Кейт Алкот
Шивачката (2)

2

Не беше някакъв силен трус. Усети се като съвсем леко блъсване. Нищо тревожно. Двигателите продължаваха да работят. И изведнъж спряха. Настъпи тишина.

Тес се надигна на лакът. Странното усещане, че нещо не е наред, я бе изтръгнало от дълбокия сън. Настръхна цялата. Мускулите й се напрегнаха. Беше изпитала подобно чувство в нощта, когато умря последното бебе, което майка й роди. Тогава чу тъничък измъчен стон, а сега почувства нещо като удар в преграда. Скочи от леглото напълно разсънена и бързо се облече. Каквото и да се беше случило, трябваше да е готова да го посрещне.

Брус Исмей се стресна, защото познаваше ритъма на двигателите и спирането им го разтревожи. Може би нямаше сериозна причина и все пак… Погледна джобния си часовник. Не биваше да се допуска каквото и да е закъснение. Реши да намери капитан Смит, за да се увери, че всичко е наред.

Джийн Дарлинг сграбчи съпруга си за раменете и го разтърси. Беше сънувала, че някой я гони, а тя се опитва да избяга, но се спъна и падна, трепереща от студ и ужас. А ето че сега и корабът се разтресе. Джордан я прегърна и я притисна към себе си и топлите възглавници, но тя се дръпна.

— Събуди се, Джордан.

— Защо?

— Трябва ми време да се облека. Нещо става.

Той се засмя.

— Да не би да искаш да се конкурираш с издокараната лейди Дъф Гордън?

Джак Бремертън усети удара, но не му обърна внимание. Седеше на бюрото и преглеждаше търговски документи. Нямаше търпение да пристигне в Ню Йорк, да проучи подробностите около бизнеса с „Форд“ и да замине за Калифорния, далеч от кашата, която беше забъркал в личния си живот. Това вероятно доказваше твърдението на неговата почти бивша вече съпруга, че той все съумява да се измъкне. И все пак — освен извиненията щеше да й остави и доста пари. Пред очите му изплува Тес Колинс — интересно момиче с буйна мека коса, изразителни очи и сияещо лице. И такъв забележителен дух. Вероятно по-силен от духа на мнозинството пътници на кораба. Тес беше толкова млада. Присъствието й го караше да осъзнава с тъга, че е вече на средна възраст, а времето неумолимо тече.

Лусил го усети, когато сваляше диамантените си обици. Забеляза, че голямото шише с парфюма й се поразклати. Козмо вече си беше легнал. Как успяваше да заспи толкова бързо? Тя ужасно мразеше хъркането му. Втори блъсък не последва. Напълно несъзнателно тя пъхна обиците в кадифената торбичка и ги скри в обувката си.

 

 

Някой почука тихо на вратата.

— Госпожо, случи се малък инцидент — обясни стюардът. — Не се тревожете. Ударихме се в айсберг, но няма нищо страшно. Добре ще е да дойдете на палубата.

Лусил не се остави да я заблуди. Младокът не знаеше нищо. Повтаряше тия глупави успокоителни думи, както го бяха инструктирали.

— Козмо, обличай се — бутна тя мъжа си. — Сложи си спасителната жилетка. Отивам да събудя Тес.

Лусил завързваше спасителната жилетка и мърмореше — кой беше измислил такава неудобна кройка! На вратата отново се почука. Беше Тес.

— Побързайте! — разтревожено каза тя.

Не беше редно да притеснява господарите си, но в този момент социалната йерархия беше без значение.

— Козмо се мотае — избухна Лусил.

Коридорът беше пълен с хора по пижами и с нощни шапчици. Приличаха на смешни плюшени мечета в издутите спасителни жилетки. Без лъскавите тоалети и бижутата изглеждаха съвсем обикновени. Козмо най-сетне се появи.

— Насам — посочи Тес към стълбите и те я последваха без възражения.

Мърморещата тълпа бавно се заизкачва към горната палуба. Повечето хора разговаряха спокойно, с едва доловимо прокрадваща се тревога. Някои се оплакваха, че ще се разсънят и няма да могат да заспят отново. Един англичанин се обърна към Лусил и я попита дали е гледала страхотната игра на покер след вечеря и тя промърмори някаква любезност. Англичанинът заговори мъжа до себе си, който все още беше със смокинг.

