Кейт Алкот
Шивачката (8)

8

„Уолдорф — Астория“, 21 април, неделя вечерта

Лусил бърбореше весело, а Козмо закопчаваше копчетата на гърба на елегантната й вечерна рокля.

— Влизай, влизай — махна тя на Тес, която стоеше на прага на стаята. — Имам чудесна вест! Сестра ми пристигна!

— Моето пристигане е чудесна вест?! Това го чувам за пръв път. — Пред Тес застана красивата жена с чадърчето, която бе видяла на пристанището в Шербур. — Здравей, Тес — усмихна се тя и протегна ръка. — Елинор Глин. Разбрах, че си много повече от обикновена помощница!

— Как пристигнахте толкова бързо? — учуди се Тес.

— Ами моят кораб не потъна.

Елинор говореше непринудено и шеговито и веднага допадна на Тес.

— Сестра ми настоя да вечеряме в зала „Пам“. Няма да стоим повече в апартамента, сякаш сме виновни и се крием. Да му мислят семейство Дарлинг! Те има за какво да се срамуват! — Лусил сложи белите си ръкавици и се завъртя в дългата си малиненочервена копринена рокля. — Прекрасен тоалет, нали? Дали да не изляза с него на пролетното ревю? Би било интересно.

— Скъпа, ти си най-хубавата манекенка на света! — възкликна Козмо, погледна часовника си и обяви, че имат само десет минути до вечерята и трябва да побързат.

— Тес, преоблечи се и ела с нас. Оставила съм ти рокля в стаята.

Това не беше покана, а по-скоро нареждане. Но пристигането на Елинор подобри настроението на Тес. Дъхът й секна, когато видя роклята — приличаше на онази, която облече преди потъването на „Титаник“. Същият цвят и кройка. Случаен ли беше този избор? Роклята се плъзна между пръстите й така неусетно, както отлиташе времето.

 

 

Залата, в която щяха да вечерят, беше с красив куполовиден таван. Гостите бяха елегантни и си разменяха учтиви реплики. Метрдотелът вдигна червения кадифен шнур и ги покани с поклон. Тес се опита да прикрие възхищението си — не трябваше да показва, че е слисана прислужница. Огледалата по стените отразяваха кристалните чаши, кехлибарения мрамор и светлината на свещите — танцуващи, вълшебни сенки. Един приказен свят.

— Стегни се, Тес — прошепна Елинор. — Облечена си като принцеса. Радвай се! Всички ни гледат.

— Не се чувствам като принцеса.

— Преструвай се тогава!

Докато минаваха, от масите се дочу шепот. Тес долови леката неприязненост в гласовете и каза:

— Май не ни се радват.

— Завиждат и злобеят. Погледни сестра ми. Ето така трябва да се държиш.

Облегната на ръката на Козмо, Лусил не вървеше, а се носеше, сякаш очакваше аплодисменти. Лицето й сияеше. Приличаше на слънчоглед, устремен към светлината.

* * *

Седнаха и Елинор попита тихо:

— Е, Тес, ще останеш ли, или си готова да избягаш?

— Нямам никакво намерение да бягам — веднага отвърна тя.

— Луси смята, че си талантлива. Удава ти се голяма възможност да го докажеш. Но имай предвид, че предстоят нелеки дни.

— Знам.

— Сестра ми си навлича само неприятности. Защо й трябваше да напада танцьорите Дарлинг, не знам.

Тес се почуди какво се очаква от нея — да се съгласи или да замълчи.

— Не те подпитвам. За мен дискретността не е важна. Смятам, че непрестореното и открито поведение е винаги плюс за кариерата на една жена. Поне в кинобизнеса.

— Но не и в бизнеса на прислугата.

Елинор се засмя.

— Ти вече не си прислужница. Аз скоро заминавам за Лос Анджелис и преди това държа да ти кажа, че Лусил има нужда от доверен човек, който да бъде нейните очи и уши в ателието. — Тя тръсна тъничкото си сребърно цигаре в пепелника и добави: — Ти си този човек. Козмо ти е намерил апартамент съвсем наблизо. Засега Луси не може да се върне у дома, тъй като й предстои пролетното шоу, а и трябва да бъде сигурна, че не се налага да свидетелства.

— Какво точно означава да бъдеш нечии очи и уши?

