Иван Янев
Симаргал (18)

18.

Ралица се дръпна до стената, но след като Йоан протегна ръце към нея, тя го блъсна и с ловка маневра се изплъзна, изхвърча през вратата, като я тресна. Секретарката я погледна изненадано.

— Съжалявам — смотолеви Ралица — сигурно има някакво течение — и почти притича, за да се озове в коридора, но въздухът все още не й достигаше. Трябваше час по-скоро да излезе навън и да запали една цигара, защото денят едва започваше.

— Ще те срина! Благодарение на мен си на тази позиция! — крещеше като обезумяла съпругата на проф. Менгеленски.

— Както искаш. Не мога да сторя нищо, за да те разубедя — отговори външно спокойно той, макар че от време на време гласът му трепваше във високите тонове.

* * *

— Здравей, трябва да те видя бързо, Магдалина! — каза запъхтяно в слушалката.

— Какво става, Ралица? Случило ли се е нещо?

— Не. Нищо не се е случило. Или по-скоро нищо, което да не потърпи до довечера например.

— Но… — заекна Магдалина.

— Моля те, Магдалина, ти си ми сестра и си единствената, на която мога да се доверя.

— Добре, ще отложа срещата си.

— Благодаря! Ще те чакам в бар „Тангра“ в 19:00 часа.

Жената затвори телефона си, прибра го, облакъти се на бюрото и се опита да се замисли. Но нищо не се получаваше. Имаше толкова много работа, а съзнанието й хвърчеше и мислите й не можеха да се спрат на нищо за повече от секунда-две. Служебният й телефон иззвъня. Тя подскочи от стола си, но бързо се окопити и с официален глас вдигна слушалката:

— Ралица Георгиева, добър ден!

— Здравей, Ралица, обажда се секретарката на проф. Менгеленски. Шефът те вика веднага при себе си за онзи доклад, който му трябва за утрешната среща с медиите.

Ралица преглътна, но осъзна, че устата й беше пресъхнала, посегна към бутилката с минерална вода и понечи да отпие, но проклетата капачка не се отместваше. Ръцете й се бяха изпотили. Имаше буйна червена коса, стигаща до под раменете. Малките устни и нос, както и големите й зелени очи бяха така разположени, че тя приличаше на хитра сърничка. По-скоро ниска, Ралица предпочиташе да се слива с околните, а не да изпъква.

— Ралица, чуваш ли ме? — дочу в слушалката гласа на секретарката.

— Да. Да, чувам те, Стефче. Просто работех по друга тема и се опитвам да се концентрирам по въпроса, за който ми звъниш. Извинявай!

Най-после глупавата капачка се развъртя, а Ралица лакомо отпи голяма глътка. Задави се, закашля се и й излязоха сълзи, които представляваха реална заплаха за грима й.

— Добре ли си? — отново до съзнанието й достигна гласът на секретарката.

— Да. Да, добре съм, благодаря ти! Веднага тръгвам.

Затвори телефона и не помръдна. Мислите й се блъскаха в главата, но не можеше да издърпа тази, която й вършеше работа в момента. Тя стана от стола, оправи блузата, погледна се в малкото огледало, което винаги държеше на бюрото си, и тръгна към шефа. Почука на вратата, влезе и застана сковано. Секретарката я погледна подозрително.

— Сигурна ли си, че си добре, Ралица? Изглеждаш някак си притеснена.

— Да, добре съм, честна дума, Стефче.

— Щом казваш. Директорът не обича неадекватни хора. Очаква те, заповядай!

Ралица възможно най-бавно прекоси кабинета на секретарката и почука. Отвори вратата и пристъпи в просторното помещение, от което беше избягала само преди час. Той седеше зад огромното си бюро, прилягащо на шеф на голяма болница. Четеше някакви документи. Ралица чакаше. Но той продължи да чете. Не я поглеждаше и демонстрираше завиден интерес към хартиите в ръцете си. После ги остави, рязко стана, заобиколи бюрото, отиде до тапицираната врата и я заключи. Жената не помръдваше, въпреки че, като мина до нея, я докосна леко с ръкава на ризата си. Мъжът се доближи, хвана я за вдървената ръка. Поддържа я за минута, пристъпи с една-две крачки. Наклони главата си към челюстта й така, че бозавите косъмчета под скулата и затрептяха от дъха му. Рязко я притегли към себе си и силно я прегърна. Жената реагира и понечи да се отскубне, но той не и позволи. След като разбра, че е безполезно, тя се отпусна в обятията му. Той я притискаше и милваше косите и.

