Кейт Алкот
Шивачката (3)

3

Ню Йорк 15 април, 1:20 ч.

„Ню Йорк Таймс“, отдел „Новини“

В огромното помещение цареше нощно спокойствие. Кресчендото от викове, тропот и тракане на пишещи машини преди финалния час за предаване на новините беше стихнало. Главният редактор Кар ван Анда, едър и енергичен мъж, който нямаше равен в надбягването с времето преди изтичането на крайните срокове, рядко се отдаваше на празни размишления. Сега обаче се облегна и обиколи с поглед своето позадрямало, унило и уморено царство.

По пода се въргаляха фасове и мърляви бели топки — смачкани захвърлени листове, не улучили кошчетата за боклук. В отдела бяха останали само неколцина журналисти. Ван Анда обичаше да работи с нощните дежурни, които държаха бутилки бърбън в полуотворените чекмеджета на бюрата и си пийваха по глътка през цялата нощ. Той самият се изкушаваше понякога. Но тази вечер не посегнаха към алкохола, стояха нащрек заради предварителните избори. Вече бяха предали сутрешния брой. Предстоеше голяма битка — Рузвелт беше спечелил Пенсилвания, но Тафт му кроеше изненади, а откритата вражда между двамата щеше да раздвои републиканците и съответно да предостави немалки шансове за демократите. Ставаше все по-интересно.

Ван Анда реши да отдъхне и да запали пура — работата беше приключила, поне до сутринта. В този миг се появи нощният куриер.

— Господин Ван Анда, вижте какво дойде току-що.

По-блед от обикновено, той му подаде радиограма от станцията „Маркони“ в Нюфаундленд. Главният редактор я прочете по диагонал и попита:

— Видя ли какво пише?

— Да, господине. Най-големият кораб в света! Как може „Титаник“ да се блъсне в айсберг?

— Всичко е възможно, синко. — Младите бяха още зелени и не осъзнаваха, че журналистиката съществуваше благодарение на сензационни събития. — Донеси ми от архива материалите за кораба. И всичко, което имаме за сблъсъци с айсберг.

По тръбата от стаята с бюлетините над тях запускаха металните цилиндри със съобщения и всяко едно разкриваше нови подробности за разрастващата се трагедия. Веднага започнаха да пишат статии за първа страница, а в линотипния отдел се приготвиха за набиране на материалите. По едно време съобщенията секнаха. Ван Анда вдигна глава и попита:

— Това ли беше всичко? — В ръцете си държеше недописан зов за помощ, пристигнал от „Титаник“ в 0:27 ч.

— Това е отпреди час… — промърмори той и продължи да чете описанието на кораба.

Пресметна няколко пъти необходимия брой спасителни лодки. Без съмнение доникъде нямаше да стигнат. Ама че глупаци — суперлуксозен кораб без достатъчно спасителни лодки!

Ван Анда закрачи нервно. Цял час не постъпваше нова информация за „Титаник“! Наведе се над репортера, който подготвяше водещата статия, и нареди:

— Смени заглавието. Вместо „Тревожни новини“ напиши „Корабът потъна“.

— Сигурно ли е? — зяпна репортерът.

Ван Анда въздъхна. Доста отдавна беше в този бизнес и не само се доверяваше на инстинкта си, но и не се налагаше да отстоява онова, което му подсказваше.

— Аз съм сигурен. — Тръгна към бюрото си, за да запали дълго отлаганата пура. В този миг му хрумна нещо. — Обади се на Пинки Уейд. Ангажирай я да отрази разказите на всички оцелели… стига да има такива. Само тя може да се справи.

— Не вярвам да се съгласи — отвърна репортерът.

Ван Анда знаеше, че Пинки ще се ядоса. Но тя беше най-добра в писането на подобни истории. Трябваше някак да я убедят да спре работата по статията за приюта за душевноболни и да се заеме с пътниците на „Титаник“.

— Знам, знам. За нея може би не е достатъчно рисковано, но все пак й се обади.

 

 

Атлантическият океан, 15 април, 2:45 ч.

Тес загуби всякаква представа за време сред безкрайната океанска шир. Непоносимият студ сковаваше цялото й тяло, водните пръски замръзваха в ушите и под ноктите й. Едва дишаше. Имаше чувството, че лодката се крепи на някакъв балон, а не върху плътните черни води. Къде беше хоризонтът? Греблата лежаха захвърлени. Тес изгребваше със сетни сили ледената вода, която пълнеше полупотопената лодка. Вече почти не се чуваха викове за помощ. С госпожа Браун си размениха тъжни погледи. Лодката едва се крепеше. Едно рязко движение и щяха да потънат. Тес спря да изгребва водата и разтри ръцете на Едмон и Мишел, чиито дрехи бяха замръзнали.

— Мерси — прошепна Едмон.

— Дано малко ви постопля — каза тя.

Лодката се въртеше в кръг. Един от моряците заподсвирква тъжна мелодия. Тес забеляза бели петна над водата. Какво беше това? Лицата на мъртвите. Не се бяха удавили. Бяха замръзнали. Гробище. С лица вместо надгробни плочи. Едно по едно те потъваха и изчезваха, а останалите се взираха в небето с невиждащи очи. Океанът не помръдваше, истинско огледало, отразяващо сияйните звезди, а лодката се въртеше между отблясъците като вълшебно видение.

Пред очите на Тес бяха мъжът и момиченцето с жълтата панделка. Не й достигнаха няколко секунди, за да успее да грабне детето и да го спаси. Бащата щеше да я погледне с благодарност, а тя щеше безмълвно да му обещае да се грижи за дъщеричката му. Не спираше да мисли за тях. Дали и това дете сега гледаше с невиждащи очи към небето?

 

 

Вашингтон, 15 април, 7 ч.

