Иван Янев
Симаргал (12)

12.

В залата, както обикновено по това време и в този ден, момчетата тренираха голбал. Предстоеше голямото първенство, за което си мечтаеха от година. Трябваше да се подготвят добре, за да осъществят лелеяния от години международен пробив. Регионални успехи имаха много, но искаха нещо по-голямо, по-запомнящо се. Голбалът се играеше на волейболно игрище с размери 9 на 18 м.

— Хайде, девойки, готови ли сте? — Провикна се треньорът Зехтим. — Единият отбор е в състав Боби — център, Борис — десен бек, Светулката — ляв бек. От другата страна: Йовко — център, Веспи — десен бек, а Славун — ляв.

— Че той си е ляв и без да го казваш — провикна се Веспи, слагайки си налакътниците. Последва мълниеносна атака от Славун, завършила в ребрата на Веспи, който изкрещя все едно го деряха.

— Тренер, а пък Славун ме контузи — започна да се оплаква гръмко Веспи.

— Айде, тоя започна да се оправдава още преди да сме почнали мача — присмя му се Йовко.

Момчетата се разпределиха и всеки дооправяше екипировката си. Един си нагласяше наколенките, друг — непрозрачната маска за очите, трети — протектора за слабини. Боби отиде до центъра на вратата, широка 9 метра, хвана се за сглобката на горната греда и направи няколко маха с краката. Първо левия, а после десния. Вратата беше с височина 130 см. Сложи си непрозрачната маска, нищо че съвсем не виждаше. Това беше задължително за всеки, за да няма шмекерии и някой, който има остатъчно зрение, да го използва. На тренировка можеше и да не спазват това правило, но те слагаха маски, за да свикват с тях и да не изпитват дискомфорт, когато дойдат официалните мачове. Боби пробяга до 6-ия метър и се върна обратно. Всички бяха автоматизирали движенията си и телата помнеха колко крачки бяха до 3-тия и колко до 6-ия метър. Зоните бяха тактилни. Маркировката представляваше канап 3 мм, залепен с тиксо. При засилката, когато нанасяха удар, топката трябваше да тръгне до 6-ия метър. На практика отборите разполагаха с този правоъгълник, започващ от голлинията и завършващ с 6-ия метър. Отборите можеха да пазят, както преценят в тази зона. Националният отбор тренираше подредба, при която центърът заемаше позиция на около половин метър в средата пред 3-ия метър, а двата бека съответно малко зад 3-ия метър, образувайки нещо като триъгълник. Идеята беше да скъсят максимално ъглите на атакуващия отбор и в същото време да не се сблъскат помежду си.

— Искаш ли малко да загрееш, Боби? — попита го Зехтим.

— Да, искам. Подай топката, тренер.

Боби се наведе и посрещна звънтящата голбална топка, тежаща кило и четвърт. Взе я в двете си ръце и ласкаво я помилва. Както правеше винаги. Опипа 8-те дупки на топката, през които излизаше шумът от звънчетата, намиращи се в нея. Когато някоя топка се спукаше, те я доскъсваха и вадеха звънчетата. В топката имаше 3 звънчета, но рядко оцеляваха всичките. Обикновено се чупеха на малки късчета, но все пак понякога имаха късмет и някое звънче беше оцеляло от блъскането. Боби стисна топката с две ръце, после я удари силно в пода. Тя издрънча, подскочи и спортистът отново я хвана. Топката беше направена от твърда гума и — за разлика от другите топки за футбол, волейбол, баскетбол и други — не беше под въздушно налягане.

— Ще ви смачкаме, принцески! — дочу гласа на Веспи, който правеше няколко сухи плонжа, за да загрее и подготви дългото си тяло.

— Кой, бе? Такива безобидни мишлета като вас въобще не ги забелязвам, камо ли да се притеснявам. — Провикна се Боби в отговор. После добави, обръщайки се към двете млади момчета: — Готови ли сте, пичове, да ги смачкаме тези хвалипръцковци?

— Да. Готови сме — отговориха бодро и двамата.

— Не искам въобще да се притеснявате. Дори и да получим гол или два, в крайна сметка, побеждава този, който не се панира, който е търпелив и който играе до последния съдийски сигнал. Запомнете, имаме 2 полувремена от по 12 минути чисто време. Играе се до последната секунда на макс. Борис, ти ще биеш първи от нашия отбор.

— Добре. Ще се постарая ударът ми да е силен и точен.

— В началото се целиш в късия диагонал, между Йовко и Славун. Ако там не потръгнат нещата, започваш в средния диагонал, демек между Йовко и Веспи. Далечния диагонал, в ъгъла на Веспи, също да го имаш предвид. Ще ти дам знак кога да биеш по правата. Понякога Славун влиза доста към центъра и забравя да си пази ъгъла. Щом усетя, че има подобен момент, ще ти кажа да биеш по правата. Светулка, това се отнася и за теб, чу ли?

