Лоран Боти
В мъглата (12)

11

— Как разбрахте, че Флоранс Нобле организира соаре?

— Е, хайде сега, градчето е малко. Има ли някой да не е разбрал, че Флоранс Нобле организира соарето си?

— Това не е отговор. Бъдете по-точен.

— Аз държа антикварен дюкян. Често работя с приятеля на Нобле, Филип д’Ербле. Той ми каза за вечеринката.

— И той ли ви съобщи, че на нея ще бъде и г-жа Ермен?

— Да. Това трябваше да бъде нещо като гвоздея на вечерта.

— Заради нея ли отидохте и вие?

— Да.

— Какво знаехте за г-жа Ермен?

— Това, което знаят всички. Тя е защитавала онзи изрод Андреми.

— Защо сте споменали кръвта на децата? Не, по-скоро защо сте извикали: „Детската кръв е по ръцете ти“?

— Бях пийнал. Не знам какво точно съм приказвал.

— Това няма значение. Четирийсет души дават едни и същи показания. Въпросът не е дали си спомняте какво сте казали, а защо сте го казали.

— Е, добре, казах го, защото е така. Тази мръсница се е сговорила с него. Тя го оправда. И един Господ знае къде е чудовището в този момент.

— Това си е ваше лично мнение, фактите са по-различни.

— Точно така е, както го казах. Отидох на тъпата вечеринка, за да изкажа мнението си: бях възмутен, че тази жена е поканена като кинозвезда. И го казах. Този отговор приемате ли го?

— Вас какво ви засягат действията на г-жа Ермен?

— А вас не ви ли засягат убийствата на деца? Моля ви се, та вие сте от полицията!

— Какво точно знаете за децата?

— Нищо. Знам само, че не искам тази жена в моя град.

 

 

Останалото не представляваше интерес. Алекс беше седнал зад бюрото си с очи, впити в полицейския доклад. За стотен път препрочиташе показанията на леко чалнатия според него Жан Ласар, взети след приема. Един чешит, възмутен и не особено дипломатичен, решил да раздвижи градската вечеринка в Лавил? Изглеждаше прекалено просто, но нямаше никаква причина да се предполага друго. Впрочем, дори да се бе опитал да нареди да не я изпускат от поглед, щеше да признае очевидното: нямаше никакъв доказателствен елемент. Скандалът не правеше от Ласар сериозен заподозрян, замесен в убийството на малкия Гайяр. При това той си имаше алиби за предполагаемата дата на престъплението — целия ден изкарал в дюкяна си, защото продавачката го напуснала, и към деветнайсет и трийсет отишъл право при сестра си, добре позната библиотекарка в Лавил, за да си разнообразят вечерта с игра на карти.

Алекс въздъхна. Беше едва осем часът сутринта и черни сенки под очите издаваха умората му. Той се отпусна безсилно на стола. Разследването буксуваше, не беше успял да се приближи по задоволителен начин до Клер Ермен, докладът по нейния случай все така не пристигаше, изучаването на архивите нямаше май да му разкрие достоен за отбелязване прецедент, или най-малкото, подобен неотдавнашен случай. А най-лошото от всичко е, че предчувствието му при откриването на трупа на малкия Гайяр се потвърждаваше: убиецът нямаше да спре.

Той отвори едно досие и започна да чете.

Този път ставаше дума за почти свръхестествено изчезване. Дете, излязло заедно с няколко съученици да пояздят понита, буквално се изпарява, след като понито му се подплашило. Кончето било намерено, обхванато от необяснима нервност, но момчето изчезнало, без да остави нито знак, нито следа. Разделили цялата местност на квадрати, прекарали всичко през иглено ухо, но без резултат.

Означава ли това, че детето е попаднало в ръцете на убиеца?

Да, Алекс беше сигурен, че Жюлиен Льобрьой, жокеят чирак, е подложен на мъчения от умопобъркания, който се е разхождал по това време в околността. Инстинктът му не можеше да го лъже. Затова очакваше всеки миг телефонът да позвъни и да му съобщят новината.

Той стана, за да си вземе чашка кафе от автомата в коридора. След като пусна монетата, се загледа в рядката струйка, която потече в пластмасовата чашка. Някаква млада жена с изнервен вид хапеше устна и го гледаше с трескавите си очи.

— Извинете ме. Бях повикана за осем часа и трябва да видя…

— Вие Франсоаз Мьорис ли сте? Учителката?

Тя кимна. Алекс й подаде ръка.

— Добър ден. Аз ви изпратих призовката. Инспектор Греди. Бихте ли дошли в стаята ми, ако обичате.

Тя стана и тръгна подире му.

— Ще пиете ли едно кафе? Но ви предупреждавам, че човек наистина трябва да се нуждае от доза кофеин, за да може да преглътне… това — рече Алекс и й показа чашката си.

Младата жена погледна плахо към течността и отклони предложението.

— Няма да имам време. Да вървим и да свършим работа колкото може по-бързо. Учениците ме чакат, нали разбирате.

Алекс отстъпи, за да й направи път да влезе в стаята. И тогава забеляза, че има хубава фигура, а не както си помисли отначало. На мъртвешки бледата неонова светлина беше решил, че е безцветна, но сега, седнала на стол и осветена от бледото есенно слънце, му се стори доста привлекателна.

„Отровно очарование — помисли си той. — Със сигурност под сивия шлифер и скъпите обувки се крие тигрица.“

Тя го погледна иронично. И сякаш беше прочела мислите му, съблече шлифера си с небрежен жест и седна на стола, посочен й от Алекс, като показа безкрайните си крака, които твърде късата поличка не можеше да скрие.

