Лоран Боти
В мъглата (16)

15

Японският ресторант беше препълнен. Той беше от тези заведения, които едва отворени се превръщат в истинска атракция. В случая хората трябваше да вечерят с колене, забити в ниша, и наклякали около ниска масичка. Идеята може да се стори някому очарователна, но прилагането й е както налудничаво, така и ужасно неудобно. Очевидно местните я намираха за достатъчно екзотична, за да се тъпчат вътре.

— Не трябваше да идваме тук — каза Перл, след като приключи с плодовата купа. — Това е ад.

Фредерик не отговори, но хвърли поглед наоколо: изведнъж го порази колко смешно изглеждат всичките тия люде със западното им облекло и с крака, подгънати според трудния ъгъл, за който нямаха никакъв опит, недостатъчно закалени да ядат суровото рибено руло в чинийки без ръб и с плъзгави лакирани пръчици — всичко това без някаква полза, освен тази да се правят на японци. За няколко мига вниманието му беше привлечено от жена на средна възраст, доста хубава, с тяло, стегнато в тесен костюм, която не беше успяла да си намери място на една от малкото „нормални“ маси, предвидени за дирекцията. Тя правеше достойни за похвала усилия да открие малко по-удобно положение (една приятелка би я посъветвала да пренебрегне особеностите си), но спазматично смръщените й вежди — докато се мъчеше да се докопа до сушито — издаваха колко е ядосана.

Перл проследи погледа на Фредерик и очите й кръстосаха поглед с тези на жената в момента, когато тя забиваше яростно пръчицата си в агонизиращото суши и в зениците й проблясваше искрица на триумф. Перл се обърна обратно към Фредерик и двамата прихнаха да се смеят, без да ги е грижа за съседите.

— А бе какъв дявол търсим тук? — възкликна той между два гръмки изблика на смях.

Перл искаше да прибави нещо, когато лицето й промени израза си.

— О, не, само този не.

Фредерик нямаше време да се обърне. Някакъв едър брюнет, деветнайсет или двайсетгодишен, целият облечен в син деним и с блейзър с емблема, дойде на тяхната маса и приклекна, за да слезе до тяхното равнище.

— Перл! Каква изненада. Казваха ми, че цял Лавил вечерял тук, ама… Не съм те виждал от месеци! С братята ти се срещаме постоянно, а от тебе — ни вест, ни кост. Да не би да избягваш вечерите?

— Фредерик Ермен… Филибер дьо Котней — каза тя с неутрален тон.

— Ермен… Ермен… Чакайте, името ви ми напомня за нещо. Ще ходите ли на Копринения бал?

Фредерик го погледна объркано, преди да отговори:

— Не, но майка ми защитаваше Пиер Андреми. Затова може би ви е познато името ми.

Ако се беше надявал на многозначителна реакция, очакваше го разочарование.

— А, така ли, сигурно — подхвърли върлинестият, сгънат на дванайсет, преди да насочи отново вниманието си към Перл.

— Ще дойдеш ли следващия месец на соарето на Лекюр? Тя тази вечеринка… Всъщност, искам да кажа този уикенд. Не може да не знаеш вече, че имението Диеней се готви да приеме светското общество на цяла Франция. В действителност, г-жа Лекюр искаше да даде приема това лято, но нали я знаеш Флора! Лани се побърка напълно по някакъв лъжлив тип и напълня със седем или осем кила. Представям си как майка й не е пожелала да поеме риска да я види пияна като пън и ревяща на глас през цялата вечер, на която ще бъдат представени главните френски кандидати за женитба. О, заприказвах се и виждам, че приятелите ми стават нетърпеливи… Оставям те. Значи, ще те видя у Лекюр, нали?

Той не изчака отговора й, разгъна дългото си тяло и се присъедини отново към другите трима младежи — за соаре на двойки, помисли си Фредерик.

— Тръгваме си — рече внезапно Перл.