* * *

— Ралица, ти луда ли си? — крещеше другата жена, от една страна, да надвика шума в бара, а, от друга, не можеше да повярва на разказа на сестра си.

— Да, сигурно съм луда, Магдалина — махна към сервитьора и си поръча още един джин.

— Ти искаш ли? — обърна се към почти разтрепераната си сестра.

— Да, по дяволите, искам и аз. Но не искам като теб да се напия, а искам да се успокоя.

— Магдалина, повярвай ми, че и аз същото искам.

— Да, но пиеш вече трети джин. А можеш да ми вярваш, че алкохолът носи само временна забрава. Ситуацията си остава и след като изтрезнееш, схващаш ли?

— Да, схващам.

— Ралица, ти си на 27 години. Тоест искам да кажа, че вече си истинска жена, а не някоя сополанка, която не може да владее чувствата и емоциите си.

— Така е. Или доскоро мислех, че е така. Но той направи нещо с мен.

— Добре, сигурно е интелигентен, хубав и прочее глупости. Но първо, той ти е шеф. Второ, той има млада и хубава жена. Трето, тази негова жена е от заможна фамилия, която го направи учен, професор, който управлява най-скъпата болница в държавата. И четвърто, ще кажеш ли нещо по предните три, мамка му! Посочи ми поне един аргумент, който да е в твой или негов плюс. Вие просто нямате бъдеще, не го ли разбираш?

— Магдалина, наистина като сестра се опитваш да ми дадеш голям кураж, няма що — иронично отбеляза вече леко пийналата Ралица. — Забравяш, че може би любовта наистина съществува. И знаеш ли, няма нищо по-ценно от любовта, която след това става обич, а тя е завинаги.

— Любов! Обич! Какви са тия глупости, Ралица. Все едно слушам някоя пуберка. Любовта минава през това, което можеш да усвоиш като дивиденти. Няма я оная любов от булевардните книжлета. Не че не искам да я има, но стигнах от опит до този извод. Плюс това той иска да се позабавлява с теб. Как можа да ти хрумне, че може да зареже жена си, чрез която е постигнал всичко в шибания си живот.

— Задължително ли е това, че след като ти на 34 години не си я срещнала, аз на 27 да не мога да я имам? И също така, нека да ти кажа, че той е искрен с мен. И ще ти кажа защо. Той иска деца, а съпругата му не може да има.

— Аха, значи за разплод те търси, така ли? — Усети се, че е прекалено груба и смекчи тона, виждайки, че Ралица почти ще се разплаче. — Не е изключено да е любовта, но наистина ли смяташ, че именно твоят шеф, професорът, е сродната ти душа? Помисли реално, жена му е млада, хубава, с позиции. Не забравяй, че той е доста по-голям, а по-възрастните мъже обичат да си играят с малки куклички.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам докога ще продължи това. И не ме интересува.

— Виж, утре е събота. Предлагам ти сега да те прибера у вас, да си легнеш и хубаво да се наспиш. Ще се видим пак по-нататък.

* * *

— Ралица Георгиева, добър ден!

— Здравей, Ралица, шефът те вика спешно.

Тя потръпна:

— Идвам веднага.

Стоеше отново като скована, а той мина покрай нея и заключи тапицираната врата. После я хвана отзад за врата и я притегли към челото си. Стояха така с прилепени глави сигурно около 5 минути, преди тя да приплъзне лице по неговото — спря дъха си на устните му, а ръцете й се озоваха на колана му.

* * *

— Е, размисли ли, Ралица? Вярвам, че житейският ти опит, който все пак не е малък, те е навел на правилното решение.

