Иван Янев
Симаргал (7)

7.

Музиката изпълваше стаята и преливаше навън през широко отворения прозорец. Студът завземаше все повече от това късче на света. Леещата се мелодия беше в унисон със сезона. Звучеше „Есен“ от „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Листата бяха пожълтели. Огромната част от тях валяха по земята, приканвайки отдолу останалите, заинатили се по дърветата. Едно изсъхнало листо се откъсна надолу, където щеше окончателно да приключи своя път. Есента подготвяше живата природа за зимата. Листото, вместо да падне при своите доскорошни съседи, леко кацна на перваза на прозореца, през който се изливаше вълшебната музика. Потрепери от поредния слаб порив на вятъра, който щеше за малко да го подеме отново. Накрая то притихна кротко, беше се сгушило в една цепнатина, която му осигуряваше известна безопасност от внезапния повей. Не след дълго до него се присъедини още едно пожълтяло и изсъхнало листо. Така двете другарчета бяха намерили временен заслон при прозореца, от който надничаха към музиката, омекотяваща настъпващия студ. Момичето седеше пред пианото, а великолепните й дълги, тънки пръсти ритмично пробягваха по клавишите. Присвиваше замечтано очи и гледаше някъде далеч през прозореца, над върховете на дърветата. Музиката секна и отстрани се чу ръкопляскане. Мъжът харесваше да я слуша, а тя обожаваше израза на лицето му, докато той, притихнал, я наблюдаваше. Следеше пръстите й и си представяше, че белите клавиши са крехки бишкоти, които тя потапя в кафения оттенък на пианото. Тази нежност, лекота и ефирност го караха да преглъща поне малко бодливия трън, застинал в гърлото му. Понякога тя свиреше часове наред, друг път само минути, но той винаги седеше в захлас и накрая аплаузите му бяха шумни.

— Аксиния, ти си невероятна! — каза той. Всеки път й го казваше, а на нея никога не й омръзваше да го чува отново и отново.

— Благодаря! — отрони кратко момичето. После се изправи и се обърна с гръб към него, но продължаваше съсредоточено да гледа през прозореца, сякаш имаше нещо там, което тя търсеше.

— Матей, искам да поговорим. — Той усети, че кръвта във вените му започна да се вледенява. Нямаше нужда да пита какво ще обсъждат. Знаеше, че един ден ще дойде този миг. Готвеше се постоянно за момента и въпреки това усети, че е по-неподготвен от всякога. А може би и той я беше подтиквал към това. Беше го правил, да. Но единствено заради нея, да бъде тя щастлива. Така щеше да бъде и след този разговор, след като тя го прокуди от живота си. Но за него нямаше значение, защото тя щеше да бъде щастлива, макар и с някой друг.

— Аксиния, мисля, че няма нужда да говорим. Трябваше да дойде този миг, Аксиния. И ето, той е тук. Разбирам всичко. Ти знаеш, че за мен ти и само ти си важната, ценната и незаобиколимата.

— Няма ли да ми дадеш и аз да кажа нещо? — все така с гръб към него, запита тихо момичето. Меката й черна коса стигаше до под кръста. Тя се приближи към слънчевото петно в стаята и огънят в косите й избуя в различни нюанси червено. Дългата изящна шия гордо се изпъна над облите й голи рамене. Тъмночервените устни леко се притвориха, изразявайки мека твърдост. Зелените й очи широко се открехнаха — бяха като бездънни планински езера, в които можеше да се удави всеки, ако тя реши.

Той я гледаше втренчено. Ефирната й рокля падаше свободно, а голият й гръб беше толкова изящен, толкова нежен, толкова красив, че Матей премрежи леко очи.

— Да, да. Разбира се, че каквото искаш, ще кажеш, Аксиния. Това трябваше да се случи, така е според великия съдник, наречен живот. Но преди да ми го кажеш, мога ли да се насладя отново на твоята музика и на красивите ти пръсти? После, обещавам ти, да не досаждам повече. Няма да ме видиш, ако не го пожелаеш. Но ти ще бъдеш щастлива с него, сигурен съм. Сигурен съм, защото ти си добра, умна и нежна, тези три неща не се срещат често, Аксиния.

— Матей! Моля те! — Момичето тръсна глава, а дългата й коса се разстла по гърба й и почти изцяло го скри.

— Не, Аксиния, първо, моля те, посвири, а после ще дойде моментът, когато ще го чуя. Хайде, моля те!

— Но, Матей, искам да ти кажа, че съм влюбена. Влюбена съм до полуда.

— Да, разбрах, радвам се, че дойде и това. Е, не знам дали точно радост може да се нарече чувството, което в момента ме изпълва, но след като ти си щастлива, значи това ми стига. Но хайде, посвири още малко само за мен.

