Кейт Алкот
Шивачката (16)

16

Тес крачеше нервно из апартамента и броеше стъпките си. Ревюто започваше в два с чай и леки закуски — малко рано за английската традиция, но в Америка това нямаше значение. Защо се съгласи да отиде? Как ли щеше да реагира Лусил?

Затвори очи и си представи ателието. Вълшебни светлини, надиплени завеси, красиво написани програми на масичката до вратата, любимият струнен квартет на Лусил до подиума. Всичко това беше толкова далеч от нея.

Не трябваше да изпада в самосъжаление. В живота се редуваха възход и упадък, после пак… Щеше да си намери работа и да прави това, в което беше най-добра. Страх, не страх, трябваше да се стегне и да се огледа с широко отворени очи, за да намери онова, което търсеше.

 

 

— Движение! Хайде! Бързо! — пляскаше с ръце Лусил, погълната от трескавото напрежение на последните минути за подготовка в ателието, което в чест на ревюто бе преименувано на Модна къща „Лусил“.

— Тоалетите са великолепни! — възкликна Елинор.

— Разбира се! Манекенките са американки и не отговарят точно на английските ни стандарти, но в общи линии не са лоши. Е, ако бяха тренирали да ходят по два часа сутрин с книга на главата, щяха да оправят стойките си, а не да се влачат отпуснати като всички тукашни момичета.

Лусил плесна още веднъж и манекенките минаха по подиума, за да ги огледа — фризури, грим, всичко беше както трябва.

— Какво се е случило с бутониерата на колана? — обърна се тя към една от манекенките.

— Цветята увехнаха, мадам — смутено отвърна момичето. — Махнах ги.

Лусил я изгледа смразяващо.

— Ти имаш ли ум в главата или не? Защо не поиска нови цветя?

Елинор я потупа по рамото.

— Не прави сцени. Не искаме разплакани манекенки, нали?

Сестра й вдигна примирено ръце и отиде да огледа чашите за чай.

— Не са чисти — развика се тя.

— Мадам, това е от порцелана — обясни Джеймс. — Но ако настоявате, веднага ще ги измием.

Лусил придърпа Елинор в ъгъла и тихо попита:

— Мери Пикфорд ще дойде ли?

— Обеща. Но мога само да гадая. Нали знаеш, тя предпочита модерния стил.

— Какво им има на тези актриси! Не виждат ли, че в моите тоалети изглеждат чувствени и красиви! Не знам как живееш и работиш там, в плебейския Холивуд.

— Има защо, мила ми сестричке. Плебеите не четат вестници и какво по-хубаво от това!

— Знам, знам — въздъхна Лусил. — Заяждам се, извинявай.

Елинор очевидно не съумяваше да замести Козмо, който действаше успокоително на сестра й.

— Как мислиш, ще се изложа ли с това ревю?

— Вярвам, че не. — Не й каза за поканите, които разнесоха снощи на няколко десетки второкласни членове на нюйоркското общество само за да напълнят залата. Лусил щеше да побеснее, но щяха да обсъждат това по-късно. — Дръж се, мила, аз съм насреща. И никакви сълзи. Подпухналите очи са грозни.

 

 

Тес приближаваше бавно към ателието. Щеше да изчака всички да влязат.

— Тес! Какво правиш тук?

Пинки стоеше близо до вратата и я гледаше учудено.

— Последно посещение.

— След като напусна? Пак се връщаш?

— Не. Идвам от съчувствие.

— Към тази жестока жена, която се канеше да провали живота на Джим!

— Не тя, а Козмо. В крайна сметка й дължа благодарност, защото ме доведе тук.

— Доста скъпо се отплащаш.

— Съгласна съм — усмихна се Тес. — Не бъди винаги репортерка!

— Не съм. И това ми е проблемът. А сега ще те зарадвам с моята новина. „Уърлд“ ми предложиха работа с по-голяма заплата.

— Чудесно! Щастлива ли си?

— Не много. „Уърлд“ не може да се сравнява с „Таймс“.

