Лоран Боти
В мъглата (10)

9

Фредерик караше прекалено бързо, но той обичаше високите скорости. Ако приемем, че мотопедът е способен на такива, особено нощем, когато дневните вълнения са отстъпили място на душевен покой, благоприятен за размисли и съсредоточаване. Нощта беше неговото царство: политаше в нея със същата лекота, с която птицата полита в небето, без страх от мрака, нито от бледите светлинки, които можеха да припламнат в него. Беше опиянен, най-вече от свободата.

Ако майка му можеше да го види как се носи с вееща се на вятъра коса и уши, запушени със слушалките на уокмена, кацнал върху моторетката, която трещи и ечи из пустите улици, щеше да се ужаси. Но в мига, когато изследователските стремежи на младежа го развяваха из опустелия град, Клер беше изправена пред подозрителните погледи на гостите на Флоранс Нобле.

Нежният спомен от прекарания с Перл ден доведе Фредерик до следното заключение: Лавил му бе предоставил всичко. Освен непреодолимото усещане, че принадлежи на този град, че тук е у дома си и се чувства по-добре отвсякъде другаде, той срещна онази, която сега трябва да осмисли дните му. Защото беше сигурен: силните му (вече) чувства към Перл бяха взаимни.

Без да забележи, Фредерик следваше маршрута, по който вървяха заедно тоя следобед. Той премина като вихрушка край „Съгласие“ — „кафенето на лавилските студенти“, както му каза Перл, после стигна до кметството и кръглия площад пред него, ограден с дървета и хубави бутици — Ермес, Картие, Селин, Сен Лоран — наконтени като луксозни уличници, дебнещи богат клиент, заобиколи големия театър, за да се озове пред черквата „Сен Мишел“. Спря мотопеда точно пред входа й. Погледна нагоре: три редици демонски фигури му се хилеха, готови да се спуснат върху него, с порочни тела и жестоки лица.

— Какво каза Перл за тези гаргуи^[1] на „Сен Мишел“?

— Не я обичам тая черква. Изглежда ми двулична.

— Защо?

— Мразя тези гаргуи. Зловещи са.

— И все пак са великолепни.

— Така ли смяташ? Какъв ужас! На човек му се струва, че са се наредили над входа, по цялата ширина на черквата, за да напомнят, че демоните не могат да пристъпват прага на Божия храм.

— Я виж колко тържествено го каза.

— То е защото ни го повтаряха често по вероучение — обясни тя засмяно. — И после… знаеш ли, за Лавил се говорят доста неща.

— Какви неща?

— О, нищо конкретно. Но през известни периоди са се случвали доста странни работи. Дори изглежда, че… че тоя град е прокълнат — прибави тя с лукаво пламъче в очите.

Сетне продължиха разходката си и се върнаха към мотопеда, хванати ръка за ръка, предпочитащи да се блъскат, но не и да се разделят. Фредерик не се сдържа, все пак, да не хвърли последен поглед към чудовищата, подредени върху фронтона на черквата.

Сега, през нощта, те му се сториха наистина зловещи. Или не: по-скоро заплашващи го.

Легионите на Сатаната. Образът се наложи в съзнанието му.

Изведнъж си даде сметка за тишината и гъстия мрак; нощта не беше безлунна, но плътни облаци прикриваха сребърната й заобленост. Само няколко редки улични лампи осветяваха мястото, разположено в сърцето на най-старата част на града.

„Ако сега се обади кукумявка, готов съм за сърдечен удар“ — помисли си той и се огледа.

Вдигна отново глава към демонските фигури и се загледа в една от тях, разположена малко встрани. Не изглеждаше нито животинска, нито анормална. Това беше прекрасно оформена женска глава. Чертите й му напомниха смътно за нечие познато лице. В замяна, тялото изглеждаше взето от най-зловещите приказки и приличаше едновременно на рептилия^[2] и лъвица… Нещо като дракон. И точно това смущаваше: контрастът между нормалното лице и чудовищното тяло.

И колкото повече я гледаше Фредерик, толкова повече го интригуваше тя. Най-силно го порази изразът на лицето — тази фигура не беше пострадала от времето, както останалите. Камъкът не беше ерозирал, нито имаше малки дупчици — беше гладък като речно камъче. На всичко отгоре, ако се размисли добре, сигурно ще се сети на кого му прилича и…

Не помръдна ли тя?

Не, не е възможно, нито една каменна гаргуя не може да мърда.

Та това си е статуя, бе старче. Ти се уплаши от сянката си.

Той се втренчи за няколко мига в гаргуята, за да се убеди, че е станал жертва на халюцинация (защото си беше точно така, обикновена халюцинация… какво друго?), че с потайно движение сянката на някой облак е съживила грозното змийско тяло.

Тя си беше все същата, с безстрастно и сурово лице — Като от камък, ах, ах, колко е добра! — с възлесто тяло, мускулесто и заплашително, с яки ноктести лапи, толкова добре скулптирани, като че изглеждаше наистина да се движи, ако човек се поддаде на бързата оптическа илюзия.

Фредерик въздъхна с удовлетворение и се накани да си тръгва, когато го разтревожи скръцване на камък.

Обърна се, но не можа да види нищо одушевено или неодушевено, което да е предизвикало току-що чутото гранитно скръцване. Вдигна и нагоре очи, за да открие източника. Нещото не беше вече в същото положение. Фигурата беше сякаш обърнала глава — сега леко приведена вдясно, а гротескният змийски врат се бе прегънал, за да й позволи да ме погледне право в очите? — да не гледа повече към небето, а надолу, към тротоара.

После Фредерик я видя как се усмихва. Това не беше нито гримаса, нито мимика, а точно усмивка, едновременно спокойна и майчинска, като към дете, към бебе в люлка. Тя му се усмихваше успокояващо, сякаш искаше да му каже: „Не се страхувай, тук съм. Сега ще се погрижа за тебе…“.

Това го ужаси.

Той наду с пълна газ и потегли като куршум.

Тя е отзад, момчето ми. Зад гърба ти. Изчезвай бързо: всеки момент ще се отлепи от стената и ще те настигне.

Той хвърли последен поглед към жената дракон. Гаргуята се беше върнала в предишното си положение.

Ти си пълен глупак, старче. Наистина е било оптична илюзия.

При все това, докато се отдалечаваше, усети как го преследва непреодолимият детски страх.