Иван Янев
Симаргал (15)

15.

— Ще ни разкажеш ли приказка? — попита Валери.

— Разбира се — отговори Симаргал. — Измихте ли си зъбките с Нели?

— Измихме ги. Тази паста малко ми люти. Взех и от тази на Нели. Много е сладка и хубава.

— Ще ти взема друга, която няма да ти люти, за да не взимаш от тази на Нели. Хайде, скачайте в пижамките, че приказката започва. Трябва да узнаеш значението на няколко думи, Валери. Нели е мъничка, но ти вече си голям и е хубаво да си обогатяваш речника.

След смъртта на Стайко, Кристина беше изпаднала в дълбока психоемоционална дупка. Но сякаш напоследък започваше малко да се измъква. След първото посещение на Симаргал, тя дълго не го потърси. Но един ден му писа, че иска да се срещнат. Тя все повече му се доверяваше и му разказваше за Стайко и живота им преди смъртта му. Разказа му и за дългата Голгота, на която го подложила, преди да й вземе сърцето.

Кристина изглеждаше щастлива. Дори неописуемо щастлива. Мъжът до нея правеше същото впечатление, даже и повече. Около тях тичаха и вдигаха врява множество деца, които бяха доведени в парка да си покрещят няколко весели думи, да опрашат обувките и да обелят коленете на новите дънки, за да могат да спят непробудно както те, така и родителите им. Успешната мисия по изразходването на детската енергия е причина за гордост, тъй като сутрин къщата остава спокойна поне за още половин час.

Подутината под блузката на младата жена ясно показваше, че у нея се е зародил нов живот. Тя гледаше детския хаос и се чудеше как успяват родителите да го понасят с такъв стоицизъм, какъвто демонстрираха — пиейки си бирата и похапвайки картофки. Жената неспокойно се размърда. Сякаш усети, че някой я наблюдава. Обърна се и застина. Той стоеше и й се любуваше.

* * *

— Не ми се пие шампанско — каза момичето и побутна настрани чашата.

— Но, скъпа, това е „Дом Периньон“. Купих го именно за тази вечер, която е много специална за мен, а надявам се и за теб.

— Че какво толкова й е специално на вечерта? — почти намусено запита тя.

— Наздраве, любима! Убеден съм, че след като изпиеш тази чаша, ще разбереш — той чукна чашата си о нейната и я поднесе към устните си, но не отпиваше, а чакаше момичето. Тя след миг колебание взе чашата си и безизразно я поднесе към своите устни. Първо го подуши, все едно беше опитен сомелиер. След това предпазливо отпи. По лицето й се разля доволство. Мъжът си отдъхна, за миг си помисли, че се е издънил, но нещата придобиваха желания от него развой. Беше сипал съвсем малко в чашите — глътка-две от скъпото шампанско, но не защото му се свидеше, а защото не искаше да протака тържествения момент. Момичето се закашля и сълзи изскочиха от хубавите й очи. Мъжът се стресна и скочи. Тупна я по гърба и я подкрепи, за да не удари главата си в масата. Кристина изплю нещо. Той си помисли — май пак нещо обърках работата. Пръстенът лежеше на масата мокър, сякаш изпотен от вълнение. Момичето се ококори, взе го и прободе с пръст камъка, сякаш за да види дали реже. Мъжът почти незабележимо й показа за кой пръст беше предназначен. Без да изчака неговата помощ, тя си го сложи сама. Пасна й, все едно лично си го бе избирала.

Вторият пръстен й поднесе в торта, като този път внимаваше да не вземе пак да се задави. Положи усилия при разрязването на тортата бижуто да се озове в нейното парче. Тя отново го постави пред изпитание, като му заяви, че именно от този ден е на диета. Много усилия му костваше да я убеди да започне диетата от следващия ден, защото специално за нея беше взел тази торта, направена по поръчка. Момичето отново склони. Но на него вече му се струваше, че го преследва постоянната липса на късмет. Все не можеше да уцели момента и очевидно му липсваше и правилният подход. Този път тя не се задави, а овреме видя нанизания на вилицата й пръстен.

— О, колко мило! — каза Кристина. — Страхотен е! Дори е по-хубав от първия — момичето го облиза. Той отново безмълвно показа пръста, за който беше предназначено бижуто. И си помисли: Какво трябва да направя сега? Та не вижда ли, че това е пръстен? И то втори, повече от ясно е, че искам да се оженя за нея, а тя се прави, че нищо не разбира — продължи да я съзерцава мълчаливо. А тя с весело изражение разглеждаше подаръка.

— Криси! — почти заекна мъжът.

— Много е хубав, Стайко, благодаря ти!

— Но… Аз за втори път ти давам пръстен.

— Много мило от твоя страна. Все по-романтичен ставаш.

Третия път нямаше шампанско, нито торта. Той падна пред нея на едно коляно и с ясен глас, който беше упражнявал дни наред, заяви:

— Любима Кристина, искам да се оженя за теб — протегна ръка, а момичето се остави да й постави третия пръстен, който беше най-голям и най-хубав от всичките три.