Елинор сви рамене и се усмихна.

— Ще разбереш. Луси трябва много да внимава.

— И по-точно?

— Може да се случат доста неприятни неща.

Тес погледна сребърните прибори, после първото сервирано блюдо — зелена салата с бели аспержи, нарязана на тънки ивички шунка и изкусителни маслини. Хвърли поглед към Елинор, за да се увери, че е взела правилната вилица.

— Сенатор Смит не разпитва жените — отбеляза тя.

— Знам. Жените са крехки създания и им е трудно да говорят за преживяното. Дрън-дрън. Но Смит може да бъде принуден да ги разпита. Луси сама си е виновна, че си навлече толкова упреци и неодобрение. Включително и от страна на Смит. „Подкупване на моряци!“ Боже мой!

Сервитьорът се наведе и тихо изрече:

— Съобщение за лейди Дъф Гордън.

— Не сега — махна с ръка Лусил.

Той се наведе, пошепна нещо на Козмо и му подаде сгъната бележка. Козмо й хвърли бърз поглед и лицето му замръзна.

— Не ме слушаш какво ти говоря, четеш разни бележки — нервно подхвърли Лусил.

Козмо стана и се обърна към метрдотела:

— Ще вечеряме в апартамента. Донесете менюто горе и изпратете сервитьори.

— Какво правиш?!

— Спокойно, Луси.

— Но…

— Шшшт — прошепна Елинор и хвана сестра си за ръка.

Двете тръгнаха и Тес ги последва под погледите на хората от съседните маси. Този път бе нужно усилие, за да държи главата си изправена.

 

 

Козмо затвори вратата и ги погледна със стиснати устни и пребледняло лице.

— Джордан Дарлинг се е обесил. Жена му го е намерила преди няколко часа.

Тес започна да трепери, а Елинор попита:

— От кого е бележката?

— От жена му. За Лусил. — Той погледна листа така, сякаш държеше бомба.

— Няма да я прочета — заяви жена му с трепереща брадичка.

— Ще трябва да чуеш какво пише.

Козмо подаде бележката на Елинор и тя прочете последното разкривено изречение, написано с лилаво мастило.

— „Защо беше толкова жестока?“

Лусил се тръшна на стола и изстена.

— Жената е разстроена. Ти не си виновна — успокои я сестра й.

Тес спря да трепери, но се сети за изобличителните думи на Лусил, отправени към Дарлинг. И все пак тя не беше причина за самоубийството му. Всички мълчаха.

— Но имам известна роля — най-сетне промълви Лусил.

Тес едва намери сили да продума:

— Много съжалявам.

— Луси, утре няма да излизаш от апартамента — заяви мъжът й. — Ще кажа на всички, че си потресена и разстроена. И никакви репортери, чу ли!

 

 

„Уолдорф — Астория“, Ню Йорк, 22 април, понеделник

Беше ранно утро, когато Тес излезе от хотела и се запъти към колата. Все още нямаше репортери. Нощта беше кошмарна — сънува как се хвърля на железопътна линия, за да спаси Лусил от приближаващия влак, а после и Джордан Дарлинг, увиснал на копринения шнур, придържащ завесите. Защо беше сънувала всички тези ужаси?

Предстоеше й тежък ден. Снощи Елинор я извика и й нареди за няколко дни да поеме ателието, тъй като Лусил била в истерия и дори не можела да спи. Задачата й била да внесе известно спокойствие. Стомахът на Тес се преобърна, обзе я паника и тя възрази:

— Била съм там само веднъж. Не знам какво да правя.

— Не се бой. Джеймс ще ти помага — каза Елинор. — Ще издържиш няколко дни. Животът е театър… в повечето случаи. Отиваш и играеш. Вдигни глава и изпълни ролята си! Преструвай се! Това е разковничето към всеки успех!

Козмо й даде няколко ключа на метална халка и листче с адрес.

— Можеш да се нанесеш в апартамента във вторник. Има чаршафи, хавлиени кърпи, а също и храна. Направи списък с нещата, от които се нуждаеш — добави той.

Лицето му беше умислено — явно се измъчваше. Нямаше нищо общо с онзи невъзмутим важен господин на пристанището в Шербур.

Фарли не се усмихна, когато й отвори вратата на колата.