— Ще тренираме ли утре на уредите? Дано направят пак от онези палачинки за закуска. Децата много ги харесаха.

Зад Лусил вървеше госпожа Браун, обектът на нейния презрителен коментар заради внезапно придобитото богатство от златните залежи в Ледвил.

— В това облекло не можеш да различиш кой е виконт, кой херцог — засмя се пълничката госпожа. — Всичките са еднакви.

Тук-там се чу смях, но не в отговор на шегата, а по-скоро като подигравка към госпожа Браун.

Качиха се на палубата.

Всичко изглеждаше спокойно. Хората потреперваха от студ и разговаряха.

— Блъснахме се в айсберг — рече едно момче и показа парче лед. — Долу е пълно с такива.

Времето минаваше и никой не знаеше какво да прави. Тес забеляза, че членовете на екипажа развързват въжета и развиват платнени покривала.

Спасителни лодки. Спускаха спасителните лодки.

Като по сигнал хората се заблъскаха към парапета. В соления въздух се долови острият горчив мирис на страха.

Изминаха още минути. Слабото телце на Тес затрепери. Сърцето й заби учестено. Моряците започнаха да крещят заповеди към нарастващата тълпа. Лицата им бяха зачервени, в очите им се четеше паника, а някои размахваха пистолети. Чу се гръм, последван от писъци. Децата плачеха, майките им започнаха да ги настаняват в лодките. Една по една пълните лодки се спускаха към водата.

Тес се загледа в тъмното и съзря огромна зловеща кула от нащърбен лед. И най-малките й съмнения моментално се изпариха. Трябваше да се качат в спасителна лодка. Огледа се и с ужас установи, че лодките от тази страна са свършили.

— Ще проверя как е на носа — извика тя на вцепенените Лусил и Козмо.

Затича се по хлъзгавата палуба, падаше, ставаше, блъскаше се в хората, но не спираше. Хаосът в предната част на кораба беше още по-голям. Лодките бяха претъпкани. Една жена се разпищя, тъй като лодката, в която искаше да се качи, се люшна и заслиза към водата без нея.

— Що за лудост! — възмути се жената до Тес и загърна палтото си върху тънката зелена копринена рокля. — Никога не бих се качила в такава черупка. Невъзможно е този кораб да потъне. Мъжът ми разбира от кораби и е сигурен, че това не може да се случи.

Хаосът ставаше все по-страшен и Тес не знаеше какво да прави. Джийн и Джордан Дарлинг се държаха за ръце и се разправяха с един от моряците.

— Не, качват се само жените! — викаше морякът и блъскаше Джордан.

Навсякъде цареше паника. Никой не слушаше разпоредбите. Беше ясно, че корабът потъва бързо, а нямаше достатъчно лодки. Хората тичаха отчаяно напред-назад. Тес видя Брус Исмей да се качва спокойно в една от лодките. Беше навел глава и избягваше погледите на мъжете, на които преди миг бяха отказани места. Никой не се възпротиви на тази несправедливост. После съзря Джак Бремертън нежно и внимателно да подава плачещо дете на майка му, която протягаше ръце от лодката. Изглеждаше спокоен и уверен.

— Господин Бремертън! — извика тя.

Мъжът се обърна и я погледна изненадано.

— Веднага се качвайте! Веднага! — тревожно настоя той, но тълпата я избута и тя го изгуби от поглед.

— Успокойте се, изчакайте спасителните кораби — викаше един моряк.

— Казах ти — обърна се зъзнеща жена към съпруга си. — Ще чакаме корабите. Няма да рискуваме с тези лодки.

Той я прегърна с две ръце и не продума. Тес хукна към задната част на палубата — ако имаше някакъв шанс да напусне кораба, то беше само оттам. Приближи се към Лусил и Козмо. Мадам беше взела положението в свои ръце и стискаше края на голям нагънат брезент, който наподобяваше малък плавателен съд. Тес се втурна да й помогне.