Красивият силует на сградата на Конгреса се открои на фона на златистата зора. Дали бащите основатели на тази страна са си представяли тези прелестни очертания под ясното пролетно небе? Ето това се питаше Уилям Олдън Смит, застанал до прозореца на кабинета си на четвъртия етаж в Сената. Той беше дребен мъж от Мичиган, на когото по-изисканите колеги гледаха като на недодялан и наивен представител на Средния запад. След малко Смит щеше отново да потъне в проблемите по изграждането на пътища в Аляска. За разлика от мнозина други той се стараеше да отдава необходимото внимание на всеки детайл. Но не това бе причината да отива винаги пръв на работа, а вълнуващата гледка на Конгреса призори. Минаваше покрай мъжете от охраната, поздравяваше ги и те му отговаряха — този ранен час без конкуренция и надпревара го зареждаше с увереност и самочувствие за мястото му в тази институция, олицетворяваща властта.

Някой почука припряно на вратата. Още преди да каже „да“, един от съветниците влезе с „Ню Йорк Таймс“ в ръка. Държеше вестника пред себе си като щит.

— Сенаторе, чухте ли какво е станало? „Титаник“ е потънал!

Смит грабна вестника.

— От „Уайт Стар Лайн“ отричат — продължи съветникът, поглеждайки нахвърляните си бележки. — Компанията твърди, че корабът не е потънал и е изтеглен на суша. „Сиракюз Хералд“ и повечето други вестници поддържат тази версия и се присмиват на „Таймс“. Но от дванайсет и половина през нощта от кораба няма вест.

— От ясно по-ясно — заяви Смит, за когото Ван Анда беше безпогрешен. Щом главният редактор на „Ню Йорк Таймс“ твърдеше, че корабът е потънал, значи със сигурност беше на дъното. Проследи имената на пътниците. Толкова много известни личности… Астор, Гугенхайм, боже мой — дори Арчи Бът, съветникът на Тафт в Белия дом. Кой беше оцелял?! — Донеси ми всички бюлетини — нареди той.

Смит отиде до прозореца и зърна собственото си отражение. Може да не беше най-важният — и със сигурност не и най-блестящият сенатор, — но той осъзнаваше, че след тази трагедия страната ще се нуждае не само от помпозни речи. Всички в Конгреса щяха да парадират, да ораторстват и предлагат какви ли не закони, от които нямаше да има никаква полза. Обичайната необмислена реакция.

Загледа се в бронзовата статуя на свободата на върха на белия купол на Конгреса. Усети прилив на негодувание. Та това беше страшна катастрофа, морално престъпление. Трябваше на всяка цена да се проведе пълно разследване, което да разнищи и изясни причините за трагедията. Ако действаше бързо, той щеше да оглави и ръководи процеса.

 

 

Атлантическият океан, 15 април, призори

Господи, какъв студ! Тес не чувстваше нито стъпалата, нито пръстите на ръцете си. В лодката бе настъпило пълно мълчание — дори стонове не се чуваха. Носеха се между небето и водата.

Изведнъж дрезгав вик разцепи тишината. Сред разсейващия се мрак един от моряците беше зърнал очертанията на кораб. Тес се огледа и забеляза още лодки. Хората започнаха да се надигат, жени крещяха имената на съпрузите и децата си. Къде си? Отговори ми, отговори ми! Един глас се извисяваше над другите:

— Ейми! Ейми! Моята Ейми във вашата лодка ли е? Ейми, обади се на мама!

Тес се ослуша, но отговор не последва. Корабът се приближаваше. Тя премигна и прочете името му: „Карпатия“. Не беше химера.

— Спасихме се — промълви госпожа Браун и заплака. Сълзите замръзваха на лицето й.

Те бяха втората лодка, доближила кораба. Майките от първата бяха напъхали своите изплашени плачещи деца в брезентовите торби, спуснати от моряците на борда. По същия начин и Тес настани Мишел и Едмон в набраното платнище, опитвайки се да ги успокои с малкото френски думи, които знаеше. Пуснаха въжета с клупове за изтощените жени и бавно ги издърпаха на палубата.

Когато дойде ред на Тес, тя намести възела на кръста си и погледна моряка, който пръв бе започнал да гребе.

— Помогни ми — кимна тя към безжизнените тела на майката и бебето. — Не искам да ги хвърлят във водата.

— Да ги качим горе?! За да ги погребат пак в океана? — учуди се той.

— Да.

— Това е напълно откачено…

— Помогни ми — настоя Тес. — Не искам да останат тук.

Морякът се поколеба.

— Ще ги кача последни — обеща той.

Задърпаха въжето на Тес. Хората отдолу я гледаха със зяпнала уста. Обля я вълна на радост — всички се движеха, бяха живи! Скочи на палубата, но изтръпналите й крака се огънаха. Една жена с кожено палто я подхвана да не падне.

— Полека, миличка. Вече няма страшно. Тези момченца твои ли са? Говорят само френски.

Едмон и Мишел се хванаха за полата й.

— Не са мои. Но се боя, че баща им е останал на кораба.

— Аз съм французойка. Ще се погрижа за тях.

Двете се загледаха в следващата лодка и жената каза:

— Интересно защо е полупразна. Другите бяха претъпкани.

Тес се взря в пътниците и видя Лусил и Козмо. Потрепери от вълнение — мадам щеше да бъде всеки миг на палубата. Видя и моряка Бони. Махна му и той й се усмихна. Появи се и Джийн Дарлинг. И мъжът й. Лусил стъпи на „Карпатия“, Тес се затича към нея и я прегърна.

— Мила моя! — ахна Лусил и я потупа по гърба.

Тес се оглеждаше за Джак Бремертън. Групата зъзнещи корабокрушенци на палубата растеше. Във въздуха се долавяше горчива безутешност.

Изведнъж Лусил запляска с ръце, сякаш беше настъпил краят на драматична пиеса.

— Спасихме се и ще празнуваме!

После намери капитана на „Карпатия“ и заяви:

— Капитане, имам една молба, която се надявам, че ще изпълните. Много бих искала да снимате всички пътници в нашата лодка. Имате фотоапарат, нали?

Капитанът не знаеше какво да отговори. Помисли и посочи един от офицерите.

— Корабният лекар би могъл да ви помогне.

Козмо, който имаше доста изтощен вид, се наведе към Тес и пошепна:

— Лусил иска да се снимаш с нас. Сложи си спасителната жилетка.

Жилетката беше мокра и ледена. Да я сложи пак? Мадам я гледаше с усмихнати радостни очи. Но в тях се долавяше и още нещо — като че ли паническият страх още не бе я напуснал. Не, не и мадам, тя не се предаваше току-така.