— Лейди Дъф няма да идва, така ли?

— Не. Почива си.

Тес прочете още веднъж указанията на Елинор: провери дали подиумът и тоалетите за ревюто са готови, виж дали бродериите и довършителните работи не се нуждаят от корекции, погрижи се за последните проби на манекенките. Как щеше да се справи с всичко това? Снощи се беше осмелила да попита Елинор:

— А защо вие не отидете?

— И да събера всичките репортери?! Аз също трябва да се покрия. Не желая да ставам център на внимание. Само ти ще свършиш тази работа, ти си вън от техния фокус.

Тес излезе от асансьора и дочу успокояващото тракане на шевните машини. Тръгна към кабинета на Лусил и забеляза, че има по-малко хора, отколкото в събота. Джеймс я погледна и попита:

— Къде е мадам?

— Уморена е. Днес няма да идва — отвърна Тес, надявайки се, че говори делово.

Букетите бяха увехнали и в кабинета се носеше неприятен мирис на гниещи цветя.

— Ясно. Никой не иска подобна смърт да му тежи на съвестта. Това вече ще съсипе репутацията й.

— Трябва да се постараем да свършим каквото е нужно — каза Тес, опитвайки се да звучи уверено.

Джеймс се обърна с гръб към залата, защото не искаше шивачките да видят лицето му, когато посочи кремавата сватбена рокля, най-важния експонат в предстоящото ревю.

— Лоша новина — измъчено въздъхна той.

— Изглежда чудесно. — Тес я взе от масата и с ужас забеляза, че роклята е скъсана по цялата дължина. — Какво се е случило? — Не можеше да повярва на очите си.

— Някой мрази мадам. Невероятно, но факт! — Джеймс гледаше роклята, сякаш гледаше мъртвец. — Хората се подразниха от репортажите във вестниците, пък и тези изказвания на мадам…

— Ще се опитаме да я оправим.

— Няма време. И няма начин.

— Кой би помогнал?

— Шивачката, която заши мънистата. Но тя се разплака и си тръгна. Не можела да работи повече тук.

Тес опипа плата и скъсаните нанизи с мъниста. Спомни си един шев, който беше научила от майка си — номерът беше в замятането на конеца. Ако не успееше, щеше да се опита да събере плата с тънички ластичета.

— Джеймс, има ли шивачка, която да е наистина добра и на която можем да разчитаме?

— Да, госпожице.

— Мисля, че ще се справя с роклята, но ми е нужна помощта ти за всичко останало. Не знам как да управлявам и те моля да ми помогнеш.

— Само мадам знае как да управлява. Но ще направя всичко по силите си.

Тес се усмихна.

— Може би трябва да им кажем, че роклята ще бъде поправена и че ревюто ще се състои. Няма смисъл да се преструваме, че нищо не се е случило.

— Разбира се. Друго?

— Да уточним коя манекенка кой тоалет ще представи — неуверено предложи Тес.

— Добре.

— И да изхвърлим увехналите цветя, много са тъжни.

— О, да.

Тес се наведе над роклята и се залови за работа.

 

 

Сградата на Сената, Вашингтон, 22 април, понеделник, 5:00 ч.

Пинки седеше на стъпалата на Сената, загледана в изгряващото слънце. Беше подранила, но нямаше къде другаде да изчака до началото на изслушването. Ван Анда се съгласи да плати само за минимален брой нощувки в хотел и се наложи да вземе нощния влак, което пък изнерви госпожа Дотсън. Откупи благоволението й с петдесет долара и замина. Трябваше да предупреди Ван Анда, че може да ходи само на еднодневни командировки. Разтри слепоочията си. Мислеше да отиде в хотел „Континентал“, където „Уайт Стар“ беше настанила екипажа на кораба, и да поговори с някои от тях, но се отказа, защото беше уморена. Загърна се с палтото. Може би трябваше да остане в Ню Йорк и да пише за самоубийството на Джордан Дарлинг. Но не й се искаше повече да се занимава с лейди Дъф Гордън, макар че с глупостта си тя отново си просеше унищожителни материали. А Тес беше прекалено лоялна. Всъщност Дарлинг беше скочил в лодката, завит с покривка, следователно… Историите на „Титаник“ сякаш нямаха край. Кога най-сетне щяха да отворят тази проклета сграда? Пред стълбите спря дълга черна лимузина и Пинки чу жизнерадостен женски глас:

— Здравей! Познах те.