— Сгъваема лодка! — извика Лусил към един от корабните офицери. — Защо не я спуснете?

Той не отговори. Вече нямаше никакъв ред. Всички тичаха и крещяха, семейства се разделяха, а обърканите членове на екипажа се щураха и надвикваха.

— Не ме ли чухте? — изкрещя Лусил. — Нали вие отговаряте за реда тук?

— Да, госпожо.

Челото на офицер Мърдок лъщеше от пот, а очите му бяха изпъкнали от напрежение.

— Искаме да се качим в тази лодка — заяви Лусил, която успяваше да се държи властно въпреки паниката и хаоса.

— В лодка номер едно ли? Тя е брезентова и нестабилна, лесно ще се обърне — възрази офицерът.

— Но няма да потъне. Нали това е целта!

Офицерът замълча и след миг нареди:

— Съливан, приготви лодката за лейди Дъф Гордън! Ти отговаряш за спускането й!

Лусил се качи първа и махна на Тес и на Козмо да я последват. Към лодката се затичаха две жени, едната покрита с нещо като дълъг шал.

— Хайде, качвайте се — подкани ги Мърдок. По-нисичката беше Джийн Дарлинг, танцьорката. — Има ли още жени? — огледа се офицерът.

Изведнъж в лодката скочиха няколко моряци.

— Негодници проклети! Поне можете ли да гребете? — развика се Мърдок. — Бони, качвай се, ти можеш да гребеш!

— Не, имам работа тук — отказа морякът. — Да се качи някой друг.

Тес се загледа в него — беше момчето, с което се беше разхождала преди няколко часа.

— Прави каквото ти казвам! Това е заповед!

Бони се колебаеше.

— Качвай се!

Бони скочи в лодката. Зърна Тес до перилата, протегна ръка и я подкани:

— Хайде!

Корабът се накланяше все по-бързо в предната част. Лодката се люшкаше над водата. Лусил беше пребледняла и се държеше за корема.

— Няма ли най-сетне да спуснете това проклето нещо? Лошо ми е!

— Готово, госпожо — успокои я офицерът. — Пускайте лодка номер едно! Веднага!

— Госпожице, чакайте!

Тес се обърна и видя господин Хофман, вдовецът, който тичаше към лодката, подхванал момченцата под мишниците си като малки вързопчета.

— Вземете децата ми! Спасете ги, моля ви!

Косата му беше мокра и прилепнала за черепа от водните пръски, а очите му гледаха измъчено. Тес се пресегна да вземе децата. Мишел стискаше баща си и плачеше. Хофман едва го откопчи от себе си. Тя прегърна двете деца и се обърна, за да се качи, но беше твърде късно. Лодката се спускаше, олюлявайки се застрашително. Сякаш беше сън. Бони крещеше:

— Скачай! Скачай!

Тес се стъписа. Не можеше да скочи, не и с две малки уплашени деца. Лусил я гледаше с ужас. Всичко свърши… всичко свърши…

— Не гледай, ами тичай и се качвай! Ето там! — Мърдок посочи друга лодка, приготвена за спускане, увиснала на усуканите въжета на метър-два от палубата. — Имаш няколко секунди, преди да тръгне надолу!

Тес се втурна с двете момченца в ръце. Лодката беше претъпкана с жени и деца.

— Няма място! Няма място! — крещеше един моряк.

— Как да няма! — заяви наперената госпожа Браун и извика към Тес: — Подай ми децата и скачай!

Тя пусна момченцата към протегнатите ръце на жената, затвори очи и скочи. Лодката се олюля, заклати се и започна да се спуска. До водата имаше повече от трийсет метра. Минаха покрай претъпканите палуби на втора и трета класа. Хората ги гледаха с невярващи очи, бледи и шокирани, губещи надежда за спасение. При всяко полюшване на лодката се чуваха викове:

— Вземете дъщеричката ми, вземете я!

— Бягате и ни оставяте!

Тес можеше да докосне тези отчаяни хора. Защо не беше с тях? Очите й срещнаха очите на баща, протегнал малкото си момиченце към лодката. Млад уморен мъж, може би фермер, с проскубана брада и сини очи, в които се таеше искрица надежда. Детето гледаше уплашено и непрекъснато оправяше жълтата панделка, която се изплъзваше и падаше над очите му.