Той не попита нищо, задоволи се да поиска сметката, като се поздрави, че взе четиристотин, а не триста франка от маминия портфейл, и да я последва навън. Мъглата, лека тази вечер, ги обгърна на булевард „Дьо Гол“, опустял, макар и в центъра на града.

— Какво беше това? — попита той по-злобничко, отколкото би искал.

— Кое?

— Това… Тоя ужасен дългуч.

Тя въздъхна.

— Това… както казваш ти, е нещо като… местен продукт. Един нещастен алкохолик, доста безинтересен.

Те се отправиха към мотопеда, но изведнъж Фредерик се закова на място.

— Алкохолик ли? Ама как? Това момче няма още двайсет години!

Тя се обърна към него.

— Алкохолик е и толкоз. И аз май че бях такава. Както и три четвърти от приятелите, с които се срещахме по времето, когато ходех на ергенските балове. Мога да ти цитирам цял куп имена! Прюн дьо Теисиер започна пиенето четиринайсетгодишна и последния път, когато я видях на вечеринка, пиеше парфюм! Амори Бришлар я подложиха на дезинтоксикация през голямата ваканция след връщането й от Кеймбридж. Тя ми е връстничка… Искаш ли други имена?

Тя изглеждаше потресена.

— Не… Аз… Не бива да се вълнуваш толкова. Всъщност, хич не ми пука. Стори ми се тъп, тоя тип, това е всичко.

Тя наведе глава и тръгна към мотопеда.

Обратният път изминаха мълчаливо, без да разменят и дума, дори на червените светофари. Това е първото им спречкване — пък и точно спречкване ли е? Тя се държеше за него по-плътно от обикновено.

Той я остави на ъгъла на улица „Кюисар“, точно до черквата „Сен Мишел“.

Спогледаха се продължително.

— Излизала си с него, нали? — попита той най-сетне.

Тя сведе очи.

— Да, два или три месеца…

— Кога?

— Не помня вече. Някъде преди три години. Когато ходех по баловете.

— И… спала ли си с него?

Тя въздъхна.

— Слушай, никога не съм ти казвала, че съм девственица.

— Кажи ми, Перл. Моля те.

— Да, спала съм с него.

— И с много други, нали?

„Ето, стигнахме дотам“ — рече си тя. От самото начало се страхуваше от този разговор, макар да знаеше, че е неизбежен. Всички те, рано или късно, отправяха същия въпрос. В търсене на идеала, може би? Но защо трябва да го лъже? Лавил е малък.

— С известен брой, да… През онзи период.

— Колко?

— Искаш списъка ли? — изведнъж избухна тя.

Той я изгледа — и в очите му имаше отвращение. После започна да нахлупва каската си и да се готви да потегли. Тя го спря с едно движение.

— Обичам те, Фредерик. Наистина. Обичам те, защото си различен. Единствен. Движиш се с мотопед, а не само с колата на майка ти или с такси. Носиш дънки, маратонки и яке, и макар че са чисти, пак си остават дънки и маратонки. Винаги си леко рошав заради каската, но това не ти пречи да си най-финото и галантно момче, което познавам. Ти си… ти си всичко това, което съм искала винаги.

Той остана без глас. Мръсница и влюбена! Доста шокиращо откритие, за да рискуваш и най-малкия коментар. И той се почувства едновременно наранен, лудо влюбен и изпълнен от някакво странно щастие. Твърде трудно за справяне положение, за да остане място и за думи!

Той я погледна отново и се наклони, за да я целуне. Размениха си нежна, почти непорочна целувка.

Той потегли и се стопи в мъглата, като я остави замислена на тротоара.

Зави към черквата. Дали да не посети приятелката си — каменния демон?

Тя беше там и изглеждаше по-жива от всякога, с празните си очи, вперени в него, и с усмивката си, която сякаш казваше: „Не се тревожи. Каквото и да се случи, ние тук те обичаме“.