— Кое решение е правилно, Магдалина?

— Правилното решение е изобщо да не се занимаваш с този мъж. Той си има жена, кариера, която изглежда тепърва ще търпи невероятно развитие.

— Да, лесно ти е на теб.

— Стига глупости! Ти не си някоя хлапачка! Ти си вече жена.

Отново седяха в бара двете сестри, но ситуацията на Ралица беше коренно променена. Тя изглеждаше вече далеч по-уверена и знаеше, че се е отдала на чувствата си без въпросителни, без притеснения.

— Аз го обичам, той мен също. Това не е ли достатъчно за двама души?

— Но той е женен. Ти ще му бъдеш наложница ли? А може би си мечтаеш да го разведеш и да му станеш жена?

— Защо си толкова безмилостна? Не, не искам да го развеждам, но искам да се радваме на любовта си. Също не смятам да се омъжвам… засега. И да, толкова ли е лошо да бъда любовница на мъжа, когото обичам?

— Ти наистина си се повредила.

— И знаеш ли какво? — продължи Ралица, без да обърне внимание на сестринското възклицание. — Той дължи тази си позиция на малката си хубава жена. Тя още от университета се е забъркала с политически истории и е навлязла дълбоко, благодарение на младостта си, хубостта си, а вероятно и на акъла си в партията, която помогна на Йоан Менгеленски да стане директор на тази болница. И въпреки това той рискува всичко заради мен, защото ме обича.

— Рискувал всичко! Ма това са пълни глупости, сестра ми! Ще се забавлява с теб, докато не му омръзнеш, а после ще ти бие дузпата. Тогава ще бъдеш принудена да си търсиш и нова работа. Сега разбирам защо те повиши този кретен. Той е имал подмолни намерения към теб.

— Първо, не е кретен. Второ, Йоан е почтен човек. Трето, мисля, че моето повишение си е съвсем навреме.

— Почтен човек! Моля? Ти чуваш ли се какво говориш? Ако беше почтен, нямаше да се гаври със своя служителка, въпреки че има млада жена.

— Знаеш ли, Магдалина, той снощи й е казал.

— Какво и на кого е казал?

— Казал е на жена си, че обича друга. Тя пак е започнала да му натяква, че всичко дължи на нея, че ако не са нейните политически контакти, той няма как да е шеф и прочее. Просто не е издържал и е разкрил, че има жена, която го обича заради самия него. Също така е заявил, че аз нямам никакви намерения да градя кариера на негов гръб. След като и е казал, тя е обезумяла и му е заявила, че ще го срине. Да, сигурно е глупаво от негова страна да си признае по такъв донкихотовски маниер, но може би и заради това го обикнах.

— А той? — с променен тон запита сестра й.

— Той и е отговорил, че е свободна да прави каквото иска.

— И сега какво?

— Днес сутринта е пуснала молба за развод. Не знам, Магдалина, хем го обичам, хем виждам, че заради това той вероятно ще загуби всичко.

— Ралица, ти си противоречиш — меко каза сестра и.

— Какво искаш да кажеш? — пискливо изрече по-малката от двете.

— Нали ти самата твърдеше, че любовта, обичта са най-важните неща в живота. Тоест той дори и да загуби позиции и там каквото има, не е ли по-важно, че вие се обичате?

— Магдалина, но ти нали ме осъждаше и непримиримо ми обясняваше, че това са глупости?

— Да, така е — тежко въздъхна Магдалина, — но след като един мъж залага всичко заради една жена, това означава, че той наистина я обича. Че той е с нея не само да се позабавлява, а иска да остарее с нея. Така че, Ралица, твоят човек държи на теб, но ситуацията е меко казано неприятна.

— О, Магдалина, моля те, в момента не мисля нито за омъжване, нито за деца, макар че… — направи пауза Ралица. — Той много иска деца.

— Добре, добре. Не се ядосвай, но все пак той има своите обременености, които ще трябва да преодолеете и с прагматизъм, не само с романтика.

* * *

— Ралица, толкова съм щастлив, че сме заедно!

