Иван Янев
Симаргал (29)

29.

— Познанието е онова, което ще ви спаси живота при определени неблагоприятни условия. Вие трябва да сте добре подготвени със знания, но също физически и психически. Твърде често, когато се озовем в проблемна ситуация, ако реагираме изплашено, това може да доведе до още по-голямо усложнение и на практика да не успеем да се спасим. Когато сме в планината, в гората, най-важното е да имаме нож, комплект за оцеляване и най-важните неща за преживяване сред природата — палатка, спален чувал, храна, вода и възможност да си запалим огън.

Инструкторът по оцеляване говореше, а младежите, насядали в полукръг пред него, го слушаха внимателно. От два дни си бяха направили бивака и усвояваха различни техники за оцеляване. Учеха се да боравят с нож, да стрелят с лък, да палят огън, да пречистват вода, да правят различни медицински манипулации, да се научат да подбират внимателно вещите за пребиваване в планината или гората и т.н.

Палатките им, подредени в кръг, образуваха нещо като площадче, в центъра на което бяха направили огнище. Всеки имаше задължения по осигуряване на храната, огъня, безопасността и другите ангажименти, които съпътстваха един подобен лагер. Дървосъбирачите имаха за задача да събират само изсъхнали дървета и нямаха право да посягат на здравите. Те бяха бушкрафтъри, което означаваше, че живеят сред природата и я пазят с всички сили. Научиха се как да си правят прахан — от сухи кори, суха трева, борови шишарки и игли, стриваха ги на прах, после с магнезиева запалка ги палеха лесно. С две думи: беше забавно и полезно.

— Ще поговорим и как да си направим заслон с подръчни материали. Разбира се, ако има пещера наблизо, веднага можем да я пригодим за наш подслон. Ще се научим да правим и шатра. Огънят при определени обстоятелства прави разликата между живота и смъртта. Ето защо ние трябва да знаем как да си запалим огън при всякакви условия и как да го поддържаме. Той ни дава топлина, светлина, топли вода и т.н. Сега ще ви демонстрирам нагледно. В моя комплект за оцеляване винаги нося калиев перманганат, захар и глицерин. Смесваме калиевия перманганат и захарта, а ако капнем глицерин, сместа се запалва. Същото се получава, ако вместо глицерин, капнем вода. Но най-напред да си направим комплекта за оцеляване. Носите ли нещата, които ви поръчах?

— Да — хорово отговориха младежите и започнаха да бъркат в раниците си.

— Така — продължи инструкторът — в комплекта за оцеляване трябва да имаме най-важните неща, които може да ни потрябват при екстремни условия. Най-добре е да ползваме малка метална кутийка, като от тютюн например или от някакви бонбонки. Важно е да не е голяма, за да не ни пречи да я носим постоянно… — инструкторът не спираше да залива с информация младежите, докато двама от тях се замерваха с камъчета.

— Хммм… При критични ситуации комплектът за оцеляване може да ви спаси живота или живота на някого, който е с вас. Колкото сте по-подготвени, толкова повече шансове имате да оцелеете при различни кризи — повиши тон инструкторът и двете хлапета спряха да се закачат.

Ставаха сутрин в 6:00 часа, а в 22:00 часа бяха в спалните чували. Имаха физическа подготовка, теория и практика на различни техники за оцеляване в природата. Стрелба с лък, риболов, ловене на птици и други животни, разпознаване на основни билки и тяхното прилагане. Графикът им беше пълен и младежите нямаха нито секунда свободно време.

Пътеката се виеше зигзагообразно. Стръмният й наклон създаваше затруднения дори и на опитните планинари. Някои от дърветата бяха сякаш покрив над нея. При някои от участъците човек трябваше да се наведе доста ниско, за да продължи. Двамата се катереха, запъхтени и плувнали в пот. Бързаха и не пестяха сили.

— Нека аз да мина пръв — каза Симаргал, сочейки едно поточе, върху което имаше прехвърлено дърво, служещо за мост.

— Добре — изпръхтя Айше, тръшкайки се на един пън. Тук мястото представляваше малка поляна.