— Тес, сложи жилетката, нищо че е като ледена ризница. Ще си направим историческа снимка — за поколенията. Заслужаваме да бъдем запомнени.

Членовете на екипажа от лодката на Луси се наредиха до нея. Съливан, високият жилав моряк със сипаничаво лице, в суматохата определен за старши на лодката, не спираше да се хвали за проявената смелост, но никой не го слушаше.

Тес погледна Бони. С каменно лице той развърза жилетката си и демонстративно я хвърли в коша за боклук.

— Няма да участвам в този цирк. Толкова хора умряха!

— Подобна арогантност надмина дори грубостта ти! — ядоса се Лусил.

— За себе си ли говорите?

— Как смееш!

— Много добре разбирате за какво говоря.

Лусил се обърна към Тес и посочи редицата настръхнали моряци, които чакаха за снимката, озадачени от заповедния й тон.

— Хайде, Тес!

— Снимайте се без мен. Аз не бях във вашата лодка — осмели се да възрази тя.

— Както искаш. — Лусил рязко се завъртя и застана в средата на редицата.

Корабният лекар държеше фотоапарата някак смутено, но явно респектиран от известната лейди Дъф Гордън. Хората гледаха и мълчаха.

— Усмихнете се! — нареди тя.

Фотоапаратът щракна, лекарят си тръгна, а сър Козмо се спря пред всеки един от моряците в редицата; здрависваше се с тях, потупваше ги по рамото и изричаше думи на благодарност за проявеното мъжество.

— Сякаш поздравява собствения си отбор по гребане — промърмори един мъж от тълпата. — Висшата класа и простолюдието!

Тес се загледа в лицата на хората — всички изглеждаха бледи и слисани като нея, и трудно можеше да различи кой е богат и кой беден. Отново потърси с поглед Джак Бремертън. Той беше оправен мъж и сигурно беше намерил начин да се измъкне от кораба. Наведе се над борда и видя, че качваха госпожа Астор на специален стол — изглеждаше напълно изнемощяла, с провиснала и оплетена коса. Моряците режеха вкочанените жилетки на останалите без сили хора и раздаваха горещо кафе и коняк. Пътниците на „Карпатия“ ги гледаха уплашено и съчувствено. Много от жените не се отлепяха от борда и плачеха в очакване да зърнат децата или съпрузите си в следващата лодка.

Една жена стоеше и не помръдваше. Беше съпруга на един от готвачите на „Титаник“.

— Идва следващата лодка — каза тя. — Децата ми са в нея.

Жената отказваше дрехи, кафе, храна. Нищо не биваше да попречи първа да зърне децата си.

Тес седна на палубата. Не й се говореше с никого. Нейният хубав свят беше потънал… Нямаше вече красиви рокли за разопаковане и гладене. Нямаше сребърни сервизи, нямаше разходки по палубата. Оттогава сякаш беше изминал век.

— Не знам как ти е името… — каза някой до нея.

Вдигна очи и видя Бони — без пуловер, по сива фланелка, той сякаш предизвикваше вкочаняващия студ, съсредоточено дърпайки от цигарата си. С него беше споделила последните си мигове на радост… Брадясал и умислен, Бони сякаш бе остарял, откакто напуснаха кораба. Нямаше и следа от веселата усмивка и безгрижната му походка. Сякаш беше съвсем друг човек. Всъщност и двамата бяха вече различни от момичето и момчето, които се срещнаха на палубата на „Титаник“.

— Тес Колинс. А ти как се казваш?

Той изтръска цигарата и я погледна.

— Джим. Джим Бони. Притеснявах се, че няма да можеш да се спасиш.

— И аз — усмихна се Тес.

— Трябва да те попитам нещо…

— Да?

— Един от моряците е помогнал да качат две тела по твое настояване. Искаш ли да се простиш с тях?

— Искам да ги видя.

— Ела с мен.

Тес се надигна с усилие. Тялото й беше сковано от студ, тя едва движеше краката си.

 

 

За мъртвите бяха освободили отделно помещение. На пода лежаха десетина тела. Капитанът щеше да каже няколко думи и след това щяха да ги пуснат в океана. Бони посочи майката и детето.

— Сложих бебето в ръцете й.

— Така ще ги изпратим — промълви Тес.

— Не ме бива в молитвите. Не съм религиозен.

— Но си направи труда да ме намериш и да ме доведеш тук.

— Ще се молиш ли?

— Ще се сбогувам с тях. Погребах сестра ми и знам какво да правя.

Устните й затрепериха. Беше й студено и сълзите напираха.

— Ще бъда до теб — успокои я той.

— Няма никой от хората, които са ги обичали, и трябва да го направим.

— Да започна ли?

Тя кимна и Бони каза:

— Ако можехме, бихме ви дарили с живот. Но поне сте заедно в пътя, който сте поели.

— Прозвуча като молитва — въздъхна Тес.

— Твой ред е.

— Обръщам лице към изгряващото слънце — зашепна тя, опитвайки се да си спомни молитвени думи. — Помилуй нас, Господи.

Бони се обърна и тръгна да излиза.

— Чакай — спря го Тес и вдигна кърпата, закриваща лицето на жената. Правилни черти, дълги тъмни мигли. — Искам да я запомня.

Постояха в тишина, Бони я прегърна непохватно и двамата излязоха от помещението.

 

 

Като че ли по някакъв неясен знак хората се скупчваха на групи — всеки при своето племе — и споделяха преживяното.

— Тъжна равносметка — подхвърли Бони. — Радвам се, че се видяхме, макар и при такива обстоятелства.

После побърза да се отдалечи, усетил неприязнения поглед на Лусил. Джийн и Джордан Дарлинг стояха настрани умърлушени, сгушени един в друг. Джийн сложи ръка на рамото на мадам и промълви:

— Лусил, а ти как би постъпила?

Мадам се усмихна презрително и отвърна:

— Със сигурност не бих метнала покривка върху мъжа си, за да мине за жена. Ти си измамница, а мъжът ти е пъзльо.

Хората се обърнаха към Джийн, а тя закри лицето си с ръце. Тес я съжали.

— А твоят мъж какъв е? — осмели се да попита Джийн.

Лусил не се предаваше.

