Иван Янев
Симаргал (3)

3.

— Какво е положението? — попита лекарят, влизайки в спешното.

— Д-р Младенов, ситуацията е тежка — каза припряно медицинската сестра. — Блъснат моторист от камион. Интубиран, пулсът е много слаб, нарушен сърдечен ритъм, кръвно… — сестрата не продължи. Младият лекар забърза към количката с пациента. Чаршафът, който се стелеше върху мъжа, беше разцъфнал като аленочервена теменужка.

— Какво прави тук още?! Веднага в шокова — нареди медикът. — А този случай? — попита лекарят, обръщайки се към друга количка, върху която лежеше жена в безсъзнание.

— Тя се е возила на мотора, но изглежда, че е изкарала малко повече късмет — отговори сестрата.

* * *

— Имаме донорска ситуация — каза по телефона д-р Халил.

— Добре. Документално всичко наред ли е? — попита един глас, чийто притежател се намираше на много километри от болницата.

— Така ми се струва.

— Не ти плащам, за да ми отговаряш двусмислено.

— Мъжът само преди дни е дал съгласие в електронното си здравно досие да бъде донор при настъпване на смърт и ако органите му са подходящи — отговори д-р Халил. — Странно е, че малко след това съгласие човекът е блъснат на кръстовище, а току-що издъхна в шокова зала. Проверихме и има реципиенти, чакащи за бъбреците, черния и белите дробове, както и за сърцето.

— Има ли близки? — запита гласът, въпреки че семейното положение на починалия му беше добре известно.

— Да, има съпруга и две деца. Сега д-р Младенов ще се обади да уведоми жената.

— Не искам да създава проблеми тази жена. Направете така, че тя да приеме донорската ситуация.

— Разбира се, но след като починалият е дал съгласие, няма да има затруднения.

— Нали чу какво ти казах? Искам и жената да приеме донорската ситуация и да не е против. Разбрахме ли се?

— Да. Добре, ще направя всичко по силите си.

— Направи и повече, но всичко да бъде наред — каза гласът и прекъсна връзката.

* * *

— Ало!

— Здравейте. Търся г-жа Пенева. Кристина Пенева.

— Аз съм. Кажете!

— Безпокои ви д-р Младенов от Първа частна болница.

— А, да. Преди малко бяхме в болницата. Да не сме забравили нещо?

— Била сте при нас, в болницата? — смутено попита д-р Младенов.

— Да, преди малко се върнахме. Нели, нашата дъщеря, се почувства зле и в болницата установиха, че има вирус, който би следвало да отшуми до ден-два. Баща й, моят съпруг, отиде до аптеката да купи свещичките, които ни изписаха в болницата.

— Госпожо, съжалявам!… — Запъна се д-р Младенов. Почувства как капки пот се търкалят по мишниците. Влагата премина по ребрата му като на високоскоростна магистрала, за да се спре там, долу, където ризата беше плътно стегната от колана.

— Но наистина в спешния кабинет ни увериха, че няма място за паника. Всичко ще отшуми много бързо, стига да спазваме съветите, които ни дадоха.

— Да. Да, вярвам, че колегите са ви казали и са предприели каквото трябва.

— Така е. Истински професионалисти. Постъпиха адекватно и като медици, и като психолози, защото бяхме доста притеснени с моя съпруг.

— Госпожо, обаждам се във връзка с вашия съпруг.

— Ако мога аз да ви бъда полезна, понеже той отиде до аптеката, както ви казах. Очаквам всеки момент да се прибере, но все още го няма. Отиде с мотора, за да избегне задръстванията. — Д-р Младенов усети истински водопад, който се устреми под мишниците му към бента, образуван от ризата и колана. През съзнанието му премина репликата: „Но той никога повече няма да се прибере. Напразно го чакате, госпожо“. Очите му го засърбяха. Знаеше, че сълзи се опитват да си прокарат път до тях. Стисна челюсти. Усети, че зъбите му може би се втъкнаха един-два микрона навътре, но нямаше право да прояви слабост и да не съобщи кошмарната новина. Няколко човека чакаха да бъдат спасени. Рядко имаха подобна донорска ситуация, която щеше да помогне на толкова хора.