Тя го видя първа, но реагира със забавяне. Куче. Излетя като куршум от гората и се хвърли върху Симаргал, който тъкмо се готвеше да провери здравината на дървото мост. Инстинктивно отстъпи, обръщайки се. Черният звяр скочи върху му, предните му лапи се озоваха на корема му. Айше извади пистолета си…

— Красавице, какво правиш тук? Миличката ми! — Мъжът прегърна едрата животинка и започна да я гали, а тя въртеше главозамайващо опашката си. От посоката, от която изскочи четириногото, се появи запъхтян младеж. Ококори се, когато видя Симаргал, Айше и кучето.

— Вита, какво правиш, гад такава? Излезе ми душичката. Чичо Ян, а ти откъде се взе по тукашните места? — младежът се приближи и потупа кучето. Протегна ръка на Симаргал, който я стисна топло.

— И аз мога да ти отправя същия въпрос. Какво правиш тук, Марио?

— Тук съм на лагер от школата по оцеляване.

— Звучи много добре.

— И е така. Страхотно е. Толкова нови неща научаваме и все повече ми допада — младежът гордо се изпъна. Той носеше на колана си паранг, дълъг нож, който беше безценен в гората. Острието му, достигащо 33 см, имаше 3 начина на рязане. Кожената кания, добре пасваща на колана, позволяваше на притежателя му по всяко време да го извади бързо и лесно, а след това да го прибере. Тежестта му беше 753 гр. Марио носеше на кръста си и колчан със стрели, а в ръката си държеше лък.

— После ще ми обясниш подробно, че ме заинтригува. Но сега много бързаме. О, да, извинявам се. Запознайте се. — Марио пристъпи към жената, която се изправи.

— Приятно ми е, казвам се Марио.

— Здравей, Марио, аз съм Айше.

— Айше е полицай — каза Симаргал.

— Опитваме се да стигнем до една хижа. Можеш ли да ни помогнеш? — попита Айше.

— Хижарката ли? Ще ходим при нея вероятно утре. Но знам горе-долу къде е. — Марио извади някаква хартия и се загледа. — Това е карта, която правихме на тукашните места, които ще посещаваме. Целта е всеки да може да се ориентира и в случай на загубване да може да се върне до бивака. — След кратко мълчание каза, показвайки едно място върху картата: — Ето тук е.

— Добре. Хайде да ни водиш! — каза Айше. Марио погледна към жената, а после и към мъжа.

— Тя е полицай, нали ти казах. Трябва да й се подчиняваме, иначе… Важно е да стигнем бързо.

— Да тръгваме тогава — извика Марио. — Хайде, Вита!

Марио тръгна бодро напред. Оказа се, че малко са се били отклонили и ако Вита не беше подушила познатата миризма на Симаргал, щяха съвсем да загубят посоката. Плетеницата от пътеки можеше да обърка всеки, който не е запознат с района.

Марио постоянно гледаше в картата. Стигнаха до по-голям поток и младежът въздъхна:

— Това е потокът, който минава покрай жилището на Хижарката.

Тогава Симаргал си спомни насоките на Матей за по-краткия път към хижата:

— Няма да следваме потока. Ще минем по тези камъни надолу. Всичко е под контрол — намигна Симаргал на Айше.

Продължиха по една от пътеките, която беше с почти 90-градусов наклон. От четиримата, Вита изглеждаше най-свежа. Тя тичаше напред-назад и все си намираше нещо, което да подуши, да близне, да захапе и премлясне, след което със стърчащ език да избута от устата си.

Най-после излязоха на полянка и видяха дървената къща на Хижарката, кацнала с долния си етаж на полянката, а с горния — на склона. Вита се наостри. Лаят й огласи околността. Втурна се напред, а придружителите й я последваха. Вратата на постройката зееше отворена. Кучето настървено се плъзна в прохладната къща. Симаргал беше плътно зад нея. Усети миризмата на влажно брашно, с периферното си зрение видя движещия се прах в стаята и ярка светлина. Ударът беше силен и го събори. Ниският нападател държеше бухалка и нож. Позачуди се кое от двете да използва, но след животинско изръмжаване, реши да замахне с по-малко смъртоносното. Симаргал помисли, че Балкана е станал естествен хабитат и на горили, които са разкрили приложението на здравия планински прът, и като всяко ново откритие, вълнението при употребата му е голямо. Бам! Симаргал се сви без въздух, но като че ли образът на нападателя му се проясни и той разбра, че не е животно. И въпреки това погледът на ниския, космат агресор беше досущ като на обезумял примат. Вдигна бухалката и се приготви да нанесе втори, по-точен удар върху падналия мъж. Симаргал видя, че лицето му е изподрано, а от дясната му ръка капе кръв. Тогава Вита скочи и блъсна в гърба нападателя. Той залитна, но бързо се изправи.

