тя е добра, любеща майка. Никога не преустрои живота си, посвети се изцяло на него. Саможертва ли е това от нейна страна? Фредерик не би могъл да си отговори. Мислеше си по-скоро, че силната обич, свързваща майка и син, беше допринесла достатъчно тя да не изпадне в състоянието на афективна недостатъчност.

Така ли? Точно това ли си мислиш?

Без колебание. Тя би пожертвала всичко за сина си.

Дори и по време на делото Андреми ли?

Той помисли. Определено го беше позанемарила тогава. Пред очите й стоеше само другата „задача“.

Виж ти… А къде според тебе ходеше вечер през тези последни години, като излизаше два или три пъти седмично?

Делови обеди. Имаше много такива и те като че ли се отплащаха максимално. Никога не бяха живели достатъчно добре преди трите години, предшестващи процеса Андреми.

Но нали знаеш, че и майка ти все пак е жена? Може би някои дела ги урежда другаде, не на обедите…

Пауза.

Може би с обяда тя си е плащала приятно прекарване на времето, докато ти си стоеше съвсем сам с видеото?

Пауза.

Всъщност, може би си е вършела мръсотиите открито? Най-сетне приятелите нали ти казваха: Майка ти изглежда е доста добричка!

Може би, ако баща ти беше там, щеше да се засрами, че се е оженил за такава мръсница?

Значи смяташ, че не заслужава да й кажеш четирите истини, тази мръсница?

И после тя не ти ли разтури живота със скапаната си обич? Питал ли си се някога защо нямаш приятели? Я помисли малко…

Фредерик скочи на крака. Втренчи се смаян в каменните очи, сякаш искаше да каже: „Защо ми причиняваш това?“.

— Ей, тъпанар! Папата ли чакаш?

Не беше проговорила статуята. Фредерик се обърна и се озова лице срещу лице с три момчета, които не беше чул да се приближават. Думата взе най-трътлестият:

— Какво се моташ тук, бе тъпанар! Колко пъти те гледам наоколо по вечерно време? Да не чакаш да ти се яви Светата Дева гола, бе педал!

Двамата му съучастници се разхилиха. Облечени с анцузи и дебели якета, с каскети, нахлупени наопаки, изглеждаха като излезли от клип на МТВ, нищо че бяха европейци.

— Добре, какво искате, момчета? Да знаете, че нямам мангизи…

— Ти познаваш ли една уличница, дето се нарича Перл, а?

В главата на Фредерик проблесна: тоя е Люк. Перл му го описа — и него, и характера му.

— А… виждам, че господинът загрява. Е, тъкмо ти ми трябваше, бе левак… Тъкмо удобен случай, нали?

Хлапаците се приближаваха бавно от двете страна на пейката, Фредерик се огледа с надеждата да зърне някой минувач. Но не, по това време наоколо не се мяркаше жива душа. Той прецени на какво разстояние се намира моторетката. И там работата е безнадеждна. Докато възседне машината, докато пъхне ключа и го завърти, за да освободи блокиращия механизъм и да потегли, тримата тарикати ще го сгащят. Оставаше му едно: да хукне презглава и без да се оглежда, пък дано ги надбяга. А мотопеда ще трябва да го изостави.

— Кротко, момчето ми… Май те хвана шубето, виждам аз. Да не мислиш да офейкаш, а?

Без да чакат отговор, трите момчета се нахвърлиха върху него. Той се строполи, одра си коленете на паважа под тежестта на нападателите. Единият го хвана за косата и удари силно главата му о земята. На Фредерик му се стори, че ще избели очи, но най-безцеремонно го вдигнаха и изправиха на крака. Двете по-едри момчета, които не бяха продумали досега, го държаха здраво.

— Значи ти си бил гаджето на Перл, така ли? Ама и аз също, представи си!

Пляс! Люк му отпра як шамар.

— То всъщност си бяхме много големи гаджета с Перл, преди да се появиш ти.

Този път получи юмрук в корема. Дишането му пресекна и той зина отчаяно като риба на сухо.

— Тъй че ще ти дам един съвет, бе пич… я остави Перл на мира. Нямаме нужда от тебе. Загря ли?

Фредерик получи втори плесник и устата му се изпълни с вкус на кръв. Но не отговори.

— Разбра ли?

Втори удар под лъжичката го накара да омекне като парцал. Не се строполи, само защото двамата юначаги го държаха под ръка. И продума едва-едва:

— Д-да.

Един последен ритник в слабините го събори на земята. Момчетата го пуснаха.

— Следващия път ще ти ги отрежа, пич…

Фредерик дочу влажното свистене на маратонки, бягащи в нощта. Болката в слабините беше непоносима. Той се опъна по гръб, за да я надмогне, като се държеше между краката, слисан от бързината, с която стана всичко.

Когато отвори очи, срещна нейния поглед. Безстрастна, тя си стоеше там с вечния си израз на съчувствие, предназначен за него.

И Фредерик разбра, че Люк ще си плати.