Лоран Боти
В мъглата (21)

20

Греди пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Не се съмняваше, че разговорът с майката на намереното осакатено дете ще бъде труден. Тоя болезнен поглед, забелязан за половин секунда зад същата тази врата, вещае неприятни моменти, във всеки случай доста емоционални.

Той почака минутка, но никой не идваше да му отвори. Тогава се отдръпна леко от вратата и погледна нагоре към втория етаж на бялата къща на семейство Гайяр. Пердето потрепна.

Греди се върна до вратата и позвъни отново. Няколко секунди по-късно тя се открехна леко. Беше тя.

— Да?

Гласът й беше притеснен и на дъното на очите й все така просветваха панически искрици, подчертани от тъмновиолетовите сенки. Преди „онова“ тя трябва да е била около трийсетте, помисли си Греди. Но загубата на сина явно е поразила лицето й и го е състарила с десет години. Кожата й вече изглежда състарена.

— Госпожа Гайяр? Аз съм инспектор Греди. Бих искал да говоря с вас за Жюлиен.

Тя въздъхна.

От облекчение?

— Аз… Мъжът ми не е вкъщи и…

Тя не завърши. Но Греди знаеше, че той е в канцеларията си. Беше имал грижата да се увери в това, преди да дойде.

— Няма проблеми, госпожо. Точно с вас искам да разменим няколко приказки.

Тя кимна утвърдително и внезапно отвори вратата. Сякаш изненадана от бруталното си движение, пусна дръжката и погледна стреснато ръката си.

Той влезе във вестибюла, мебелиран повече с оглед на удобство, отколкото на естетика. Беше застлан с плочки — „шестоъгълни, както тези от едно време“, би съобщила някоя брошура — а голям куфар за костюми беше разгънал костеливия си гръбнак, за да поеме дрехите. Една полица служеше за поставяне на ключове, списания, очила, а стълбище с дървен парапет изглежда се имаше за „аристократичен братовчед“ на някой полски чифлик.

Греди се учуди леко от вида на помещението. Домът не беше вече твърде хубав и видът му сякаш не отговаряше на предполагаемо високия статус на един експерт-счетоводител. Но лошият вкус невинаги се поддава на обяснение и макар вилата да не е кой знае колко красива, все пак изглежда достатъчно внушително.

Тя стоеше пред него с облекло в доста печален вид, каквото беше и лицето й. Не го покани в салона.

— Бих искал само да знам дали не сте забелязали нещо особено.

— Като какво?

— Например, някого, който да се е въртял около къщата.

Тя прие замислен вид. Бързо-бързо примигна на няколко пъти.

— Н… не — отговори колебливо.

— И Жюлиен ли не ви е споменавал нещо подобно? Да е забелязал някой да го следи на излизане от училище или нещо такова?

Тя погледна ръцете си, сетне изведнъж избухна в плач.

— Ние си знаехме… ние… ние си знаехме! — разхлипа се жената.

Инстинктът на Греди го изправи на нокти. Реши да й остави няколко секунди да се поуспокои, после да я атакува наново.

— Съжалявам — рече той.

— Извинете ме — внезапно произнесе тя.

И се затича натам, където изглежда беше кухнята. Греди я последва бързо. Стаята беше голяма и много модерно обзаведена.

Жената се беше облегнала на хладилника. Изтри носа си и сякаш показа, че иска да се съвземе. Но изглеждаше все така наплашена и недоверчива.

— Извинете ме — повтори. — След погребението става още по-лошо.

Той подскочи: кой е издал разрешителното за погребение? Греди още не беше получил доклада от аутопсията и си мислеше, че това бавене се дължи на „болестта“ на Либерман и лошото функциониране на съдебномедицинския институт в Дижон!

— Кога точно беше погребението?

— Преди три дни.

— Хм…

Той не издаде разочарованието си.

— Какво сте знаели, госпожо Гайяр? — попита меко Греди.