Тя се приближи до прозореца на колата и видя усмихнатото лице на жената от Колорадо, която беше гребала в една от лодките. Маргарет Браун.

— Ела да се стоплиш, мила. Очаква ни тежък ден. Интересно как многоуважаваният сенатор ще се справи със задачата на своя територия.

Пинки влезе в колата, шофьорът извади отнякъде термос и наля горещо кафе. Тя стисна чашата с премръзнали пръсти и се приготви да поразпита госпожа Браун, която я изпревари.

— Ти беше репортерката със странно име, която работи за „Таймс“, нали? Смело момиче си, също като мен. Харесва ли ти вашингтонският изгрев?

— Тихо и спокойно е — каза Пинки.

— Няма дълго да е така. Някакви новини от Ню Йорк?

— Един от пътниците в милионерската лодка се е самоубил.

— О, да, горкият Джордан Дарлинг. Злощастният маскиран. Не е могъл да преживее срама. А някакви добри новини? — попита госпожа Браун.

— Майката на двете френски близначета дойде да си ги прибере.

— Чух за това. Горките дечица… Бащата поне ги спаси. Човек се променя, когато види смъртта.

— А вие как се променихте?

Госпожа Браун се засмя.

— Разбрах, че трябва да продължавам да правя онова, което искам, а не да слушам какво ми казват. Животът е кратък. А ти промени ли се?

— Аз не съм била на кораба.

— Добре се измъкваш. Нали си журналистка. Но рано или късно и на теб ще ти се наложи да вземаш важни решения. Колкото до сенатор Смит, ще ми се да го поразтърся, та да стъпи на земята. Нали съм жена, няма да иска да свидетелствам, ала аз държа да кажа някои неща. Трябва да се знае как някои жени заместиха достойно тези пъзльовци, мъжете.

— Разкажете на мен — нетърпеливо рече Пинки. Нашият вестник отразява нещата достоверно.

— Да, чета го. Знаеш ли, че преди няколко години се кандидатирах за Сената? Пак ще го направя при първа възможност.

Пинки търсеше бележника си.

— Може ли да пиша за това?

— Можеш да пишеш за всичко, което ти кажа. — Госпожа Браун скръсти пълните си ръце и добави: — Без малко да се превърна в осолена океанска риба, но вече съм на суша и нищо не ме плаши.

— Смятате ли, че семейство Дъф Гордън трябва да свидетелстват?

— Ти май много се надяваш на това.

— Аз съм само репортерка.

— О, не, не си. Четох какво си написала и знам, че се вълнуваш от истината.

— Вярно е — съгласи се Пинки след кратко колебание.

— Смит не смее да ме разпита, защото му е ясно, че няма да мълча и няма да му хареса онова, което ще кажа. Страхува се, че ако намеси английското висше общество, те ще намерят начин да извъртят нещата в своя полза. Имам чувството, че сме в бутилка с газирано питие, която ще избухне всеки миг. А може и тапата да е изхвърчала, но да не знаем.

 

 

— Кой се оплаква пак? — обърна се сенатор Смит към съветника, който стоеше на прага на кабинета му.

— Дъщерите на американската революция. Тревожат се за морала на нацията, господине.

— Да не би ние да сме построили този проклет кораб? Да не би ние да сме го потопили!

— Не, господине, но самоубийството на танцьора разбуни духовете. Той беше много известен.

— Знам, знам.

Смит избута купчината писма в края на бюрото и дори не обърна внимание, че няколко паднаха на пода. Цяла нощ беше чел за опасностите от айсберги. А ето че всичките му планове за деня щяха да се осуетят от нови скандали.

Все така мрачен, той се отправи към залата за съвещания. Обвинения, контраобвинения. Вече не знаеше на кого да вярва. Един моряк твърдеше, че дежурният заспал на наблюдателния пост. Кой знае дали беше така. Екипажът беше налице за разпитите, както и Исмей. Но свидетелите започваха да се разпръсват. Трябваше веднага да им връчат призовки, иначе върви ги гони. Налагаше се да се върне в Ню Йорк, а никак не му се искаше.