— Ние не сме се крили. Има разлика, нали?

— Той щеше да загине, а аз нямаше да го преживея — заяви Джийн.

— Сериозно? — присмя й се мадам.

— Да чуем твоето обяснение — настояваше Джийн.

— Искаш моето обяснение? Не ти ли е ясно, че двамата със съпруга ти сте живи благодарение на мен?

Тес не можеше да откъсне очи от разстроеното лице на госпожа Дарлинг. Лусил я погледна и каза:

— Защо не отидеш да ни донесеш чай?

Господарката си беше господарка.

— Веднага, мадам — отвърна Тес.

Явно беше използвала чая като повод да я отпрати, за да не слуша разговора им. За няколко часа бе настъпила необратима промяна. Нещо се бе случило в онази лодка, тя може би никога нямаше да научи истината и това смътно я тревожеше.

Жената на готвача я сграбчи за роклята.

— Дъщеря ми е на десет, тя сигурно се е погрижила за малкото си братче. Ще дойдат всеки миг. Толкова се радвам!

Тес стисна ръката й и не продума. Не можеше да й предложи никаква утеха.

 

 

Слънцето се издигаше и топлината му започна да се усеща. Тес сервира чай в невзрачен чайник със застояла вода, но не чу нито упрек, нито оплакване. После се сви зад един от комините, надявайки се, че ще остане незабелязана и ще може да полежи на слънце. Пред очите й беше Джак Бремертън с детето, което се готвеше да й подаде, напълно спокоен, но и загрижен за нея. Защо го нямаше? Защо?

— Разбрах, че добре си се справила с гребането — каза някой.

Тес вдигна очи и видя Джим Бони.

— До нас имаше езеро и се научих.

— Ръцете ти не са изнежени. Във ферма ли си работила?

Тя дръпна ръкавите си към дланите.

— Не се притеснявай — усмихна се той. — Може ли да седна до теб?

Тес кимна.

— А ти какво работеше?

— Бях миньор. Допреди три години, когато започна голямата стачка. Помниш ли?

Тес смътно си спомняше колко често на вечеря баща й обясняваше, че стачкуващите имали за цел да отмъкнат пари от правителството. Трябвало да са доволни, че имат работа, а не да създават неприятности. После удряше лъжицата по масата и гледаше гневно дъщеря си. Тя беше бунтарката в неговия дом с нейното постоянно опяване, че иска да замине.

— Помня — отвърна Тес.

— Аз бях организаторът. Преборихме се и ни повишиха надниците. Бива ме да организирам хората и ако имам избор, с това бих искал да се занимавам.

— А защо в Америка?

— Американците не се примиряват току-така. Професионалните съюзи имат глас и тепърва ще се развиват. Особено на запад. — Той се усмихна и добави: — А и в Америка класовото разделение не може да те спре. Сам градиш живота си.

— Да не си… болшевик?

— Не. Но няма да тръгна да отричам идеите им. Чувала ли си за Владимир Ленин? Руснака?

Тес поклати глава и за пореден път се ядоса на невежеството си. Толкова много неща имаше да учи.

— Ами ти? Защо реши да заминеш?

— Мразя да се занимавам с крави и прасета, мразя и да пера дрехите на богатите. Никога повече няма да върша такава работа.

— Значи имаме нещо общо — засмя се Бони. — А какво смяташ да правиш?

— Не знам още. Зависи от мадам.

— Защо й казваш мадам?

— Само докато пътуваме…

— А след това?

— Надявам се да ми даде работа. Обичам да измислям модели и да шия.

— Добре ли шиеш?

— Да — заяви Тес, забравила за скромността.

— Твоята мадам е толкова надменна, че не знам как ще се справиш.

— С мен се държи добре.

— Тя е типична представителка на класата си — рязко заяви той.

— Но е постигнала всичко сама. С много труд.

— И чрез брака си, който й е дал титла, нали! А с титлата идва и правото да се държиш арогантно и пренебрежително към онези, които стоят по-ниско от теб.

— Знам колко е безцеремонна понякога, но тя има и добри качества.

Точно сега не й се искаше да мисли за разговора на мадам с Джийн Дарлинг, може би някой друг път.

Бони се наведе да запали нова цигара, прикривайки пламъчето с ръка, и попита:

— Защо отказа да се снимаш с другите?

— Стори ми се, че не е редно, не ми беше мястото там.

— Тя няма да ти позволи да имаш собствено мнение.

— Но аз винаги го отстоявам. — Смели думи. Как й се искаше наистина да е така.

— Не се заблуждавай.

Тес се почувства твърде уморена, за да даде отпор на неговата нападателност.

— Гледам да си върша работата и друго не ме интересува.

— Не исках да те обидя, на себе си се ядосвам.

— Защо?

— Че не й се възпротивих.

— За какво?

— Не забеляза ли колко празна беше лодката ни? Знаеш ли защо? Защото тя не разреши да се качват повече хора.

— Боже мой! — ахна Тес.

— Каква низост! Можехме още толкова хора да спасим.

— Сигурно се е страхувала, че лодката ще се претовари и ще потъне. Нашата също едва се крепеше.

— Но ти взе майката с детето, нали? Твоята мадам не би го допуснала.

Тес си представи колко страшна беше тъмната океанска бездна и колко уплашени бяха всички. Мадам не правеше изключение.

— Вероятно е имало причина. Капитанът каза, че лодка номер едно е доста нестабилна. Не мога да повярвам на това, което казваш.

— Ти май я защитаваш! — възмути се той. — Мога да ти разкажа и други неща…

— Всеки правеше каквото може. Мадам също.

— Хайде пак „мадам“! — Бони гневно се изплю през борда.

Тес ненавиждаше този навик на мъжете.

— Какво друго знаеш? — попита тя.

— Не ми се говори.

— В такъв случай няма причина да я нападаш.

— Тя е твоят трамплин и затова си на нейна страна.

— Как можа да го кажеш! — избухна Тес и заплака — за пръв път, откакто се качиха на „Карпатия“.

Бони загаси цигарата в дъските на палубата и блъсна юмруците си един в друг.

— Говоря ти без заобикалки, защото съм бесен и…

— Вижте! Вижте! — чуха се викове. — Айсбергът, в който се блъснахме!