— Да, но…

— Никакво „но“! Ние се обичаме и все още сме млади, нали така? — Професора говореше спокойно. — Ти си млада и за двама ни.

— Да, така е. Но съпругата ти…

— Не се притеснявай. Всичко върви по план. Да, тя се оказа изключително отмъстителна. Както някой беше казал, разбираш истинския характер на жената, когато се срещнете в съдебната зала. А една колежка ми спомена, че няма нищо по-страшно от озлобена жена. Много е права. Няма значение, че ще се разклатят позициите ми в болницата, въпреки че притежавам контролния пакет. Важното е, че ти си до мен.

Жената го прегърна и целуна по гърдите:

— Вярвам, че нашата любов ще продължи дълго. Ще бъда с теб, но нека не насилваме нещата и ще бъдем неизмеримо щастливи. Всеки има право на втори шанс. А твърде често именно той е истинският.

* * *

Професора седеше на любимия си шезлонг, наслаждаваше се на изгрева и на шума на вълните. Отдавна си беше дал сметка, че истински обичаше Ралица. За съжаление, в живота често се получава като във филмите — само че не като тези, в които очите сияят, а в другите, където погледът е кървясал от болка.

Менгеленски успя да се разведе, от което не загуби позициите си в болницата, а даже увеличи влиянието си, тъй като беше оценен от политическата клика като благонадежден. Бившата му съпруга се опита да го срине, но не постигна нищо. Ралица така и не пожела да се омъжи, но винаги беше до него. Бързо си промени мнението за децата и като забременя, истински се разхубави. Чакаха си рожбата с нетърпение и брояха дните до появата й.

Често се връщаше към онзи най-щастлив период в своя живот. Тогава беше осъзнато щастлив. Заради ангелското лице и държание на Ралица никой не подлагаше под съмнение професионалната му етичност. След смъртта й всичко тръгна в друга посока. Старият учен въздъхна:

— Мамка му, защо? Можеше да бъде различно. Можеше да бъдем заедно. А сега… Сега съм на ръба, често отвъд ръба на законността и работя постоянно, за да не мисля за нея, за моето пъстро цвете.

Като му съобщиха за катастрофата, той се занимаваше с друг тежък случай. В началото не направи никаква връзка, но много по-късно осъзна ситуацията. Спасиха плода, но майката — не. Вероятността бебето да оцелее, не беше голяма. Осмачетата нерядко губеха състезанието с живота. Но Аксиния оцеля. Той й се посвети изцяло. Цялата любов, която изпитваше към майка й, се пренесе върху дъщеря им. Беше готов на всичко, за да осигури нейния живот и щастие. За него най-важна беше и си остана тя, тяхното дете. И въпреки че вече рядко виждаше Аксиния, държеше дистанционен контрол и знаеше всичко, което се случва с нея. Винаги посещаваше концертите на дъщеря си. Колкото и работа да имаше, така подреждаше програмата си, че да бъде лично на нейните изяви. Притесняваше го някаква мъглява информация, че около нея е започнал да се навърта някой, но така и не можеше още да узнае подробности. Мислеше си за Бухалката. Той щеше да свърши работата, но от него нямаше следа — едва ли го беше предал.

— За много неща трябва да мисля, а така искам просто да си седя и да се наслаждавам на живота — каза си полугласно Йоан Менгеленски. Протегна се към масичката, върху която имаше недовършена шахматна партия. Погали с показалец царицата — дали да се потопи отново в света на шаха, или… Взе телефона, започна да търси в указателя, спря и бавно изключи дисплея. После рязко пак го включи и натисна върху името.

— Здравей, Магдалина — почака десетина сигнала, преди отсреща да чуе отговор, наподобяващ клокочещ вулкан.

— Какво искаш?

— Защо винаги реагираш така негативно? — въздъхна професорът. — Аз изпитвам добри чувства към теб. Все пак си сестра на жената, която обичах.

— И която уби — достигна до него студения дъх на презрението. Това обвинение постоянно го следваше. Магдалина не пропускаше случай да му го напомни.

— Знаеш, че не съм искал смъртта й. Знаеш, че я обичах повече от каквото и да е на този шибан свят.

