Иван Янев
Симаргал (28)

28.

Отшелника гледаше ту д-р Халил, ту д-р Готска.

— Вие сте от хората на Менгеленски — каза той по-скоро като констатация, а не като въпрос. Видя, че лицето на жената се смръщи. Лицето на Халил също не изразяваше съгласие.

— Вижте, нито знам кой сте, нито ме интересува. Но ще ви кажа, че не понасям тоя идиот — като каза това, Готска се обърна към момичето, което се размърда. Докторът мълчеше. Едва сега Отшелника огледа упоената Габриела. Той се напрегна.

— Кой доведе това момиче тук и защо? — рязко попита Отшелника.

— Нямаме никаква информация за нея — най-после и Халил си отвори здраво стиснатата уста. — Професор Менгеленски поиска от мен… От нас, да направим експлантация на двата й бъбрека.

— Какво? — изкрещя Отшелника. — Да не би… — той не можа да продължи.

— Не. Не сме пристъпили към операцията. Защото… не сме анестезиолози и очевидно сме сложили грешно упойка… Но… — Халил замълча.

— Е? — тихо, но зловещо го подкани Отшелника.

— Аз съм лекар, а не престъпник. Момичето е в превъзходно здравословно състояние. А той й е продал бъбреците.

Отшелника се подпря на вратата. Не можеше да осъзнае що за звяр щеше да осакати такова младо същество.

— Господи! Това е Габриела, дъщерята на Симаргал. Този скапаняк лично ще го убия.

Халил наостри уши. Не знаеше как се казва момичето, но при споменаването на името Симаргал, той се върна в болницата и видя мъжа, който го заплашваше. Наистина ли това прекрасно спящо същество е дъщеря на онзи тип? — запита се наум докторът.

* * *

Айше не можа да разбере откъде дойде изстрелът, но тялото на садиста я притискаше. Огледа се и пак нищо.

Симаргал продължаваше все така да виси като пастърма на простор, без да има шанс да направи каквото и да е по своя воля. После погледът й попадна върху сандъчето. Видя лице, което приличаше на всичко друго, но не и на човешко. Мъката, болката, безсилието, които бяха изписани на него, я потресоха. Дочу гърлен глас:

— Аз стрелях и се радвам, че улучих — отново се размърдаха китките в бетона на сандъка. Една ръка започна много бавно да се вдига. Държеше пистолет. Айше за секунда се озова срещу треперещото дуло. Другата ръка на мъжа също се показа и прихвана тази с оръжието. Пистолетът на Айше изхвърча при удара близо до сандъчето с бетонирания човек. С неимоверни усилия Матей успя да го хване, вдигне, прицели и… Някъде в размътеното му от мъченията съзнание, той знаеше, че е срещал тази жена.

 

 

— Тя е на 21 години, а аз на 55. Тази любов изначално беше обречена. Аксиния, прощавай любима. Обичах те повече от всичко, събрано на едно място — гласът беше ту по-ясен, ту спадаше до шепот. — Моля ви — каза мъжът, като гледаше Симаргал и Айше — спасете Аксиния! Моля Ви! Пратих изродите по по-дългия път към хижата. Аксиния е там и се радва на природата и на всяка жива твар. Това момиче не е за нашия лош свят — човекът замълча, очевидно събираше сили, за да продължи. Успя с няколко изречения да им каже къде да отидат, за да спасят Аксиния — Симаргал знаеше коя е. Самият той желаеше да се добере до нея, за да може да стигне и до баща й.

— Прости, Аксиния! — след като каза това, Матей изкашля кръв, падна и облещи бездиханно очи.