— Винаги съм искал да видя айсберг! — едва ли не радостно заяви един от пътниците на „Карпатия“.

Тес и Джим скочиха и се затичаха към перилата. Защо искам да го видя, зачуди се тя, защо не мога да се спра…

Айсбергът беше огромен, много по-висок от кораба, и в сърцевината проблясваше в зелено, пронизан от слънчевите лъчи — красиво, ала зловещо творение на природата. Вдясно от него имаше огромно кафяво петно, което изглеждаше като нарисувано на синия фон на океана. Потопеният „Титаник“. Плаваща маса отломки. Бебешка шапчица, усукана около дълга бяла дамска ръкавица. Неясни скупчени форми. Столове с краката нагоре, преобърнати масички с красива дърворезба, кутии, дрехи, яркочервен шал, извиващ се като змия. Моля те, Господи, не и жълта панделка…

— Как само ти се нахвърлих — рече Джим. — Извинявай…

Без да се замисля, Тес сложи ръка върху пръстите му, които стискаха перилата. Той не се дръпна, обърна дланта си и пръстите им се преплетоха. Двамата дълго не продумаха.

 

 

— Какво знаеш за тях? — попита французойката, кимайки към завитите с одеяло спящи момченца.

— Баща им е вдовец, казва се Хофман.

— За съжаление май е останал на кораба. Някой ми каза, че ти е дал децата, нали? И го чул да вика: „Кажете на жена ми, че я обичам!“.

— Но той е вдовец!

— Значи децата са сирачета. Ще потърсим роднините им, когато пристигнем — тъжно каза французойката. — Поне знаем имената им.

Тес погали Мишел и попита:

— Дали има някакви играчки на кораба? Той си изгуби любимия пумпал.

— Не ми се вярва.

— Все пак ще потърся.

После обиколи кораба с надеждата да види Джак Бремертън. Събра кураж и отиде да прочете списъка с оцелелите. Прегледа го набързо, после още веднъж, по-внимателно. Не откри името му. Джак Бремертън не беше между живите. Пред очите й изплува красивият му профил, чу топлия му глас и почти усети присъствието му. Наистина ли беше мъртъв?

 

 

— Тес, ела. Жена ми иска да говори с теб — повика я Козмо.

В очите му като че ли прочете съчувствие, когато отвори пред нея вратата на каютата, която капитанът им беше предоставил.

Мадам я изгледа смразяващо.

— Е, какво ще кажеш за свое оправдание?

— Моля?

— Не се прави на наивна. Защо отказа да се снимаш с нас? При това толкова грубо!

— Не съм искала да бъда неучтива. Не ми беше мястото там.

— Глупости! Ти работиш за мен. Мястото ти е там, където кажа аз.

— Моментът ми се стори неподходящ.

На мига съжали, че се изпусна.

— На всичко отгоре ми противоречиш! — разгневи се Лусил. — За каква се мислиш? Ти си една непохватна слугиня, докато аз не реша, че ставаш за нещо повече. Ще правиш това, което ти наредя! Ясно ли е?

— Да, мадам. Не мислех, че държите толкова много на тази снимка — с усилие промълви Тес.

— Работата ти не е да мислиш, а да се подчиняваш! Инак ще си търсиш работа другаде.

— Най-голямото ми желание е да работя при вас. И много ще се старая.

Лусил се засмя нервно.

— Тес, да ми възразяваш пред толкова хора е повече от скандално. Разбираш ли?

— Да, мадам, съжалявам.

— Значи ли това, че повече няма да ми противоречиш?

— Никога вече, мадам.

— И кой определя задълженията ти?

— Вие.

Тес мразеше да раболепничи, но нямаше избор. Чувството й за гордост беше наранено, добави се и срамът от унижението.

— Да не би да си чула нещо за нашата лодка? Може би нещо, което не одобряваш? Затова ли отказа да сложиш жилетката?

— Нямам представа какво се е случило. Аз не бях във вашата лодка.

— Видях те да говориш с онзи моряк — повиши тон Лусил, — а той се държа крайно непочтително с нас. Безочлив лъжец, който цели да спечели пари с измишльотините си. — Мадам махна с ръка и сякаш нищо не е било, добави с безгрижен глас: — Уморих се. Донеси ми чай, но този път гледай да е горещ. Капитанът вече сигурно е разбрал коя съм.

— Отивам — отвърна Тес. Най-сетне можеше да си отдъхне, че разговорът е приключил.

— Отивам, мадам! — поправи я Лусил с усмивка. — Хайде, мила. И не ме гледай като пребито куче. Надявам се до утре мрачното ти настроение да се разведри.

* * *

Минаваха часове и дни. Когато Лусил й даваше свободно време, Тес учеше жените на кораба как да шият дрешки от брезент за децата. Много от тях бяха все още по ризки и жакетчета, набръчкани от солената вода. Някои бяха загубили обувките си.

— Все едно нямам пръсти на краката — хленчеше едно и Тес ги разтри, докато отново порозовяха.

Въпреки всичко децата тичаха, смееха се и играеха. На следващия ден Тес видя Джим, заобиколен от групичка малчугани. Дялкаше им фигурки от парченца дърво.

— Хубави са — каза тя, загледана в дългите му красиви пръсти, които никак не подхождаха на миньор.

— Чичо ми беше резбар, той ме научи. Но от това не се изкарват пари. — Джим се усмихна и добави: — Искаш ли да седнеш при нас?

Той говореше непринудено и мило и на децата им беше приятно в компанията му. Искаше поне малко да ги зарадва, като изпълняваше желанията им. Кой иска жираф? Слон?

— След малко ще имаш жирафче — кимна той на едно тъжно момиченце, чието умислено личице засия.

Жирафчето беше готово след няколко минути и Джим попита:

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти?

Момиченцето се усмихна до уши и стисна гладката дървена фигурка.

— Да ти носи късмет — рече Джим и се обърна към Тес. — Какво стана, имаше ли неприятности?

— Да. Здравата се разбесня. Ти излезе прав.

— Напада те, за да се защити.

— Но защо?

— Защото е гузна.

Джим продължи да майстори фигурки, а Тес докосваше всяка една.