— Не разбирам?

— Преди минутка казахте „Ние си знаехме“. Кое? Какво сте знаели?

Тя не отговори веднага, но после изтърси без заобикалки:

— Вие не сте оттук, нали?

Въпросът й прозвуча като потвърждение.

— Не, защо?

— За нищо. Никога не съм ви виждала, това е.

Тя прекоси нервно кухнята и на мивката си наля чаша вода.

— Искате ли?

— И така, за какво говорехте? Какво сте знаели? — повтори той. — Че синът ви ще умре?

Тя го погледна убийствено.

— Защо ме мъчите? — прошепна. — Разбира се, че не знаех нищо. (Наведе глава.) Само сънувах лоши неща на няколко пъти в предходните нощи. Кошмари.

Замълча, после се обърна да изплакне чашата си. Промърмори нещо, което Греди не разбра.

— Моля?

— Такъв е целият ми живот сега, кошмар — високо произнесе тя, като се обърна. — Добре, вървете си, стига толкова. Уморена съм и…

— Искам да видя стаята на сина ви.

И отново тя се позамисли за момент. Греди имаше впечатление, че тя се бори между желанието да свърши с това или да се разкрие пред някого, който изглежда се интересува от сина й.

— Той беше прекрасно дете, разбирате ли — рече накрая тя. — Изключително надарено. Мъжът ми претендира, че това идвало от неговото семейство. Уф! Няма значение. Семейство Гайяр са най-недодяланите същества, които познавам. Синът ми вече свиреше виртуозно на пиано. Вие видяхте ли снимката му?

Греди поклати отрицателно глава.

— Елате.

Тя го заведе на горния етаж. Минаха по коридор в цвят екрю, застлан със светлозелен мокет, и влязоха в голяма детска стая.

— Ето го — рече тя и показа снимка в рамка, поставена върху скрин от бял бор.

Жюлиен Гайяр, облечен в нещо като смокинг, беше застанал пред пианото. Стоеше изправен и се усмихваше гордо, като солист след концерта. Събрани около него, неколцина души ръкопляскаха, включително и баща му с очи, вперени в дребната фигурка. Той гледаше към фотографа, но изразът на лицето му създаваше впечатление, че се е обърнал към невидимата публика. Греди не разпознаваше по нищо малкия осакатен труп, който бе видял, покрит с мъртва окървавена шума в гората на Парка.

Огледа набързо останалата част от стаята: априори, нямаше нищо забележително. Само леглото, снабдено с високи табли, изглеждаше малко странно.

Телефонът отекна в тишината. Майката на момчето подскочи, силно стресната.

— Аз… Извинете ме! — проговори с паника в гласа.

И изчезна в коридора.

Греди се възползва от това да задълбочи огледа. Бутна една врата: банята. Друга: голям долап. Порови се още и попадна на дрешник: един куфар лежеше върху голям сандък, отгоре бяха струпани дрехи, сгънати небрежно. По пода се търкаляха закачалки; само женското облекло виси закачено, отбеляза той.

Върна се в стаята на Жюлиен. След няколко секунди се появи с развълнувана физиономия и тя.

— Излизате ли? — попита Греди.

Тя го погледна убийствено и с отвращение, както се гледа предател.

— Да, ще вървя да си почина няколко дни. Добре, мисля, че посещението ви завърши… Тъкмо трябва да дооправя багажа си — мрачно допълни тя.

Алекс я погледна студено и каза:

— Откъде го знаехте, госпожо Гайяр?

— Стига вече! — кресна тя. — Ако имате други въпроси, изпратете ми призовка!

Греди се престори, че излиза от стаята, но внезапно се върна назад. Взе снимката и я разгледа внимателно под слисания поглед на домакинята. Изведнъж разбра какво й беше странното. Около бащата на детето имаше доста хора. Сред тях разпозна повечето от посетителите на соарето на Флоранс Нобле.