— Но…

— Знам, знам. Нямам избор.

— Сигурна ли си?

Пинки не отговори. Двете гледаха пристигащите коли. Беше един и половина.

— Броиш ли ги? — попита Тес.

— Дотук десет коли, петнайсет жени. И няколко репортери, вече готови да пишат за провала на модната къща. Тя колко очакваше?

— Повече от петдесет. Не злорадствай.

— Ненавиждам превземките й, но вчера забелязах колко е отчаяна. Не съм чак толкова безсърдечна.

— Каква красавица! — посочи Тес жената с копринено манто, която слизаше от току-що пристигналата кола.

— Бившата първа съпруга на Джак Бремертън. Голям скандал беше, когато се развеждаха.

Пинки забеляза колко силно се изчерви Тес.

— Тес?

— Извинявай, не те слушах внимателно.

От следващите няколко лимузини се изсипаха разноцветни облаци от ярко начервени дами, чиито придружители им подаваха ръка и се кланяха с раболепни усмивки.

— Звездите! — нададе вик Пинки и извади бележника. — Отивам при тях. Ще се видим вътре.

— Кои са те?

— Първата е Пикфорд. Другата с шала е Дънкан.

— Мислех, че няма да дойдат.

— Как ще изпуснат всичките тези репортери! Нали им трябват известност и слава.

Пинки хукна след дребничката Пикфорд и сребърните й токчета, а Тес се загледа в следващите три коли, които пристигнаха заедно. Дамите слязоха, оправиха шапките и наметките си и в този миг се появи Елинор. Каза им нещо и бързо ги насочи към вратата. После приближи Тес и пошепна:

— Продавачки са, платихме им да дойдат, за да напълним залата. Идваш ли?

Вече нямаше как да откаже. Учуди се на всеотдайността на Елинор, която беше готова на всичко, за да помогне на сестра си.

Шифонените завеси на подиума бяха осветени със скрити, блещукащи като свещи лампички. Залата приличаше на вълшебна приказка. Квартетът свиреше нежна мелодия. Джеймс и няколко помощници тихо изнасяха последните два реда столове. Сервитьорки в черни рокли и колосани бели престилки разнасяха чай, а Пинки и другите репортери се бяха наредили покрай стените с бележници в ръка.

Лусил беше в тъмнолилава надиплена рокля като на древногръцка богиня, а червената й коса беше вдигната на кок. Тя посрещаше гостите с усмивка, изразяваща сърдечност, но и самочувствие. Тес за пръв път се докосваше до вълшебството, сътворено от „мадам Лусил“!

Джеймс видя Тес и зяпна. Вероятно реши, че е дошла, за да създава проблеми. И точно това щеше да се случи, ако Лусил я изгонеше. Дано Елинор беше права, че точно днес мадам не би посмяла да показва нрава си.

Музиката спря и Лусил се качи на подиума. Светлините се насочиха към спокойното й лице.

— Скъпи приятели, предстои ви да видите една изключителна колекция! Бих казала, най-добрата, създадена от мен досега. Сами ще се уверите в това.

Тя кимна на секретарката, която щеше да записва как са реагирали гостенките на всяка една рокля. След ревюто деликатно щяха да им предложат да си поръчат модела, който им е харесал.

— А сега — първият модел в пролетната колекция на Модна къща „Лусил“! Нарекох тази рокля „Шепот на жадни за целувка устни“. Чуйте шумоленето на шифона и ще разберете защо се казва така.

Репортерите захихикаха подигравателно, но гостите учтиво ръкопляскаха, докато манекенката — в тънка небесносиня рокля — мина по подиума, завъртя се и изчезна зад завесите.

— Следва елегантна рокля за чай с подходящото име „Страстен любовен зов“.

Роклята беше от тюл и брокат. Няколко репортери се засмяха. Тес ги чу и се замисли за упоритостта на Лусил — нищо не беше в състояние да я накара да престане с това старомодно назоваване на роклите с имена.

— Тази рокля да не е извадена от дъното на океана! — подхвърли един от репортерите.