— Госпожо, чуйте ме, моля Ви! Вашият съпруг е претърпял пътнотранспортно произшествие. — Настъпи пауза, която винаги се появява, когато се преобръща даден живот и се разбива като бучка захар, попаднала в чаша горещ чай. Кристина в първите секунди нищо не каза. После едва чуто прошепна:

— Как… Как е той? Къде е? Какво се е случило? Това не може да е вярно! Кажете ми, че не е истина!

* * *

— Но той никога не ми е споменавал, че е давал съгласие да бъде донор — жената стоеше в лекарския кабинет. Сълзите се стичаха, а тя сегиз-тогиз ги бършеше с хартиени кърпички. Двамата лекари стояха срещу нея и се опитваха да й вдъхнат сила, за да не се стигне дотам и нея да спасяват. — Той всичко ми казваше. Всякакви дреболии споделяше. Така се чувстваше добре. Вечерите, когато децата си лягат, ние оставаме и си говорим за всичко, което ни се е случило през деня, и всичко, което сме направили или смятаме да направим. Никога не ми е казвал, че има намерение или че е заявил да бъде донор.

— Госпожо, мъката ви е непоносима. Повярвайте ми, знам как се чувствате. Но… Вашият съпруг има шанс да продължи да живее чрез тези хора, които са на прага на смъртта. Те са загубени, ако органите на вашия съпруг не им бъдат трансплантирани. Моля ви като човек да се съгласите и да подкрепите волята на съпруга си.

— Винаги съм го подкрепяла във всичко. Но защо е необходимо аз да се съглася, след като той вече го е сторил по вашите думи?

— Госпожо, както и д-р Младенов ви каза, много е важно вашето одобрение, защото Вие сте негова съпруга. Ние, лекарите, вярваме, че когато хората са позитивно настроени за всяка медицинска манипулация, тя ще има успех. Ето защо вашата подкрепа е изключително важна за спасяването на тези хора, чиято единствена надежда се появи сега. — Д-р Халил съзнаваше, че говори на ръба на манипулирането, но трябваше да убеди жената, за да не си навлече гнева на онзи, който го държеше повече от здраво. Това беше само едната страна. Той, като лекар, беше напълно убеден, че при донорска ситуация е нужно да се помогне на всеки. А не органите, които биха дали живот, да гният в земята или да се превърнат в прах в някой екарисаж.

Д-р Младенов отиде до диспенсъра, сипа в картонена чаша студена вода и я поднесе на Кристина. Тя несъзнателно я пое и продължи да гледа в рекламната брошура за мултивитамини до вратата. Лекарят не се отказа и с жест я подкани да отпие. В първия миг си помисли, че не го е забелязала, но после жената бавно насочи чашата към устните си. Д-р Халил отиде до шкафа с лекарства и взе една таблетка. Приближи се към младата вдовица, подаде й хапчето и успокоително каза:

— Моля ви, изпийте това и веднага ще се почувствате по-добре.

— Моето „добре“ тази вечер свърши — каза като на себе си Кристина. Но все пак взе таблетката, поддържа я и след това я изпи. Телефонът иззвъня. Д-р Младенов го вдигна. Чу съобщението, каза „Благодаря“ и затвори.

— Искам да ви съобщя една радостна новина. Жената е спасена. Все още не сме установили самоличността й, но важното е, че ще живее — поде д-р Младенов, обръщайки се към отнесената вдовица. В първата секунда не последва реакция. После чашата се изхлузи от ръката й и водата обля краката на Кристина.

— Каква жена? — тихо, почти шепнешком запита тя.

— Жената, която се е возила на мотора, заедно със съпруга ви — повдигна учудено очилата си лекарят.

* * *

Пианото се чуваше още от входната врата. Жената се изкачи до третия етаж и влезе в хола. Д-р Младенов свиреше. Тоновете, които излизаха изпод пръстите му, бяха тъжни. Винаги, след като се върнеше от болницата, съпругът й сядаше пред пианото. Висок и много слаб, той беше състрадателен и винаги готов да помогне. Но с тази работа му беше трудно понякога. Кестенявата му коса се поклащаше в такт с музиката и оголваше високото чело. Кафявите му очи винаги бяха пропити с благост, но сега в тях имаше повече влага. Двамата им сина бяха догонили майка си и се стрелнаха покрай нея, крещейки „фииууу“. Минаха през хола като карибски ураган и влетяха в детската стая. Жената се доближи, положи ръка на рамото на съпруга си, а с другата разроши косата му. Д-р Младенов обърна лице към нея, като продължаваше да натиска клавишите. Усмихна й се. Тя усети машиналността и отнесеността на мъжа си. Наведе се, докосна го с връхчетата на устните си по челото и прошушна в ухото му:

— Добре ли си, скъпи?