— Симаргал! Къде си — Айше и Марио се появиха на входа. Като ги видя, нападателят отстъпи крачка назад и се приготви за атаката.

— Горе ръцете! Комисар Айше Мехмед. Имате право… — Айше не можа да продължи. Тя държеше пистолета, готов за стрелба към човека с бухалката и ножа. Той обаче реагира светкавично, запращайки бухалката в полицайката. Тя се опита да се предпази, но не успя. Ударът, добре насочен към корема, я събори.

— Кучко, не се е родила полицейската свиня, която може да хване Ножаря — докато казваше това, Ножаря скочи през прозореца и побягна. Но не стигна далеч. Стрелата го улучи в бедрото. Вита го захапа за ръкава и Айше и Симаргал го овързаха с паракорд, който Марио носеше в комплекта си за оцеляване.

Намериха Хижарката вързана на втория етаж, със запушена уста. Отвързаха я и от нея разбраха, че двама са нападнали хижата. Упоили са Аксиния и единият, който се наричал Арбалета, тръгнал с нея, а Ножаря е останал да я разпита. Хижарката се разтресе цялата от вълнение, че е свободна, и се засили към Ножаря.

— Нещастнико, ти на кого ще посягаш бе, копелдак — мощната й фигура не вещаеше нищо добро за Ножаря. Айше внимателно я хвана и с нисък глас отчетливо я предупреди:

— Ще ни трябва жив. Хммм… Сега въпросът е как да разберем в коя посока е тръгнал този Арбалет.

— Не знам, но вероятно по най-краткия път, по който може да се ползва кола — каза Хижарката.

— Предположението е резонно — и Симаргал се обърна към Марио, който гледаше нещо.

— Това на отвлечената ли е? — попита младежът, като посочи суитшърт до дърво отвън. Симаргал разбра.

— Смяташ ли, че би могла?

— Да опитаме. Лабрадорите са ловни кучета по принцип. Този е водач, но надали е загубил ловните си инстинкти. Вита, ела тук! — Кучето дойде при Марио. Той взе суитшърта и го допря до носа на животното. Вита започна да го души. След това тръгнаха. Айше се забърза, но Симаргал я спря.

— Знам, че ти си полицаят, но остани тук. Първо, Трябва да охраняваш този престъпник. Второ, помогни на Хижарката и трето — виж си корема, че този удар си го биваше.

Айше отвори уста, но той каза:

— Нямам време да спорим. Оставаш тук и това е.

Тръгнаха с Марио, а Вита подскачаше насам-натам. Чудеха се дали ще се активират ловните инстинкти на лабрадора. Въртеше се в кръг, после пак тръгваше нанякъде, после сменяше посоката, а времето неумолимо течеше. Изведнъж кучето спря, започна да души и внимателно да се придвижва. След това хукна, а двамата едва успяваха да я следват. Нанадолнището на терена ги улесняваше за бързото придвижване. На моменти направо се търкаляха. Вита тичаше уверено. Симаргал се молеше да не е станал жертва на някое кучешко хрумване да проследи барбекю на туристи.

Гората започна да се разрежда. Показа се полянка, която със своя наклон приличаше повече на място за спускане с колички. Продължаваха да тичат, а дробовете им едва смогваха на темпото. Изведнъж Вита спря и яростно залая по посока на другия край на поляната. Симаргал блъсна Марио, който тежко падна на земята. Стрелата се заби в едно дърво зад тях.

— Копелето е там — каза Симаргал й се просна до Марио, който все още не разбираше какво става. — Тихо, Вита! — Симаргал се опита да укроти кучето.

— Дай ми ножа си! — обърна се мъжът към младежа. Марио извади паранга и го подаде с дръжката напред.