Мери Пикфорд прикри с ръка усмивката си. Лицето на Лусил не трепваше.

Тес не можа да се сдържи и тръгна към подиума. Мадам я погледна, но по всичко личеше, че не е изненадана. Елинор я беше предупредила и всичко беше по сценарий.

— Скъпи приятели, бих искала да ви представя една талантлива млада дама, на която съм ментор. Тес Колинс!

Тес се овладя и се усмихна. Чуха се ръкопляскания.

— Госпожица Колинс се появи точно навреме. Следващата рокля е нейно творение! Изискан елегантен копринен тоалет, който, уви, няма име…

Светлините се насочиха към манекенката и никой не забеляза почудата на Тес. Елинор беше убедила Лусил да не хвърля роклята, както се беше заканила.

Манекенката се понесе и светлините заиграха по копринените дипли, а когато се завъртя, роклята се повдигна и се мярнаха тънките й прасци. Понесе се шепот, но този път без следа от присмех.

— Госпожице Колинс, разкажете нещо повече за вашето творение — неочаквано предложи Лусил.

Тес не знаеше какво да каже, но си пое дъх и започна:

— Тази рокля е преди всичко удобна за носене. Тя е модерна и практична, за да могат дамите да вървят бързо и да слизат и да се качват от файтони и коли, без да се спъват. Светът се променя, а с него и модата. — Гостите закимаха и тя събра кураж да продължи: — Много скоро например ще се отървем от досадните копчета и илици, време е и да скъсим полите си. Не бива да бъдем слепи последователи на остарели традиции.

Всички заръкопляскаха. Лицето на Лусил грейна — най-неочаквано тази семпла рокля беше пожънала успех.

 

 

Пинки се въртеше неспокойно и се отегчаваше от всичките тези накичени с къдрички и панделки тоалети. Наблюдаваше реакцията на дамите и се чудеше как може да гледат подобна досада — при това с часове. Лицата им бяха като восъчни, устните в различни нюанси на яркорозовото и всичките седяха с вдървени от корсетите гърбове. Госпожа Бремертън гледаше с интерес, но в погледа й се долавяше и тъга. Нелесна за усъвършенстване комбинация. Интересно защо Тес се смути, когато я видя на входа… Ами да! Ето кой беше другият мъж! Тес я беше питала за него, разказвала бе за него и после изведнъж — нито дума. Ама че съм глупава, ядоса се Пинки. Баща й не беше загубил острия си репортерски нюх и се беше досетил преди нея.

 

 

Гвоздеят на цялото шоу беше сватбената рокля, която спечели овациите на публиката. Манекенката се завъртя триумфално, мънистата заискриха, по знак на Лусил оркестърът засвири весела мелодия и ревюто приключи. Гостенките се надигнаха с доволни, а някои дори и с възхитени усмивки на нескрито одобрение.

Мери Пикфорд си поръча една от роклите и с напевен глас продиктува корекциите: „Без подплатата от тюл и двайсетина сантиметра по-къса, моля. Обичам късите рокли“. Не поръча роклята на Тес, но тя не се беше и надявала.

Гостенките пиеха чай и хапваха лимонени сладки, докато благодаряха на Лусил. Тес подразбра, че покупките са само две. Втората беше на бившата госпожа Бремертън.

— Ще има още — убедено заяви Елинор. — Сигурно и твоята рокля ще купят. Дано Лусил си вземе бележка и да спре да кръщава роклите си с разни нелепи имена.

— Защо не ми казахте, че Лусил е била предупредена за идването ми?

— Мила моя, не можех да рискувам да я изненадаме — знаеш как лесно избухва. Ако ти бях казала, нямаше да дойдеш. Както и да е, всичко беше заради представлението.

— И аз бях една от актрисите. — Тес реши да се примири с поредното им притворство и добави: — Едва днес забелязах истинския й талант. Моделите са съвършени, а платовете са наистина изкусно подбрани.

— Така е. Но не е в крак с модата.

