Лоран Боти
В мъглата (17)

16

Нито Алекс, нито Клер усетиха от колко време разговарят. Той й изложи накратко събитията от последните дни. Въздържа се да спомене за мистерията с Либерман, остана предпазлив и в другите си разкрития, но все пак каза достатъчно много неща, за да възбуди професионалното любопитство на адвокатката.

После засегна истинската причина, довела го до вратата на Клер: аферата Андреми.

Не можа, наистина, да научи кой знае какво от Клер, но тя му се довери без колебания. Явно има нужда да се изприказва, помисли си той. Това се потвърди, когато му каза за намерението си да публикува истината. Тя си призна, че се е поддала на депресията от мига, когато делото нашумя, до степен да погледне на Андреми като на почти свръхестествено същество, на персонаж от научната фантастика, толкова се бил „слял“ — точно тази дума използва — с жестокостта си и с постановката на своя персонаж. Към това се била върнала, защото явно осъзнала, че подобни съображения обслужват най-вече алибито на неспособността му да разграничава истината.

— Не разбрахте ли дали не е от някоя секта или нещо подобно? — попита я той.

— Искрено си признавам, че не. Но изглежда малко вероятно. Искам да кажа, че щяхме да научим по време на следствието, ако… (Клер се замисли). Знаете ли, според мене единствено майка му знаеше цялата истина.

— Майка му?

— Да… Вие, разбира се, не сте я виждали, но… тя не беше случаен човек. Впрочем, защо според вас изчезна и тя?

Той се замисли над последните й думи. Би могъл да й възрази, че майката е поискала да избегне скандала. Но изключена ли е възможността за някакво „съучастничество“? Какво ли не правят някои майки, за да защитят децата си?

— Вие затова ли дойдохте да се настаните тук?

— Не знаете какво значи всички да се опълчат срещу вас, обществената омраза е нещо ужасно. И толкова повече е възмутително, когато не се чувствате истински виновен. Знаете ли какъв кошмар беше в Париж: обиждаха ме навсякъде, никой не ме защити. Повечето мои познати ми обърнаха гръб. За сина ми също е било много тежко… Може би звучи като клише, но е вярно: младите са жестоки. А онова, което четях във вестниците по мой адрес, беше… Да, друга дума няма: ужасяващо.

— И сега чувствате ли се добре? Искам да кажа в тоя град?

Тя се усмихна отчаяно.

— Бих могла да направя по-добър избор. — Усмивката й се разшири. — И вие сте като всички полицаи, които съм срещала… или като журналистите: защо, защо, защо… Въпроси без край. А искате ли да започна аз? Вас какво ви накара да дойдете и да се настаните тук след… след като сте изгубили жена си? Вие имате семейство… Нещо да ви свързва с този град?

Шумът от отключваща се врата тъкмо навреме го избави от отговора.

— Сигурно е синът ми — уточни тя и погледна часовника си. — Но вече е единайсет!

Фредерик влезе с небрежна походка в салона. Закова се на място, като видя мъжа, седнал на едното канапе, и го огледа любопитно.

Клер почервеня като уличена в грях. Пристигането на Фредерик, нахлуването му без покана, показа доколко й се беше понравила компанията на полицая. Той, разбира се, е тук заради разследването, но не си ли приказваха с удоволствие цяла вечер? Тя осъзна, че приятно топлият салон, приглушените светлини, полупълните чаши и полупразните бутилки — всичко издава споделеното удоволствие. И сякаш е станало нещо повече от това, тя се засрами от сина си.

По подобен начин се почувства и Алекс. Внезапната поява на Фредерик току-що направи очевидно — и явно прекъсна! — зараждащото се съучастничество между Клер и самия него. И докато наблюдаваше солидните крачки на момчето, широките му рамене и сериозния израз на лицето му, разбра, че и то си е дало сметка за това.

— Това е инспектор Греди, моето момче. Алекс, това е синът ми Фредерик.

Двамата мъже отбелязаха, че е използвано малкото име. А Клер отново прокле емоционалността си, която изпреварва всичко останало. Цялата вечер си беше забранявала да го нарича Алекс, за да се изтърве точно когато не бива!

Фредерик подаде мъжка длан на Алекс, който я пое с дипломатично уважение.

— Тъкмо си тръгвах. Приятна вечер… и на двама ви.

Младежът се усмихна леко иронично.

— Надявам се, че не ви гоня аз…

Алекс би му отговорил на драго сърце, ако не го беше разубедило нещо в държането на сина на Клер.

Той се отправи към вратата и се приготви да си тръгне, когато в паметта му изникна една подробност.

— Апропо… забравих да ви попитам.

— Какво именно?

— Този Андреми не беше ли много едър?