— Успокой Вита и сложи стрела на тетивата. Горе при хижата се справи блестящо с онзи. Сега може да ти се наложи отново да стреляш по движеща се мишена. Ще се опитам да го доближа. — Симаргал запълзя настрани, като целта му беше да направи полукръг и да влезе в гората, а след това да стигне до мястото, откъдето смяташе, че стрелата дойде.

Марио придума Вита да легне до него и тревожно да положи глава между лапи. Сложи стрела на тетивата и започна да се оглежда постоянно, но нищо никъде не помръдваше. Опита се да открие Симаргал, но все едно беше потънал в земята.

Момичето лежеше на пътеката. Облечено по дънки и блуза, вероятно мръзнеше. Това, че не помръдваше, не притесни Симаргал. Хижарката спомена, че е била упоена, преди да я вземе Арбалета. Но той не смееше да отиде при момичето, защото не знаеше къде е похитителят й. Можеше това да е засада, а момичето да е примамката. Сега Вита би му била от огромна полза, но тя се намираше на 50–60 метра. Рискува и се изправи, като очакваше всеки момент някоя стрела да го прониже. Нищо не се случи. Пристъпи към лежащото момиче, вдигна я, беше изключително лека. Излезе от гората и започна да се изкачва по наклонената поляна към Марио и Вита. Чувството, че всеки момент някоя стрела ще му се забие между лопатките, се усилваше с всяка следваща крачка. Стигна до младежа и кучето, които лежаха на тревата. Остави момичето и също полегна.

— След като не ме наниза като пъстърва, значи я е изоставил и е побягнал. Пречила му е за бързото придвижване. А и не е очаквал, че някой ще го преследва.

— Сега какво ще правим, чичо Ян? Връщаме ли се обратно?

— Да, ти се връщаш.

— Аз ли? Защо само аз?

— Марио, нямам време сега да ти обяснявам подробно. Но ти се връщаш, за да занесеш момичето в хижата и там да се погрижите за нея. Това първо. Второ, Айше сигурно ще извика подкрепление, защото може да има и още разбойници, заради г-н Арбалета.

— А ти?

— Аз тръгвам след него. Ето ти паранга. Ще взема лъка. Така или иначе ще ти пречи, докато носиш Аксиния.

— Аксиния ли се казва девойката?

— Да.

— Много е хубава — каза възхитен Марио, гледайки упоената Аксиния. Изправи се, прибра паранга в канията и даде лъка, заедно с 5-те стрели. Наведе се, взе Аксиния, притисна я до гърдите си, свирна на Вита и се отдалечи.

Симаргал тръгна по пътеката, по която смяташе, че е избягал похитителят. Затича се. Нямаше време да бъде предпазлив. Пътеката го изведе на черен път. Тръгна по него и го видя. Онзи тичаше на около стотина метра пред него. Симаргал се затича с всички сили. Арбалета се обърна и видя, че го преследват. Продължи да тича още по-бързо. Съжали, че основно се занимаваше с тренировки във фитнеса на горната половина на тялото си; в движение вдигна арбалета, спря за миг и стреля. Симаргал плонжира с бързината на котка и успя да се размине със стрелата, която му прати престъпникът. Скочи веднага и продължи лудата гонитба. Със задоволство отбеляза, че дистанцията се скъсяваше. Симаргал сложи стрела на тетивата. Знаеше, че ще има един шанс. Разстоянието намаляваше, но продължаваше да бъде значително за точен изстрел, и то по движеща мишена. Прецени, че може би 70 метра го деляха от преследвания. Спря, вдигна лъка, опъна тетивата, прицели се и стреля. Изпсува. Арбалета продължи да бяга. Но в следващия момент онзи залитна и падна. Симаргал се надяваше, че го е улучил в крака, а не го е убил. Нарочно избра този момент, когато другият се намираше на едно възвишение на пътя. Хукна, за да стигне по-бързо до падналия, защото можеше да се възползва от арбалета си. И наистина, падналият се мъчеше да сложи стрела в оръжието. Симаргал стигна до него и с хриптящи гърди изрита арбалета от ръцете на ранения. Стрелата го беше улучила в бедрото.

— Скапаняко, осъзнаваш, че изобщо няма да се церемоня с теб. Къде е Менгеленски? — Сложи стрела на тетивата и я насочи към падналия. — Ако не знаеш, да те информирам, че в шибаната ви вила „Вълшебство“ вече се разхождат полицаи и други подобни. За щастие, бързичко ви приключи гнусната игричка. Е? Къде ти е шефът?