— Правиш ги още по-вълшебни — усмихна се той и тя се засмя от сърце. Не й се искаше да напусне този малък оазис сред заобикалящата ги тегнеща печал…

— Можеш ли да направиш пумпалче?

— За теб ли? — учуди се Джим.

— За две малки момченца.

— Ела след час-два.

 

 

Всички се тревожеха за жената на готвача. Канеха я в каютите, но тя не можеше да стои на едно място и след няколко минути се връщаше на палубата, сграбчваше перилата и отново се взираше през борда.

— Скоро ще бъдат тук. Лодката с децата ми ще пристигне всеки момент — повтаряше тя с озарено лице и странен блясък в очите.

 

 

— Тази жена много се изложи — рече Лусил, кимайки към Джийн Дарлинг, която носеше кошничка с хляб за мъжа си. — Отношенията й с мен приключиха, но не я знам какво ще прави, когато хората разберат за измамата на мъжа й.

Мадам изтърси на палубата няколко стафиди от чинията си, Тес се наведе да ги събере и ги хвърли през борда. Налагаше си да мълчи и като че ли сервилните жестове й помагаха да прикрива мислите си. Беше учудена от презрението на мадам към Джийн Дарлинг и съпруга й.

 

 

Късно вечерта Тес почука на вратата на Лусил. Козмо бе отишъл при корабния радист да разпраща телеграми, дори бе приел да пусне и кратичко съобщение до майка й. Лусил беше сама. Отвори вратата по дълга памучна риза от дарените дрехи, в която изглеждаше невзрачна и неуверена.

— Донесох ви още едно одеяло, ако ви е студено — каза Тес.

— Не ми трябва — тросна се Лусил. — Уморена съм и нямам нужда от никакви одеяла, нито от каквото и да е друго. Лягай си. Защо още не спиш?

— Не мога.

— Защо?

— Пред очите ми е потъващият кораб.

— Всичко свърши, Тес. Оцеляхме. Било каквото било — делово заяви Лусил, но очите й трепнаха и тя добави: — Хайде, влез за малко.

Каютата беше тясна и гола. Потискаща.

— Нима вече не ви е страх?

— Мен винаги ме е страх.

Лицето на мадам се смръщи за миг, но бързо придоби обичайната си увереност.

— Наистина ли?

— От вода — поясни Лусил. — За малко да се удавя, когато бях на десет. Виждах брега и хората, които ме гледаха с ужас. Никой не откликна на писъците ми и не се хвърли да ме спасява.

Говореше безизразно, сякаш четеше списък за покупки.

— И какво стана?

— Накрая все пак се намери някакъв достатъчно разумен човек, който ми хвърли въже от една скала и ме издърпа. Не обичам дори да разказвам какво преживях.

— Какъв ужас — промълви Тес, представяйки си колко безпомощно се чувства едно десетгодишно давещо се дете.

— О, не допуснах да се паникьосам — потупа я Лусил по ръката и посочи тясната койка с дюшек. — Хайде, седни.

Двете бяха толкова близо, че Тес долавяше жасминовия парфюм на мадам, вече потънал на океанското дъно.

— И ти ще се научиш да преодоляваш трудностите и да вървиш напред — каза тихо Лусил. — Както аз се научих да не показвам страх, да се боря за онова, което държа да постигна, и да бъда силна. Нали и ти искаш да бъдеш такава?

— Да.

Мадам стисна толкова силно ръката й, че Тес едва не подскочи.

— Никой няма право да те кара да страдаш, на никого не позволявай да те нарани. Трябва да гледаме напред и да не мислим за миналото, скъпа моя. — Лусил замълча и добави: — Имам нещо за теб. Подарък за твоето бъдеще.

Тя извади кадифената торбичка. Тес я развърза и ахна — вътре бяха обиците с лунен камък. Искрите им озариха тъмната каюта.

— Не мога да ги взема.

— Приеми ги като символ на спасението. Те спасиха мен. Вкъщи имам други. Бижутата носят успокоение, сама ще се убедиш.

Тес се почувства много неловко. Остави обиците в скута на мадам.

— Нямам нужда от тях. Нещо в мен се промени. Надявам се да проявите разбиране. Дойдох при вас заради кошмара с потъващия кораб и вие ме успокоихте. Друго не ми трябва.

Тя погледна Лусил, опасявайки се да не я е обидила.

— Да не си мислиш, че ще поискам да ми ги върнеш?

— Не.

— Тогава ще ги запазя за друг път.

Мадам прибра обиците в торбичката и я пусна в джоба си.

— А колкото до страховете ни, ние не можем да избягаме от тях. Е, стига за тази вечер…

На Тес не й се тръгваше. Искаше й се този миг на близост да продължи.

— Кога решихте, че искате да станете дизайнерка? — изведнъж попита тя.

Лусил премигна, сякаш въпросът я стресна.

— Шиех рокли за куклите си.

— И аз шиех рокли на парцалената кукла, която мама ми подари.

Лусил беше загубила интерес към разговора.

— Мила моя, всички сме били деца. Хайде, върви да спиш и утре ела рано. Работа ни чака.

 

 

Тес седна на бюрото на Лусил, приготви писалката и бележника и се постара да си придаде делови вид. Снощната благонамереност на мадам се беше изпарила.

Лусил крачеше и коментираше съобщенията, които беше получила от модните салони в Лондон, Париж и Ню Йорк. Навсякъде предстояха ревюта на пролетната й колекция и тя беше много доволна. Трябваше да уточни хиляди подробности, нужно беше и доста време, за да възстановят потъналите с „Титаник“ модели. Нищо не биваше да помрачи представянето им в Ню Йорк. Мадам говореше бързо и Тес едва смогваше да запише нарежданията й. Трябваше да се уведомят клиентите, да им се засвидетелства внимание, да се поддържа интересът им. Дали госпожа Уортън възнамерява да купи кораловочервената вечерна рокля, която така хареса в Лондон? А момичетата, наети да покажат тоалетите? Имат ли готовност? И ако не, защо?

— Тази катастрофа може да се окаже чудесна реклама — каза мадам, потрепвайки с лакирани нокти по масата. — Тес, забелязах, че прекарваш доста време с онзи противен моряк. Майка ти е далеч, затова аз се чувствам длъжна да те предупредя: ти заслужаваш много повече.