Тес приближи Лусил, която изпращаше гостенките с любезни пожелания и, изпъната като струна, им махаше с ръка. Когато се сбогува и с последната гостенка, тя се подпря на вратата с непроницаемо изражение.

— Лусил?

— О, Тес! Какво те накара да дойдеш днес? — Усмивката отново се появи на лицето й. — Беше хубаво, нали? Чу ли как Айседора Дънкан мрънка, че е напълняла? И вместо чай поиска горещ шоколад! Артистични превземки! А леденото изражение на „нещастната“ Бремертън! Съдейки по избора й, няма за какво да я съжаляваме. Имаме толкова работа…

— Лусил, искам да говорим.

— Да не би да си променила решението си? Това днес беше само… акт на подкрепа, нали?

— В известен смисъл, да. Но и дойдох, за да ви кажа, че съжалявам за упреците, които ви отправих. Впоследствие разбрах, че не сте знаели за заговора срещу Джим.

— Не мога да ти простя, Тес.

— Аз не искам това.

— Ти си възмутително…

— Неучтива? Нахална?

— И много повече!

Лусил беше бясна, но и някак уязвима.

— Аз не работя вече за вас — тихо каза Тес.

— Тогава защо си тук?

— Исках да ви помогна за ревюто. Не желая да попреча на кариерата ви.

— Разумно решение.

— Вие сте много талантлива. Колекцията ще се продаде, сигурна съм.

— Надявам се. — Гласът на Лусил потрепери и тя хвана ръката на Тес. — Остани. Ще те науча на много неща. Можеш да работиш тук или да се върнеш с мен в Англия. Обещавам да се грижа за теб.

Тес решително поклати глава. Лусил никога нямаше да се промени. Щеше все така да недоволства и да принуждава хората да й угаждат и да правят каквото им нареди. Тя оплиташе всички в коварна мрежа и Тес нямаше да попадне отново в нея.

— Бъдете сигурна, че ще се намразим.

— Решението е твое — каза мадам след дълго мълчание. — Вероятно си права. Би ли дошла за малко в кабинета ми? Искам да ти кажа нещо насаме.

Насаме? В стъкления кабинет? Може би за хора като Лусил, която беше непрестанно обект на внимание, и стъклените стени бяха убежище.

Вътре все още миришеше на увехнали цветя. Бюрото беше разхвърляно. Купчини покани, разсипана пудра, ножица, изплюти дъвки, завити в хартия.

— Веднъж каза, че у мен има нещо царствено. Помниш ли? — попита Лусил.

— Да.

— Моят произход е много скромен — като твоя. Сама се издигнах, може би нарушавайки някои правила. Станах от нищо нещо. Колкото и да отнема от женската привлекателност, успехът е нещо, без което не мога. Разбираш, нали?

— Да.

— Когато те срещнах, ти беше готова да тръгнеш по моя път. Видях себе си в теб. Преди много години загубих дете при раждане. Щеше да е на твоите години. Не искам пак да я загубя.

— За мен ли говорите? — слиса се Тес.

— За теб.

— Не знаех, че сте загубили дете. Съжалявам…

— Сигурно щях да бъда ужасна майка. По-добре, че не си ми дъщеря. Знаеш, че не обичам да се връщам към отминали неприятности, но бих искала да уточня нещо.

— Да?

— Става дума за лодката. Постъпих правилно, когато забраних на моряците да се върнат. Лодката била празна! В подобна ситуация всеки гледа да спаси собствената си кожа. Джийн Дарлинг наговори куп врели-некипели за угризенията, чувството за вина и други подобни. Аз никога не изпадам в самосъжаление. Мога само да кажа, че някой ме сграбчи за крака и много се изплаших.

— И? — Тес едва дишаше в задушния кабинет.

— Не видях човека, беше тъмно. В първия миг помислих, че е някой от моряците, но като блъснах сграбчилата ме ръка, чух плясък във водата. Развиках се. Ръката пак ме сграбчи и тогава… и тогава един от мъжете в лодката блъсна човека.

— С гребло?

— Да.

— Господи, Лусил!

— Не знам кой беше. Цареше пълен мрак.