— Да бе, да. Затова ония, на които служеше, те хванаха със смъкнати гащи. — Не можеше да му прости, че заради него сестра й вече не беше между живите.

— Отмъстих за нея — каза тихо той.

— Да, отмъсти, но само за да заемеш тяхното място. Вече ти си на върха на уродливата им пирамида.

— Аз съм, а ти трябва да изпълняваш, каквото ти наредя — изрева Йоан. — И не ми се прави на ненапита вода. Знаем отлично каква курва си. Или пак да ти пратя онези снимки, на които се любувам редовно.

— Нещастник! — избухна жената. Беше наредил да я следят и да я хванат в крачка. Заплаши я, че разполага с горили, които ще и причинят много по-брутални щети и белези от камшиците и белезниците на снимките й.

— Ти си психопат! Ти си социопат! Ти си изрод! Щастлива съм, че Аксиния се е метнала на майка си, а не на такъв изверг като теб.

— Казал съм ти да не споменаваш Аксиния, когато говорим по работа. По същество. Получаваш поздравления за свършеното на конгреса на оная алтернативна международна спортна федерация. Много ни помогна, ето защо поемам ангажимент да унищожа оная снимка, на която се кълчиш с голо дупе.

— Имаш ли нещо друго да ми казваш? — с едва сдържано напрежение в гласа попита д-р Магдалина Готска.

— Не. Освен ако не искаш да се видим и да полеем твоята добра работа. А после можем и да се позабавляваме. Какво ще кажеш тази прекрасна идея да се случи довечера? — Професора дочу нещо от слушалката, а после осъзна, че Магдалина е прекъснала връзката.

— Кучка! — каза и върна телефона на масата. Замисли се. На практика управляваше огромна корпорация, но по същество си оставаше един стар самотник. Едничката му радост беше Аксиния, на която не искаше, а и не смееше да досажда. Всичко й осигури — от бебешкото столче, през образование и възпитание, за да се стигне до избуяването на нейния музикален талант. Но и с нея никога не са били близки.

— Само ти, Раличке, ме разбираше и ме прие такъв, какъвто съм.

Но му я бяха отнели онези, на чието място сега стоеше. Те, за негова радост, вече бяха на оня свят.

— Нещастници! — изплю се върху пясъка Професора и погледна нагоре към сламения чадър, зад който мъждукаше слънцето. Присви призрачносините си очи и изкашля едно присмехулно „мхм“, чисто бялата му коса се поклати като гребена на петел, оглеждащ се за натрапник. — Ей, малката, къде ми е кафето?

И председателят на здравната комисия, и министърът на здравеопазването бяха убити на онзи голям концерт, на който той не можа да отиде, защото трябваше да се срещне с партньорите от чужбина. Това може би му спаси живота, а може би не е бил набелязан. Така и не се разбра кой е убиецът. Но разбра кой му съсипа бижуто, което трябваше да е неговата гордост — центърът по евтаназия. Този човек трябваше да бъде ликвидиран. Прекрасно заблуди всичките, че е умрял, даже и погребение си устрои. Но Професора все не вярваше, че Ян, виновникът за грандиозния скандал, който го изхвърли изпод прожекторите, е умрял така лесно. Щеше да е хубаво, ако беше вярно, но трябваше да е сигурен. Когато разкопаха гроба, намериха ковчег, пълен с парцали и камъни. От този момент насетне Професора нямаше мира. Хвърли целия си ресурс да открие Ян. И тъкмо го стори, този кретен пак му се изплъзна, заедно с най-добрия му копой. Прехвърли мислите си върху новото си начинание, свързано с търговията на органи. Тази идея изглеждаше съвсем сносна. Спортистите имат тренирани тела, което е плюс за органите им, така че добре щяха да му дойдат.

Чуха се стъпки в пясъка.

— А вода донесе ли ми? — знаещ вече отговора, попита Професора.

— Не, съжалява… — едва изхленчи момичето и той я прекъсна:

— Е, какво чакаш? — Менгеленски се загледа отново в шахматната дъска, усмихна се на царя и премести пешка напред.