За голямо негово съжаление залата беше претъпкана с народ и най-отпред се мъдреха ужасната репортерка от „Таймс“ и устатата госпожа Браун. Очертаваше се тежък ден.

 

 

— Тишина, моля! — Смит удари няколко пъти с чукчето, за да въдвори ред. — Първият свидетел е офицер Джоузеф Боксхол, главен щурман на „Титаник“.

Към свидетелското място се запъти дребничък мъж с черна коса и потреперващи устни. Боксхол несъмнено се гордееше с навигаторските си умения. Той отговаряше за предупрежденията относно айсберги от други кораби и определянето на маршрута. Попитаха го от кого е получавал сигналите и щурманът отговори, че от капитана. А имали ли са предупреждения за наличието на айсберг в близост до „Титаник“? Не. И какво е било времето? Спокойно и ясно. После го попитаха как така не са забелязали айсберга, щом нощта е била спокойна и ясна, и по-трудно ли биха го забелязали в тъмното?

— Не бих казал. Само че онази нощ океанът беше гладък като огледало, а дори най-малката вълна можеше да ни предупреди, че наблизо има леден блок, за да го избегнем.

Като огледало… Смит реши да не задава повече въпроси, а да се изфука с познанията си за малките айсберги и за огромните плаващи ледени блокове, които се срещали често в ширините на големите плитчини. Боксхол усърдно кимаше в знак на потвърждение.

— Значи в този район трябва да се плава с повишено внимание — заключи Смит.

— Да, господине.

— И защо нямахте повече хора на наблюдателните постове?

— Не зная.

Смит удари с чукчето и обяви почивка.

Първото изслушване във Вашингтон беше проведено непрофесионално и по бързата процедура. Пинки се ядоса и тръгна да излиза. Все едно и също — всичко беше въпрос на политика. Имаше нужда от чист въздух.

Тръгна към фоайето, където госпожа Браун разговаряше оживено с един моряк. Приближи се и видя Джим Бони.

— Пинки, ела да видиш нещо! — извика госпожа Браун.

Джим също я позна и се усмихна. Изглеждаше уморен, но успокоен. В дългите си силни пръсти държеше дървена фигурка и извито ножче за дялкане. Госпожа Браун грабна фигурката.

— Изваял е сградата на Конгреса до най-малкия детайл!

— Виждала съм и други твои работи. Много си сръчен — усмихна се Пинки.

— Още не съм я завършил — скромно рече Джим и взе фигурката. — Все нещо трябва да правя, докато чакам да ме извикат да свидетелствам.

Той погледна Пинки въпросително. Но тя нямаше какво да му каже, защото Тес не пожела да му изпрати съобщение.

— Възхитена съм от таланта ти — заяви госпожа Браун. — Ако искаш, имам работа за теб. Можеш ли да направиш модел на кораба?

— На „Титаник“? Разбира се, че мога.

— Със стълбите, комините, палубите, въжетата…

— Е, ще ми трябват някакви чертежи. А и не знам дали ще имам толкова време.

— Ще ти намеря чертежите. И това ще ти бъде работата, след като свършим тук.

Джим се усмихна, развеселен от бурния й ентусиазъм.

— Благодаря, госпожо, но ще си намеря друга работа.

— Няма нужда да търсиш! — не се предаваше Браун. — Официално ти възлагам поръчката, което означава, че ще ти платя за труда. Ти си талантливо момче и аз ще ти помогна да спечелиш. Мен ме бива за това. А ако не знаеш, аз съм много богата, имам мини в Колорадо.

Джим я погледна слисано, после сведе очи към ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Съгласен съм — кимна той.

 

 

Ню Йорк, 22 април, понеделник вечерта

Тес беше доволна, че на другия ден напуска хотела и най-сетне ще е далеч от любопитните погледи на персонала и на гостите. Седеше на леглото и се питаше какво ли става във Вашингтон. Дали Пинки беше видяла Джим? И как ли беше той?

Нямаше защо да се преструва, че не й липсва. Само преди два дни я бе придружил на онази вълшебна разходка из Сентръл Парк. Легна и потъна в меките фини завивки. Не беше време да се отдава на мечти. Беше успяла да оправи роклята, а в утрешния ден щеше да бъде още по-трудно. Стиснала ключовете от апартамента в ръка, тя се унесе и заспа.