Момичето, без да каже повече нищо, отиде до пианото, седна и засвири „Лунната соната“ на Бетовен. Матей се изправи, отиде до масата, взе бутилката „Траминер“ отвори я и наля в общата им чаша. Той се движеше внимателно, но твърдо. Беше нисък, но с впечатляващо телосложение и излъчваше безопасност. Зорките му пъстри очи улавяха и най-малките детайли. Вече се подстригваше много късо, защото част от косата му го изоставяше.

Приближи се зад гърба на Аксиния, прегърна я леко с една ръка. Целуна я нежно по косата, погали я с треперещи пръсти по грациозната шия, после плахо докосна едната й буза и поднесе чашата с вино към притворените й, заоблени устни. Тя леко ги допря до ръба на чашата и отпи. После и той глътна течността жадно от същото място. Загледа се през прозореца. Видя двете пожълтели изсъхнали листа и се замисли, че листопадният и човешкият живот имат твърде общо. Аксиния продължаваше да свири, а Матей попиваше вълшебството на музиката й и съзерцаваше двете листа. Тя спря и се изправи. Застана до него, проследи погледа му и също се втренчи натам.

— Знаеш ли, тези листа вече са в края на своя житейски път — провлачи бавно тя. Той само кимна и нежно я докосна по ръката.

— Но те могат да сторят нещо красиво, въпреки че за някои са вече ненужен боклук — продължи Аксиния. Той мълчеше, но тя отиде до бюрото си, взе лепило и лист хартия. После се приближи до перваза, внимателно взе двете листенца и ги положи на хартията. После взе вече празната чаша от Матей и стри двете пожълтели листа. След това внимателно нанесе лепило върху чашата и накрая поръси с листния прах така, че върху чашата се оформиха вяло два символа. Матей я гледаше и не разбираше, беше свикнал с нейните странности и ги обожаваше. Тя изчака да засъхне лепилото и отново наля вино в чашата. Застанаха пред отворения прозорец и вдъхнаха от обгръщащата ги есен. Държаха се за ръце. Тя вдигна произведението си със свободната ръка и тогава той разбра. От едната страна на чашата се различаваше „А“, от другата — „М“.

— Наздраве! — възтържествува Аксиния й поднесе чашата към устните на Матей със страната, върху която беше изписана нейната буква. Той отпи и малки капки потекоха по брадата му. Тя също надигна чашата и облиза мокрите си устни.

— Аксиния!

— Моля те! Замълчи! Ти си оставаш все такъв голям наивник и не си се променил от онзи ден, когато се срещнахме за първи път. Да, зная, че си ми говорил многократно как ще срещна свой връстник и хубавец, с когото ще се чувствам добре и ще бъда щастлива. Всичко това го знам. И знаеш ли, хайде да не ми го говориш и тази вечер, става ли? Преди да те срещна, имах музиката, за мен тя беше моето щастие. След като те срещнах, имам музиката и теб. Ти, който не се уморяваш с часове наред да ме слушаш. Аз не искам нищо повече. Аз съм щастлива. Разбираш ли, аз съм щастлива!

— Но… Аксиния, аз реших, че е настъпил мигът, когато…

— Матей, в това ти е основната трудност, че навиваш нещо и си мислиш, че е достоверно. А аз само исках да ти кажа, че съм влюбена, неописуемо влюбена. И то не в младеж, за когото ти ме насърчаваш. Не съм влюбена в абстракция. Влюбена съм в този, в чието присъствие се чувствам спокойна, сигурна и възвишена. Има само един човек и това си ти, Матей. Обичам живота си такъв, какъвто е. Обичам музиката и теб. Това ми стига.

Мъжът вдигна чашата, докосна внимателно „А“ и каза:

— Аксиния, ти си разкошна! Тези листа бяха пожълтели и изсъхнали, а ти им вдъхна отново смисъл и живот. Знаеш ли, човек преди да заспи, трябва да си мисли за хубави неща, за да има след това хубави сънища. Защото те, както и мечтите, понякога се сбъдват. А има ли нещо по-прекрасно от осъществен блян? За всеки случай се ощипвам, защото неведнъж съм изпитвал разочарование, че сънят отлита, като се събудя. Но ето, най-накрая е реалност, истина. Колкото и да се щипя, това се случва. Не мога да намеря нито думи, нито емоции да изразя щастието си. Не ми остава друго, освен да се гмурна целия в него и да се облея с радостта от изпълнилия се блян. — Приближи лицето си до нейното и вдъхна дълбоко аромата му.

Есенната тишина отстъпи. На нейно място зазвуча „Малка нощна музика“ на Моцарт.