Престъпникът мълчеше.

И този изглеждаше като останалите: с гъсти непрекъснати вежди, ниско чело и набит. По-близо до маймуната, отколкото до човек. Симаргал разбра, че няма нищо да постигне с него. Взе арбалета и го хвърли в клоните на едно дърво. Остави престъпника там, където лежеше, и продължи по пътя.

Стигна до края на възвишението, от другата страна теренът се спускаше доста рязко. В подножието на стръмнината имаше спрял автомобил. Представляваше нещо средно между джип, бус и камионче. Върху возилото имаше някакъв надпис за храна. Очевидно това беше за маскировка. Заслиза внимателно, като не го изпускаше от поглед. Стигна до возилото, заобиколи го и го видя. Менгеленски пушеше пура, облегнат на едно дърво, а някаква млада жена стоеше до него. Жената го забеляза и видимо потръпна. Менгеленски вдигна поглед и спокойно се изпъна.

— Е, здрасти, повелителю на човешки органи — каза Симаргал, като държеше лъка с поставена на тетивата стрела. — Радвам се, че житейските ни пътеки отново се пресякоха. И ако обичаш, нека да ти виждам ръцете, става ли? — Менгеленски спря да плъзга ръката зад гърба си.

— Нямам оръжие — каза професорът и подсмръкна и се облегна изнемощяло на дървото. — Къде е дъщеря ми?

— На сигурно място. Дъщеря ти, за разлика от теб, е добро същество.

— Тя е всичко, което имам.

— Не, нямаш я. За щастие, тя не е твоя вещ.

— Какво искаш от мен? — попита старият човек.

— Искам да те пратя на топло до края на жалкия ти живот. Няма да те убия, въпреки че заслужаваш. Само ще те предам на полицията, а тя да прави с теб, каквото намери за добре. Или пък… Защо в тази секунда не пусна тетивата и всичко да приключи за теб, шахматисте?

— Не. Не можеш да направиш това. Не може Йоан Менгеленски да бъде хвърлен на тълпата и унижен публично — той се хвана за гърдите.

Младата жена, която мълчаливо слушаше, пристъпи към Симаргал.

— Моля Ви! — каза Бени. — Моля ви, не го мъчете. Посвоему е добър човек. Той ме спаси преди години. Без него сигурно вече щях да съм мъртва. Моля ви, пуснете го. Едва ли му остава много живот. Аксиния не заслужава да остане съвсем сираче.

— По-добре да остане кръгло сираче, отколкото да има такъв баща — промърмори Симаргал.

— Спомняш ли си нашата партия шах, Симаргал? — Професора се изсули в основите на дървото и дръпна дълбоко от пурата.

— Да, и?

— Завършихме наравно, така че е честно всеки да си зададе въпроса и да получи искрен отговор. Не мислиш ли? — докато говореше, от устата на Професора излизаше дим.

— Нищо няма да ме разубеди да те очистя, да знаеш! Но добре, задай си въпроса — с присвити очи изрече Симаргал.

Професора дълго го гледа ту в очите, ту в ръцете и с интерес попита:

— Защо си винаги такъв герой? Защо го правиш, за какво…?

Симаргал отпусна леко захвата на лъка и втренчи поглед в тревата, сякаш за първи път осъзнаваше нещо. Вдигна глава, стисна здраво оръжието и погледна Менгеленски право в очите:

— Защото само това ми остана — каза бавно, но решително Симаргал.

— Хмм — усмихна се Професора.

— А ти? Ти защо го правиш? Защо си винаги такъв злодей…?

Професора погледна по посока на хижата, погледна чистото синьо небе, изгаси бавно пурата си в пръстта и с дрезгав глас изрече отчетливо:

— Защото само това ми остана…

Погледа на Симаргал се замъгли. Той беше забравил за Бени. Внезапно тя изплува пред него. Взря се в нея, видя сълзите в очите й, молбата й. После проследи как Професора бавно си сваля сакото. Прицели си в хубавата му бяла риза и… се обърна и си тръгна. Чу запалването на возилото. Чу отдалечаването му, а накрая — само тишината на планината.