— Не разбирам защо трябваше да идвам тук — започна тя. — Мисля, че вече казах всичко.

— Вие не сте тук… официално, госпожице Мьорис. Така стана, че се занимавам с дело, подобно на това, което ни създава грижи, а полицаят, който ви е разпитал за вашия изчезнал ученик, може да ми предостави подробности, важни за напредването на моето разследване. Тъй че не става дума за изявление в съответно дължимата форма. Впрочем, дори и връзката между двата случая не е установена.

Тя кръстоса крак връз крак и му хвърли подозрителен поглед. После се отпусна.

— Много добре, слушам ви.

— Бих искал да уточните за мене при какви обстоятелства сте… да речем сте изгубили Жюлиен Льобрьой.

— Като начало бих казала, че не съм го изгубила — отвърна сухо тя. — Истината е, че той се е изгубил.

— И как е станало?

Тя обясни, Франсоаз Мьорис редовно извеждала навън учениците от своя клас. Този път ставало дума за разходка на кон, за която било избрано място в непосредствена близост до конния клуб, предоставящ им понита и инструктори. Но в никакъв случай не бивало да се отдалечават.

— Освен това — прибави учителката — имението Талкотиер е чудесно място. И ако не беше това… произшествие, децата щяха да бъдат много доволни.

— Да, но се случи точно това произшествие, както го наричате, госпожице.

Тя го погледна с мъка в очите, после се стегна.

Съгласна беше, че не може да се разбере какво е станало. Просто е необяснимо. Малката конна група се движела ходом, със спокойна крачка, в покрайнината на гората, като избягвали да навлиза навътре. После се чуло изцвилване и преди някой да може да се намеси, понито на Жюлиен се втурнало в галоп. И изчезнало за няколко секунди.

— Нещо не мога да разбера, госпожице — внимателно каза Алекс. — Как така нито инструкторите, нито вие сте успели да го настигнете, след като сте били с коне, а не с понита?

Франсоаз Мьорис се усмихна, явно доволна от този въпрос.

— Понито навлезе в гората с цялата си бързина. И малкият ръст му позволи да стигне надалече, където конете несъмнено нямаше да могат да проникнат, още повече в галоп. А и всички бяхме толкова изненадани…

Алекс я погледна внимателно. Досега не намери нищо подозрително в думите й.

— Искам да ви попитам нещо друго — продължи той.

— Слушам ви.

— Един от учениците ви ни каза, че забелязал някаква човешка фигура в гората… (Алекс се наведе над един лист пред себе си.) Ще ви прочета точните му думи: „Не можах да видя лицето му, но ми се стори много, много голям. В гората беше, точно сянката му видях…“ Какво мислите за това?

Младата жена изглеждаше учудена, но на Алекс му се стори, че забеляза как нещо потрепна в широко отворените й очи.

— Много съм учудена, че не знам за това. Кой ви го каза?

Той се направи, че не е чул въпроса й.

— Детето ни уточни, че в мига, когато забелязало… гиганта, нека да го наречем така, се подплашило и понито на Жюлиен Льобрьой. Във всеобщия уплах то не е помислило да ви каже и се сетило за тази подробност по-късно, когато го разпитвахме ние.

— А, така ли? Във всеки случай мога да ви уверя, че аз не съм забелязала нищо. Нито гигант, нито джудже, нито жива душа. Впрочем, човек би се почудил какво прави някой си в тази гора посред седмицата.

Именно този въпрос не преставаше да се върти из главата на Алекс след показанията на малкия свидетел.

— Сега мога ли да си вървя? Или имате и други въпроси?

— Не, не. Мисля, че прегледахме всичко. Но, разбира се, ако си спомните за каквото и да било, не се колебайте да се свържете с мене — допълни той и й подаде визитката си.

— Няма да пропусна.

Докато я придружаваше до вратата, Алекс би се обзаложил, че тя няма да го стори никога. Естествено, разказът й беше отрупан с достоверни подробности. Но през двата последни дни, през които бе организирана хайката, той имаше време да избистри собствената си идея. Всички обяснения куцаха. От какво се е подплашило понито на хлапето? Как се е озовал точно там убиецът? Откъде е знаел, че този ден и на това място ще има деца?

И изведнъж го порази дълбокото му убеждение, че не става дума за единичен акт. Имаше нещо… организирано в тая афера. Нищо не беше станало случайно. Нито пристигането на Клер Ермен в Лавил, нито убийството на малкия Гайяр, нито това ново изчезване, нито останалите изненади, несъмнено подготвяни оттук нататък. Всичко беше свързано.

Всичко това има една цел!

Франсоаз Мьорис му подаде ръка.

— Довиждане, инспекторе — рече тя, широко усмихната. Но в усмивката й нямаше никаква топлинка.

Замислен, той я гледаше как се отдалечава с твърде вталения си шлифер, твърде късата пола и твърде точните си обяснения; каква ли беше ролята й в това престъпление? Той реши, въпреки препоръките на шефа, да я постави под дискретно наблюдение.

Телефонът го откъсна от мислите му. Той вдигна машинално слушалката.

— Инспектор Греди.

— Греди, ти ли си? Тук е Дусе. Слушай, аз съм в болницата. С Либерман се е случило нещо невероятно. Чакам те.

Изречението отекна отново в ушите на Алекс и едно мигренозно пулсиране започна да го пробожда остро като игла.

Всичко е организирано. Всичко има една цел.