— Значи не видяхте кой?

— Ако намекваш за Козмо — не, не беше той, нито пък твоят моряк, защото той се опита да попречи на мъжа, който искаше да ми помогне. За малко да се обърнем.

— Защо не разказахте това в залата?

— Чуваш ли се какво говориш! Щяха да ме обвинят в убийство. Чудя се защо ли ти го казах. Гледаш ме, сякаш си в шок. Последваха и други… плясъци във водата, но какво можех да направя? Искахме да се спасим. Нормално, нали?

— О, Лусил! — На Тес й идеше да плаче и да крещи.

— Не разбирам защо обвиняват оцелелите корабокрушенци. Да не би ние да причинихме тази трагедия? Какъв ужас преживяхме! Кораб, който потъва като детска играчка. Как да не сме травмирани? Да чакаме мъжете да ни свалят шапка и да ни подканят да се качим в лодките? След вас, моля! Що за нелепост! Ако има господ, той е бил озадачен от смелостта ни да прекосим океана в подобна черупка. Накъде върви светът, не знам.

— Сигурна съм, че не сте искали човекът да умре.

— Не. Но и не исках да ме пипа и дърпа.

— Нямахме време да мислим… Защо ми разказвате всичко това?

— За да доизясня отношенията ни.

— Нашите доста заплетени отношения — добави Тес.

Лусил се усмихна.

— Мила моя, моите отношения с хората винаги са заплетени. Желая ти късмет!

Тес се просълзи.

— Вие ме доведохте тук и ми дадохте шанс. Благодаря ви.

— О, недей да плачеш. Стига толкова. Сбогом, Тес.

— Лусил…

Лейди Дъф Гордън се обърна и излезе, без да я изслуша, и повика Джеймс, който стоеше до подиума.

— Няма ли някой да свали завесите? Само аз ли трябва да работя!

Тес тръгна към асансьора. Елинор я чакаше до вратата.

— Луси ти разказа всичко, нали? Съливан е бил мъжът с греблото.

— По нареждане на Козмо? Или по нейно нареждане?

— Мен ако питаш, било е по инициатива на негодника Съливан. Не го слушай какви ги приказва — така му е по-изгодно.

— Защо трябваше да знам всичко това?

— След изказването на Джийн Дарлинг сестра ми реши, че трябва да ти го каже. Надявам се да го пазиш в тайна.

Тес кимна.

— Лусил ме помоли да ти дам това. — Елинор й поднесе малката кадифена торбичка. — За спомен и за да те пази.

Обиците с лунни камъни.

— Не казвай, че не ги искаш.

— Благодари й от мое име — отново кимна Тес.

— Сестра ми много съжалява, че напускаш. Но ти прецени правилно — тя няма да се промени. Имаш ли някакви планове? Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Желая ти късмет. Ти си една от малкото, които победиха Лусил. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Особено ако заминеш за Калифорния. Чух, че Коко Шанел търси хора. Бързо се издигна това момиче. А ти имаш бъдеще в „бизнеса с парцалките“, както го нарича Лусил.

Тес се усмихна.

— Ако не друго, бива ме в правенето на илици. Макар че и те скоро ще се превърнат в отживелица.

— Следвай модата! О, за малко да забравя! — Елинор извади един плик от чантата си и й го подаде. — Дойде вчера за теб.

Сърцето й трепна, когато видя старателно изписаните букви. В миг видя майка си, приведена до мъждукащата свещ. Най-сетне вест от дома. Сложи писмото в джоба си, за да го прочете по-късно на спокойствие.

Преди вратите на асансьора да се затворят, зърна Лусил да обикаля залата и да дава нареждания. Мадам Лусил. Грандамата на „Титаник“, за която шепнеха с почитание и възхищение. Най-известната, най-талантливата модистка на света. И ето че всичко изчезна, сякаш беше сън.

Фоайето беше пусто. Нямаше и следа от тълпите репортери. Направи крачка и пристъпи към следващата си мечта. Единствената реалност беше писмото в джоба й.