Айше се мяташе и се опитваше да се добере до тръбата, за да я откачи от дъгообразните железа. Тръбата трябваше да се повдигне нагоре и след това да се бутне назад, защото минаваше зад вертикалните квадратни железа. Конструкцията беше направена така, че жертвата да няма възможност да се освободи. Надежда й даваше, че коланът не й беше сложен. Постоянните тренировки я бяха направили много гъвкава и подвижна. Тя извиваше тяло нагоре, а тръбите дрънчаха, но си стояха в леглата. Айше отново се набра нагоре и с рязък ритник успя да откачи тръбата от единия си крак и удари пода. Гривните бяха застопорени. Жената яростно задърпа другата тръба. Падналият край стържеше по пода, но все пак имаше възможност да извършва някакво движение. Накрая и другият край се откачи и тръбата изцяло се озова на пода. Сега краката й бяха надолу, а ръцете продължаваха да висят. Айше започна леко да вдига десния си крак, за да може да елиминира страничните квадратни железа. Гърдите й се стягаха и набръчкваха като узряло авокадо. Почти успя, но съвсем малко не стигаше краят на тръбата да подмине вертикалното желязо. Запъна се и колкото и да дърпаше, не се получаваше. Опита се да върне тръбата, но тя се беше заклещила. Тогава изнесе левия си крак колкото можеше наляво и така тръбата се отклещи. Отново падна със силен шум на пода. Сълзи на яд се търколиха по бузите на младата жена. След като Айше здравата се беше изпотила, тръбата легна на тялото й. Започна да я издига с помощта на крака си. Използваше едната тръба за лост, за да повдигне другата, за която бяха закопчани двете й ръце.

Айше изпсува. Симаргал я гледаше с широки очи. Полицайката беше упорита. Ръмжеше и се усукваше като ранена лъвица. Формата на тялото й беше повече от екзотична, сякаш беше овързана в поза на японското еротично изкуство шибари. Двата й крака сочеха в противоположни посоки: единият към главата й, а другият — изпънат в нормална позиция. Трябваше да завърти едно лостче и да го дръпне, за да се освободят челюстите на гривната. Захапа джаджата и тя се завъртя. Стигна до края на своя ход. Подпъхна крака под седалището си и започна малко по малко да се изправя. Айше вече почти стоеше на колене. Изпъшка дрезгаво и издрънча в пода оковите на ръцете си. Освободи и китките си, като цялата вече се тресеше. Бързо се изправи и тръгна към Симаргал. Опитваше се да държи погледа си встрани от цветното сандъче. Гледката я караше да настръхва. Освободи висящия мъж и бързо започна да събира разхвърляните си дрехи. Симаргал пък се зае да освободи устата си. Прокашля се и каза:

— Благодаря, комисар! За първи път ми се случва жена да ме освобождава чисто гола.

— Млъквай, Симаргал! Доста ще трябва да ми обясняваш защо си тук и какво си правил досега. Но най-напред искам да разбера за какво говореше покойникът.

— За съжаление, на по-голямата част от мъките, които му причини тоя изверг, присъствах. Този звяр беше убеден, че няма да се измъкна жив и затова не се притесняваха, че слушам. Мъртвият нещастник се е влюбил в дъщерята на Менгеленски.

— Моля!

— Да. Явно момичето се е метнало на майка си и няма нищо общо със зловещия нрав на баща си. Но татенцето е побеснял. И все пак е чакал. А когато не успял да се свърже с дъщеря си, направо превъртял. Оказа се, че Матей я е завел дълбоко в планината, където живее сестра му. Там няма покритие на мобилните телефони. Тия психопати са решили, че Аксиния е отвлечена, и се юрват да я търсят. Попадат на Матей, който се е върнал за кратко, понеже е трябвало да изработи някаква грамота за някакъв си полицейски шеф, който се е пенсионирал. Матей е калиграф.

— Знам. Дори аз направих поръчката при него.

— Ясно. Пипнали го и направо тук, в тази гробница — „Веселата стая“. Щом разбраха къде е щерката, Менгеленски тръгна да си я прибере лично. Поне така разбрах.

— Какво? Той не е ли тук, във вилата?

— Мисля, че не. Хайде да излизаме от това злокобно място.

— Виж какво, заповедите аз ги раздавам, ясно ли е — тя се приближи и вдигна от пода падналия от ръцете на Матей пистолет.

— Трябва да спасим Аксиния. Или по-скоро Хижарката, която безспорно се намира в опасност. Нямаме никакво време.

— Какво искаш от мен? — тросна му се Айше.

— Разбирам, че сте нападнали вилата, така че ти си тази, която може да ми помогне да се измъкна и да тръгна бързо към хижата.

— Да ти помогна, да се измъкнеш? Ти мръдна ли? Ти си меко казано оперативно интересен. Ако и сега те изпуснем, мисля си, че ще ми скъсат задника.

— Да, не бива да се скъсва такова дупе.

— Ще те вкарам в ареста и ще те пребия. Чу ли?

— Да.

— Какво „да“?

— Чух.

— Добре. Но аз съм полицаят, така че аз решавам. И аз идвам.