— Да. Мисля, че да. Просто имам нужда от малко емоционално прочистване.

— Тежко ли ти беше дежурството?

— Имал съм и други тежки дежурства. Но това… Сякаш ме натовари повече от обикновено.

Тя също беше лекар, работеше в друга болница. Много добре си даваше сметка за гигантското натоварване, на което беше подложен съпругът и. Той имаше добра и нежна душа и не заслужаваше да се терзае. Тя знаеше как да го успокои и да го зареди. Отмести ръцете му от пианото, притегли го към себе си, а той я взе на коленете си. Разказа й за мотоциклетиста, за донорската ситуация, за съпругата на донора. Това, че съпругата е останала крайно изненадана от другата жена, която се е возила на мотора.

— Всичко това се случва и от медицинска гледна точка е съвсем нормална ситуация. Но не мога да се отърся от усещането, че нещо не е както трябва. Има нещо, което ми убягва.

— Какво те смущава? Вероятно си разтърсен от това, че този мъж е имал съпруга и две мънички дечица, също като теб. Не можеш да приемеш, че животът може да е толкова жесток.

— И това да, но има нещо друго, което ме гложди.

— Какво е то?

— Не съм сигурен. Догадки само, но… Защо съпругата на починалия не знаеше, че той е декларирал в електронното си здравно досие съгласието си да бъде донор? Според нейните думи те всичко са си споделяли, дори и най-незначителните подробности от своето ежедневие. А това не е дреболия. И това е станало само няколко дни, преди да бъде блъснат. Как така за всичките му важни органи имаше реципиенти? Също така нещо в д-р Халил ме смущава. Имам чувството, че той знае повече, отколкото показва. Не мога да се отърся от усещането, че крие нещо. И не на последно място — защо сърцето отпътува зад граница, въпреки че тук имахме човек, който чака? Д-р Халил отсече, че така трябва и органът замина. Ами тази жена… тази жена, която е била на мотора и е оцеляла, каква е?

Жената хвана лицето му и силно го целуна, след това, все още със сплетени устни, прошепна:

— Ела да ми помогнеш с вечерята.

* * *

— Доволен съм от теб, Халил.

Гласът разцепваше черепа на доктора. Халил се беше измъкнал от ада на гражданската война в Сирия и още не беше навършил 30 години, но имаше забележителен ум. Късо подстриган, с черна коса, кръгло, голямо лице, което предразполагаше към доверие, той беше чаровник. Висок и добре сложен, Халил се беше изопнал на стола и държеше телефона с дясната ръка, а с лявата драскаше малки черни дупки по формуляр за рецепта. Обливаше го студ, когато видеше, че на дисплея звъни скрит номер. Не знаеше откъде му се обажда гласът, но знаеше, че ако не изпълнява, каквото му се нарежда, щеше отново да се върне там. В ужаса на войната, мизерията, болката, гаврата и всичко, което съпътстваше един погром. Погром, извършван от диваци, върху обикновените човешки същества, които искаха да живеят мирно и сито.

— Благодаря ви за оценката, проф. Менгеленски!

— Кретен! Казал съм ти никога, по какъвто и да е повод, да не произнасяш името ми по телефона — гласът застърга като шмиргел по метал. След това Професора прекъсна връзката.

Д-р Халил въздъхна дълбоко. Във въздишката му имаше тъга, но наслада, макар примесена обилно с мазохизъм. Знаеше, че това е много опасно, но въпреки това се зарадва, че успя да разгневи този бандит. Докога ще издържа на тази преса? — запита се наум. Съзнаваше, че плоскостта, по която стремглаво се пързаляше, нямаше да го изведе на стабилна повърхност. Подозираше, че рано или късно всичко ще свърши и както се очертаваше — по най-идиотския и лош начин за самия него.