— Благодаря ти, Стайко, за този пръстен! Но още съм малка за женене. Искам да си поживея, а като му дойде времето, ще го мисля.

— Но, скъпа, аз няма да ти преча да живееш. Ще живеем двамата и ще бъдем щастливи. Повече от всичко желая да бъдем заедно и да ми родиш дете.

— Съжалявам, но още съм много малка. Мисля, че ми е рано за деца.

— Та това има ли значение, щом се обичаме и сме щастливи?

Момичето не отговори, но тишината сякаш проби тъпанчетата му. Три пъти беше поискал да се ожени за нея, а тя и трите пъти се отметна. Отказа му, защото, първо, била малка, второ, рано й било за деца и, трето, съмняваше се дали ще може да издържа семейство с неговата преподавателска заплата. Не след дълго обаче забременя, тя усети някаква лекота, трепет, щастие. Тогава Стайко само я прегърна и й каза:

— Криси, обичам те и не ме интересува дали ти ще се омъжиш за мен. Само те информирам, че аз се оженвам за теб.

Кристина му разказа историята на любовта си със Стайко, а Симаргал не откъсваше поглед от очите й. И така започна да се гради доверие помежду им, за да се стигне до тази вечер, когато Кристина за първи път остави децата при него, а тя излезе с приятелки. Той се зарадва, че жената направи стъпка за излизане от дълбоката дупка, в която се озова след смъртта на съпруга си.

Симаргал се намести до леглото на децата и прочисти гърло, като вдигна театрално ръка нагоре:

— И така, да започваме приказката. Ту-тут-тууу — изимитира тромпет той. — Песимист е човек, който все мисли, че ще се случват лоши неща, а оптимист е обратното — човек, който мисли, че все ще се случват хубави неща. Реалист е човек, който мисли това, което наистина се случва.

— Значи ти си хем оптимист, хем реалист, така ли? — попита Валери, гледайки го право в очите.

— Да, може би да. Мушкай се под завивката и слушай!

Това се случило някога, толкова някога, че никой не помни кога точно, но историята се предавала от уста на уста. Историята живеела, защото служела еднакво добре както за песимисти, така и за оптимисти. Е, и за реалисти също била подходяща.

В една гора живеели сърничка и мечок. Имало, разбира се, и много други животни, но тук думата е за тях. Сърничката била мъничка, а мечокът — голям и тромав. Първоначално той не забелязвал сърничката, защото тя била съвсем малка. Но после пораснала и станала хубавица, а също и умница. Мечокът, както безгрижно си обикалял гората, събирал мед, боровинки и други горски плодове. Но не щеш ли, веднъж се натъкнал на една пътека, на която срещнал сърничката. Поогледал я и нещо в мечешкото му сърце трепнало. Хъмммм! Тази сърничка е много хубава, помислил си мечокът.

— Здравей, сърничке! — поздравил я той.

— Здрасти! — отговорила тя.

— Искаш ли да те почерпя малко мед и да ти дам горски плодове? Сам съм ги събирал и са много хубави.

— Добре, благодаря ти!

Хъмммм! И възпитана е тази сърничка, помислил си мечокът. Започнали да похапват и да си говорят за различни горски неща. Колкото повече я слушал, толкова повече мечокът се прехласвал по сърничката. Хъмммм! И умна е тази сърничка, отбелязал си наум той.

Така минавали ден след ден, а от ума на мечока не излизала игривата и жизнерадостна сърничка, която по цял ден скачала между дърветата и по горските поляни и се радвала на живота. Той пък се радвал на нея и така си живеели. Но веднъж мечокът си казал, че повече не може да спотайва в себе си това, което толкова много напирало. Усещането се превърнало в увереност. Той поканил сърничката в своята хралупа и й поднесъл най-хубавите горски плодове и най-хубавия мед. Той паднал на мечешките си колене пред сърничката и казал, че е влюбен в нея. И не само е влюбен, а я обича повече от всичко. Също й казал, че му е била нужна смелост, за да признае и да разкрие мечешкото си сърце, защото на никого дотогава не се бил изповядвал. Сърничката обаче му отговорила, че няма как да се получи. Тя била млада, жизнена и се наслаждавала на живота, а той вече не бил чак толкова млад, а бил тромав и не можел да я следва в дългите й горски игри.

— Чичко Симгал, мога да дам на Мечу от моите витамини за енегия — каза развълнувано Валери, като завали няколко „р“-та.

— Няма да има нужда, слушайте — прошепна тайнствено Симаргал.

Мечокът отговорил, че е поостарял и тромав, но с нея се чувства като младо мече и стига да поиска, ще я следва навсякъде в гората, а даже и по-далеч. Готов е да отиде до края на света, стига тя да е с него и той с нея.

— Виж, Мечо, аз много те обичам, но няма как да се получи. Нека да си останем приятели и така — казала накрая сърничката.

— Приятели? Но аз те обичам, мила сърничке!

— Нищо, Мечо, ще ти мине. На всички минава, ще мине и на теб.