Тес се изчерви. Понечи да отговори, но Лусил не й даде възможност.

— Трябва да мислиш за бъдещето си. В Ню Йорк имам две прислужници и нямам нужда от трета.

Говореше сериозно и делово. Сърцето на Тес се сви, но тя събра кураж и рече:

— Но аз смятах, че…

— Бях споменала, че може да работиш в ателието ми. Знам, че правиш хубави илици — въздъхна Лусил.

— Умея доста повече неща — припряно заяви Тес. — Мога много да ви помагам. Аз…

— Ах, ако можеше да се чуеш! Не се тревожи. Шегувам се. Ще ти дам шанс. Ти си и сръчна, и умна. Ще бъдеш полезна в ателието. Защо ме гледаш така?

— Объркана съм. Чак не смея да повярвам…

— Но защо? — прихна Лусил. — Слушай сега. Ще ти кажа какво ни очаква на брега. Нали ти е ясно, че всички ние станахме знаменитости?

Тес не беше напълно убедена. Постепенно бе започнала да осъзнава, че съдбата на „несравнимия“ „Титаник“ се превръща в международна сензация, вестниците се надпреварваха да изкопчат колкото се може повече подробности, подготвяха се изслушвания, очакваше се намесата на Конгреса. Телеграмите между сушата и „Карпатия“ не секваха. Фокусът на всеобщото внимание се изместваше, преобразяваше личната трагедия на всеки от оцелелите в част от някаква абсурдна машинация.

— Ще бъде истински цирк — предупреди я мадам и я посъветва да избягва репортерите. Тези хищни чакали щели да оглозгат до кости всеки наивник, незапознат с подлите им прийоми. Затова трябвало да мълчи и да не се обажда, докато тя и Козмо отговарят на въпросите. На пристанището ги очаквали коли, които щели да ги откарат в „Уолдорф — Астория“. От Тес се искало да не се отделя от тях. Можело да спрат за малко в ателието. Манекенките щели да бъдат там. — Нямаш представа в какъв хотел ще те заведа! Ще онемееш!

Тес сви вежди и Лусил веднага реагира.

— Та кое беше семейството, за което работеше в Шербур? — ехидно подхвърли тя.

— Не съм ги споменавала — смутено промълви Тес.

— Да, но питам за всеки случай.

Тази игра на котка и мишка не допадна на Тес и тя смени темата.

— Благодаря ви за снощи. Успокоихте ме и се почувствах по-добре.

— Това не ми е присъщо. Но ти ме трогна. Не забравяй, че аз познавам измислените светове. Сега ти предстои да влезеш в един такъв свят и за последен път ти напомням да внимаваш. Имай готовност! Очаква те приказният свят на Алиса!

 

 

Пен Стейшън, Ню Йорк, 18 април, 7:00 ч.

Пинки Уейд гледаше през мръсния прозорец на влака, който навлезе бавно в тунела под новата гара, която наричаха Пен Стейшън — огромно здание с високи арки и колони от розов гранит, които опираха в красивите прозорци на тавана.

— Ню Йорк! Последна спирка! — стресна я гласът на кондуктора.

Пинки грабна малката си пътническа чанта. В нея имаше само една рокля и тоалетни принадлежности. Винаги съумяваше да пътува с малко багаж.

Заизкачва стъпалата, поглеждайки нагоре към прозорците. Светлината струеше, лъчите играеха по забързаните пътници и се отразяваха в лъскавите колони. Обикновено тя хвърчеше по блестящия мраморен под и си представяше, че е в дворец. Но не и днес. Беше уморена и раздразнителна, още я беше яд, че се поддаде на настояването на „Таймс“ по най-бързия начин да се яви в редакцията. Оправи набързо завития кок на върха на главата си и погледна обувките си. Ван Анда сигурно ще подхвърли нещо за дължината на полата й, която беше с няколко сантиметра по-къса от предишния път.

Мина покрай огледало с позлатена рамка и се огледа. Както очакваше, негодуванието беше изписано на лицето й. Защо трябваше да се подчини на Ван Анда и да спре проучването върху материала за душевноболните! Заради някакви интервюта с корабокрушенци… Той беше добър началник и в повечето случаи я подкрепяше. Но в крайна сметка и той споделяше позицията на мъжете в журналистическия бранш: зададе ли се някоя особено мелодраматична история, гледай да ангажираш жена. Виж, ако тя беше една от оцелелите, материалът щеше да е уникален. А сега трябваше да изкопчва и описва чужди преживелици.

С всяка крачка гневът й нарастваше. Понякога се чудеше защо не си потърси друга работа. Дали някога баща й щеше да я похвали? Казваше й, че е умна, но и мърмореше, че повечето жени на нейната възраст вече имали съпрузи и деца. Тя обаче се радваше на свободата да упражнява професия, която й носеше удовлетворение, за разлика от много други жени. Чувстваше се силна, когато успееше да предизвика промени и подобрения в някой приют за душевноболни или когато изобличаваше малтретирането на децата в сиропиталищата. Въздъхна и се нареди на опашката за таксита. Слава богу, поне вече не се налагаше да се вози на файтон.

 

 

„Ню Йорк Таймс“, отдел „Новини“, 18 април, 10:00 ч.

Ван Анда почти не беше мигвал последните три денонощия, но беше доволен, защото бяха успели да изпреварят всички други вестници. Единствено „Таймс“ бе имал смелостта да обяви потъването на „Титаник“, преди „Уайт Стар“ да спре да извърта фактите и да потвърди трагедията. Това беше шеметна сензация и той нямаше да позволи успехът им да бъде засенчен. „Карпатия“ пристигаше тази вечер и Ван Анда беше готов за посрещането на кораба. Репортерите бяха настанени на цял хотелски етаж, телефоните — инсталирани и свързани директно с редакцията.

— Бяхме първи и ще останем първи — заяви той в отдела.

— Здравей, Кар!