— За бога, вземете дъщеричката ми, моля ви! — повтаряше бащата.

Тес каза на момченцата да се държат здраво едно за друго и протегна ръце към момиченцето. Дланите му бяха меки и закръглени като прасковки.

— Внимавай! — викаше Мърдок от борда. — Отдръпни се! Ще те сграбчат и ще паднеш!

Моряците залюляха лодката настрани, за да се отдалечи от кораба, и Тес изпусна ръчичките на детето. Продължиха надолу към черния океан.

Лодката докосна учудващо леко водата и заплава, отдалечавайки се от кораба. От горната палуба все още долиташе музика. Тес бе видяла музикантите — подпираха се на столовете, за да пазят равновесие, и свиреха ли, свиреха въпреки бързото потъване на кораба.

— Слава на бога, спасихме се — възкликна един от моряците.

Скоро се оказа, че никой не гребе, и те започнаха да се карат.

— Грабвайте греблата! — нареди един от тях.

— Аз не съм гребец! А ти не си ми началник! — сряза го друг.

— Някой трябва да гребе, глупако! Офицерът ми заповяда да отговарям за лодката. Вземай греблата!

— Никога не съм гребал. Божичко, ще потънем!

— И аз не мога да греба — обади се трети моряк, който вонеше на тютюн и пот.

— Ама че сте! — избухна госпожа Браун, грабна греблото до себе си и посочи другото на Тес. — Хайде да им покажем как се прави!

Тес беше гребала много пъти на езерото до господарската къща.

— Хващайте задните гребла! — извика на моряците.

— Тежат като олово — промърмори един от тях. — А трябва бързо да се отдалечим, защото корабът ще ни засмуче.

Тес погледна към „Титаник“. Кърмата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре — невероятна гледка. Вече не различаваше лицата на хората, само сновящи фигури и размазани силуети, летящи към водата.

— Гребете! — провикна се тя и натисна с всички сили.

Тежестта й се стори непосилна. Погледна надолу и видя, че за дървото се държи жена с бухнала около кръста рокля. С една ръка стискаше греблото, а с другата някакъв вързоп. Тес остави греблото и се наведе.

— Трябва да й помогнем!

— Хванах я! — изрева госпожа Браун, която имаше много силни ръце.

Издърпаха жената и лодката потъна още повече от тежестта й. Боже мой, дали нямаше да потънат? Тес отново грабна греблото.

Корабът стърчеше почти отвесно към осеяното със звезди небе. Приличаше на балерина, застанала на пръсти. Светлините в каютите и на палубите още грееха, а призрачно зеленото сияние от потъналата му част озаряваше черната водна шир. Зловеща красота.

— Потъва, потъва, гребете по-бързо, защото ще потопи и нас! — развика се един от моряците и всички загребаха с пълна сила.

— О, боже! — завайка се една среброкоса жена с достолепна осанка.

Корабът изчезваше във водата, хората падаха зад борда като парцалени кукли и потъваха. Последва оглушителен трясък. „Титаник“ беше погълнат от водната паст. С него си отиде и светлината и оцелелите се озоваха в пълен мрак. Единствено ледените звезди проблясваха високо над тях.

Учудващо, но корабът не увлече лодките във водовъртежа и те продължиха да се носят по спокойната, проблясваща от звездите вода.

— Два и двайсет е — обади се един от моряците. — Петнайсети април.

Колко странно — да отбелязваш времето в момент като този. Тес погледна жената, която бяха издърпали. Тя лежеше неподвижно по очи. Обърна я и видя, че стиска бебе в одеялце. Свали сакото си да го завие, макар да виждаше, че вече не е живо. Не знаеше дали е момче или момиче. Малко личице в ореол от копринени букли. Майката не помръдваше. Тя също беше мъртва и Тес едва ли не изпита чувство на облекчение, че нямаше да страда за загубата на рожбата си. Положи бебето в ръцете на майката, от гърдите й се изтръгна ридание, но нямаше сълзи…