— Не, сърничке, няма да ми мине, защото за първи път ми се случва такова нещо и знам, че ще те обичам вечно. А даже, мила сърничке, дори и повече от това.

Сърничката продължавала да се радва на живота всеки ден, а мечокът залинял, вече нямал желание да събира горски плодове или хубав мед, да проправя пътеки през най-гъстите части на гората, за да могат по-малките животни да минават. Той гледал за сърничката и по цял ден се щурал безцелно с едничката надежда, че ще я зърне. И я виждал от време на време. Дори понякога тя идвала при него, прегръщала го и му казвала, че всичко ще бъде наред. Той искал да й вярва, но виждал, че времето си минава, а сърничката все така безгрижно обикаляла полянките и пътеките в гората и не се интересувала от неговите мечешки чувства. Тогава решил да спи дълъг зимен сън. Така минавало по-лесно времето, но пък сънувал сърничката. Бълнувал, че са заедно и че тя е щастлива с него, защото за мечока най-важното било тя да е здрава и радостна. А толкова мечтаел да може той да й даде това… Така поне насън бил щастлив и не искал да се пробужда, защото неговата сърничка щяла да изчезне. Понякога се сепвал и я съзирал как подскача от полянка на полянка, въздъхвал тежко и отново се унасял. Минавали месеци, години, а мечокът спял ли, спял.

Усетил трепване, отворил око и… видял сърничката.

— Пак сънувам теб, мила сърничке. Ти си постоянно в мислите ми, в сънищата ми.

— Не сънуваш, глупчо. Това съм аз. Наистина съм тук, пред теб — и тя го тупнала с краче по мечата глава. Той се ококорил.

— Ти си тук? Ти дойде! Наистина това си ти. Дай да те прегърна, мила сърничке — и като скочил чевръсто, я обгърнал с мечите си лапи, а тя не се отдръпнала.

— Ох, ще ме счупиш, мечок такъв! — уж запротестирала сърничката, но сияела в пълния си блясък, защото била щастлива и не го криела. За първи път се чувствала на сигурно място и нямала нужда да се преструва. Сгушила се в Мечо и въздъхнала дълбоко с облекчение.

— Още не мога да повярвам, че си тук. Та нали… — сърничката сложила копитце върху муцуната му.

— Нека да оставим миналото, то не ни интересува. Нека просто да живеем тук и сега.

— Съгласен! — отговорил ухилен до мечите си уши той.

Те заживели щастливо. Мечокът се преобразил, нямал нищо общо с онзи ленивец, в който се бил превърнал. Сърничката и тя сякаш разцъфнала и започнала истински да се радва на живота чак сега, защото разбрала, че няма нищо по-ценно от искрената обич, па била тя и мечешка. Но един ден, както мечокът си подреждал плодове, за да ги суши за зимата, сърничката доприпкала тревожно:

— Бързо! Бързо да спасим зайчето, защото е само и е в беда.

— Добре, но къде е?

Тя го завела в най-големия гъсталак, където зайчето било заклещено в тръните. То било новородено. Мечокът внимателно разчистил храсталака и спасил зайчето, но то нямало къде да отиде, а било и много отслабнало. Без думи, се разбрали. Взел го в мечешката си прегръдка и го завел в тяхната хралупа. Там сърничката се погрижила — нахранила го, направила му постеля и го приспала. След известно време спасили и едно малко таралежче. То също нямало къде да отиде и сърничката и мечокът го прибрали в хралупата при зайчето, което вече се чувствало добре и радостно. Започнали да се грижат за малките животинки, постепенно те заякнали и започнали да възприемат обучението, което сърничката им преподавала. Различавали опасността от безопасността, сами си търсели храна, въпреки че мечокът събирал в хралупата запаси от вкусни горски плодове и пчелен мед.

Той най-обичал вечер, когато сърничката и малките вече спели, да ги гледа, да им се любува. Така решил да напише тази история за всички, които нямат надежда, за всички, които имат надежда, за всички, чиито надежди са вече реалност, защото това чувство е нужно на всяко живо същество. И в крайна сметка, надеждите биха могли да се реализират, но за целта трябва да ги има. Ако липсват, няма какво да се борим да осъществим. Обичта е другата важна потребност. След като героите ни вече я имали, можели да гребат от нея с пълни шепи и да наваксат пропуснатите години — колкото повече си я давали взаимно, толкова повече тя извирала.

„Но сега трябва да измисля края на историята“, написал най-отдолу мечокът. После решил да си легне и да го остави за следващия ден. Свил се до сърничката, гушнал я в мечата си прегръдка и блажено заспал.

Сутринта се събудил, отворил очи и видял, че сърничката била надвесена над историята, която той не бил довършил. Видял как тя задрасквала, а после пишела друго. Той станал и се приближил до нея. Прегърнал сърничката и прочел как е променила последното му изречение:

„Те заживели щастливо. Уютът, блаженството и щастието не се разказват, те се живеят.“

После те се прегърнали, седнали на един кютук, а горската история спира дотук.

Децата отдавна спяха. Спокойните им и хубави личица сияеха от доброта.