— Да, всичко е ясно, шефе.

— Тук не съм никакъв шеф. Тук сме отбор. В голбала центърът ръководи играта, тъй като се намира в средата и има най-добрата гледна… Тоест слухова точка. Хайде сега да се съберем и да поздравим момиченцата от другия отбор. — Прегърнаха се, образувайки триъгълник и изкрещяха: „1, 2, 3, да смачкаме с душа момиченцата!“. Отсреща започнаха да дюдюкат.

* * *

— Копеленца, стягайте си задниците, че тепърва ще ви се пържат. Досега беше чик-чирик, ама сега ще видите, вашата мама. — След като каза това, Боби захихика.

— Ти пък какво, откачи ли бе? — озъби се Веспи.

— Мани го, пак се е напушил — заприглася му Йовко.

— Трева ли има някой? — изведнъж запита Славун, не разбрал за какво иде реч.

Светулката и Борис мълчаливо смъкваха прогизналите оръдия на голбала и чакаха. Винаги беше интересно, когато започнеха тези престрелки. Те още бяха твърде млади, за да участват на равна нога. Следваха поговорката „Където атовете се ритат, магаретата не се месят“. След като младите надежди на отбора си тръгнаха, изпотените като коне голбалисти се преобличаха в съблекалнята и се отпуснаха още повече в своя спортен жаргон. Думите, които използваха, биха изчервили и най-закоравелия мръсник, да не говорим за някоя дама. Някои се пазеха за пред по-малките, други изобщо не си поплюваха, техният принцип гласеше: „Каквото искам, това ще си говоря, а на когото не му харесва, да се изнася със скоростта на минимум сто диви прасета“.

— О, педалчета, още ли не са готови момиченцата ми? — каза влизащият в съблекалнята треньор Зехтим. — Ама хайде, бе, скъпи мои!

— Готова съм, ма! — отговори Веспи. — Ей ся ще те плющя, щом толкова настояваш.

— Ти ли, бе? С капкомери не се занимавам. Не забравяй, че съм треньор, така че търся най-доброто, ок?

— Олигофренчета — повиши глас Боби. — Вашите мъжелюбни ласки изобщо не ме интересуват. Има нещо важно, което трябва да ви кажа.

— Шшшшшшт. Шефът ще говори, така че, ако обичате, малко по-сериозно, разбрахме ли се? — смени тона Веспи.

— Да, да дадем думата на шефа — обади се и Йовко.

— Уф, сега ще започне неговото мрънкане и ще ни отнеме от времето за бира — отново се обади Веспи.

— Абе ей, чукундур, много си смотан. Щом има сериозни работи, ще слушаш и ще внимаваш, ясно ли е?

— Да, шефе! Слушам и изпълнявам. Слушал съм и друг път, не е нищо особено. Ама вий що така ме обиждате? Не ви отива на положението.

Боби се усмихна, до болка беше свикнал с палячовщините на Веспи, а и на останалите.

— Така, красавици потресаващи — каза Боби — знаете, че бях на конгреса на Международната федерация.

— Коя федерация? — попита Веспи. Някой се изхили. — Така де, нали са две — невинно подхвърли дангалакът, понякога му казваха така заради ръста.

— Ще мълчиш, когато говоря, чу ли, бе? — викна Боби.

— Чух. Ама недей да викаш, шефе, че ме стресираш и така ми се повишават левкоцитите.

— Ще ти повиша аз на тебе… Кретен.

— Ама ето, пак ме обиждате, гос’ин шефе. Чувствувам се накърнен, опорочен и обезчестен.

— Млъквай! Само още една дума и ще ти запуша устата с калците.

Останалите видимо се забавляваха, но не се обаждаха, за да не прекъснат драмата, която се повтаряше кажи-речи при всяка тренировка.

— Та така, на конгреса на алтернативната международна федерация, разбра ли, Веспи? Мълчи и не ми отговаряй.

— Хем ме пита, хем да не му отговарям. Тоя шеф съвсем се е смахнал — промърмори уж обидено Веспи. Боби не му обърна внимание и продължи:

— Знаете, че се готвим за световната лига, на която администратор е именно тази федерация. Взе се решение, освен офталмологична класификация, всички спортисти да минат на пълни медицински изследвания. Нямаме никакво време, така че имайте готовност, щом уредим прегледите, да сте на линия.

— Ебаси и идиотите — каза Йовко.

— Ама тия са много смотани, бе. Може ли такава простотия? — възмути се не на шега Веспи.

— Нищо не може да се направи. Решението е взето. Ние сме потвърдили участие, платили сме си разходите за хотел и храна, транспортът е платен, така че трябва да изпълним и това условие. Неприятното в цялата история е, че и нашата класификаторка е привърженик на тези медицински прегледи. А даже по мое мнение тя може би беше сред инициаторите. Такова усещане имах през цялото време.