Пред него стоеше Пинки Уейд — кръстосала ръце, тя го гледаше намръщено. Ван Анда се усмихна и веднага забеляза, че полата й е още по-къса от предишната им среща. Тя беше хубава млада жена с розова кожа, искрящи очи и звънлив смях. В нея имаше нещо хамелеонско, което й помагаше при репортажите, изискващи дискретност. Пинки беше много смела и държеше на своето. Създаваше впечатлението, че прелива от енергия. Нямаше равна в писането на интересни материали.

— Трябва да си на пристанището при пристигането на кораба — започна направо той. — Вземи интервюта от първа, но и от трета класа. Действай бързо, после ще ги подредим. Питай дали са видели айсберга, кога са осъзнали какво става, как са се спасили на косъм от смъртта… Колкото повече подробности, толкова по-добре. Нужно ми е…

— Здравей, Кар! — повтори Пинки с неприкрито раздразнение.

— Здравей, Пинки! — отвърна Ван Анда.

— Защо аз? — попита тя.

— Защото ти си най-добрата, когато става дума за човешки съдби! Съжалявам, но този път няма да рискуваш живота си. Обещавам за другия път!

Пинки не можа да се сдържи и се усмихна. Главният редактор имаше чувство за хумор.

— Искам да се кача на кораба, преди да пристигне.

— Чудесна идея! Стига да намериш начин, ще бъда безкрайно щастлив!

 

 

Вашингтон, четвъртък, 18 април, 15:30 ч.

С куфарче книжа под мишница сенаторът Смит в последния момент скочи на стъпалото на влака, който вече потегляше от Юниън Стейшън, следван от съпровождащите го двама съветници.

— Колко много репортери! — възкликна единият, сочейки тълпата с фотоапарати и бележници, останала на перона.

Смит се овладя и не издаде задоволството си от този коментар. Неговото смело начинание се бе увенчало с успех. Постът му в Комисията по търговия несъмнено бе помогнал и предложението му да се започне разследване под негово ръководство бе прието от Сената с лекотата, с която топъл нож потъва в буца масло — подходящо сравнение от родния му край. Разследването щеше да започне не във Вашингтон, а в Ню Йорк, в „Уолдорф — Астория“. Така щеше да призове възможно най-голям брой очевидци и можеше да започне още утре сутринта.

Сенаторът седна и погледна часовника си за стотен път.

— Трябва да стъпим на „Карпатия“, преди да достигне пристанището. Служителите на „Уайт Стар“ бързо ще изчезнат, ако не им връчим призовките на място, затова искам да ги изненадаме. Особено онзи хитрец Исмей.

— Смятате, че те са пускали лъжливите съобщения, отричащи потъването на кораба? — попита единият от съветниците.

— Сигурен съм.

Смит съжаляваше горките хора, които бяха заминали за Халифакс да посрещнат близките си, след като ги бяха уверили, че „Титаник“ е невредим. Нагла лъжа! За какво? За да се даде повече време на шефовете на „Уайт Стар“ да спасят кожите си.

Сенаторът се намръщи и се облегна в меката седалка. Беше изиграл картите си правилно и беше изпреварил всички. Това несъмнено щеше да е връх в кариерата му като избраник на народа.

„Карпатия“ се приближаваше бавно към пристанището на Ню Йорк. Към пет часа пътниците започнаха да се взират, за да видят брега. Ставаше все по-студено и Тес се загърна плътно с пуловера си. Жената на готвача сновеше по палубата и спираше хората.

— Да сте виждали децата ми? Дали са вечеряли? Кажете им, че ги чакам. Ще ида да ги търся, ако не дойдат веднага.

Джим стоеше сам и пушеше, очаквайки да зърне брега. Тес се огледа за Лусил и тъй като не я видя, заговори Джим.

— Ще те чакат ли? — плахо попита тя. Обзе я неловкото чувство, че стъпят ли на брега, отново ще се превърнат в непознати.

— Нямам никого тук — сви рамене той. — Дочух, че ще разпитват всички, но Исмей явно има други намерения. Очаква се някакъв сенатор да се качи на борда, за да разговаря с екипажа.

— Капитанът спомена, че изслушването на свидетели започва утре.

Джим се засмя.

— Политиците вече се намесиха. Представям си как ще увъртат и шикалкавят и накрая ще се окаже, че никой не е виновен. Богатите бизнесмени не дават пет пари за нещастниците в трета класа и в машинното отделение. Горките огняри… потънаха до един.

— Ти познаваше ли някой от тях?

— Един приятел… Чудесен човек. Двамата смятахме да заминем на запад. Беше долу при пещите, когато се блъснахме. Трябваше и аз да работя там, но толкова ми беше втръснало от мините, че се бях зарекъл повече да не се доближавам до въглища.

— Съжалявам за приятеля ти.

— Хората долу нямаха никакъв шанс. Никой на брега пет пари не дава колко са били, кои са били. Трябваше и аз да остана с тях, да потъна с кораба.

— Но на лодката имаха нужда от теб. Само ти умееше да гребеш и знаеше какво трябва да се прави. Разбирам угризенията ти. Аз също се измъчвам.

— Тес, около нас има толкова много тъга и болка, че по-добре да не говорим за това — каза Джим.

— Играчките ти отвлякоха вниманието на децата, донесоха им радост. Наистина ти се възхитих.

— Нищо особено не съм направил. Момиченцето с жирафа изгуби родителите си… на лодката успя само името си да каже, оттогава не проговаря… Ходеше по петите ми и не откъсваше очи от играчките.

Тес си пое дълбоко въздух с надеждата, че ще потуши мъката, която я терзаеше и която никой друг, освен оцелелите корабокрушенци не би разбрал.

— Единственото хубаво нещо в този ад бяха децата… — промълви тя. — И ти.

Джим се поколеба, бръкна в джоба си и сложи нещо в ръката й.

— За теб е. Навярно би предпочела да запазиш друг спомен, но ръцете ми това издялкаха. Добре дошла в Америка, Тес! Дано някога се срещнем! Довиждане!

— Джим…

Той сложи пръст на устните си — също както след кратката им разходка на „Титаник“ — и си тръгна.

Тес разтвори пръсти и видя малка дървена лодчица. В нея се мъдреха две миниатюрни фигурки с гребла. Бързо вдигна очи, за да благодари на Джим, но от него нямаше и следа.

Огледа се за жената на готвача. Къде ли беше отишла? Дали не беше вече в океана при децата си?