Кейт Алкот
Шивачката (15)

15

Цялата в черно, Лусил застана на прага на спалнята.

— Готова съм. Имам ли нужда от още пудра?

— Не — отвърна Елинор. — Козмо поръча да прегледаш бележките на масата.

— Нямам нужда от бележки. И защо сам не ми го каже? Страхливец!

— Не е страхливец. Репутацията му е наистина застрашена. Знаеш ли, че в Англия са измислили нов израз — „подкуп ала Дъф Гордън“.

Лусил извади бяла копринена кърпичка и попи очите си.

— Очерниха и двама ни. Ще видят те. Козмо няма да ме напусне, тъй като това ще задълбочи скандала. Права ли съм?

Елинор се опита да се усмихне.

— Надявам се.

— Как изглежда бялата ми кърпичка на черния фон? Има ли ефект? Дали да не си сложа бяла дантелена якичка?

— Пази я за Лондон.

— Елинор, престани да ме гледаш така! Ще се справя.

— Знам. Но за всеки случай ще бъда наблизо.

* * *

Източната зала се напълни с народ. Пинки оглеждаше всеки новодошъл. Джим се приближи и я потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — стреснато попита тя. — Репортерите ще те нападнат!

— Трябваше да дойда. Имам новина за теб. Обвинението срещу мен е оттеглено! Не знам как и защо, но го няма.

Пинки удари с молива по бележника и възкликна:

— Знаех си аз! Браун няма равна!

— Не се дължи на нея. Тази сутрин ми каза, че нито тя, нито сенаторът Смит е получил обещание за съдействие от британските власти.

— Тогава кой е помогнал?

— Не знам. Пълна загадка. Важното е, че не трябва да се връщам в Англия, за да доказвам, че не съм престъпник. За някои това не е хубава новина, но за мен е чудесна! Сигурно няма и да ме призоват, защото имам работа тук. Да не забравя да ти благодаря още веднъж за вечерята. И за това, че ме подкрепи.

Джим си тръгна, а Пинки се замисли дали не бе допуснала да се пропука прословутата й обективност. Защото той имаше право, тя наистина бе застанала на негова страна.

Насреща й се зададе Тес. Какво правеше тук? Защо беше дошла? Джим я приближи и я заговори. Какво ли обсъждаха?

 

 

Тес се смути, когато го видя. Джим беше с нови дрехи — с колосана риза и пуловер. Освен това излъчваше спокойствие и увереност.

— Здравей, Тес! — усмихна се той. — Чувам, че си напуснала работа.

Тя кимна.

— Не трябваше да го правиш. Не и заради мен. Това беше големият ти шанс.

— Тя искаше да те провали. Не можех да остана равнодушна. Ти си по-важен за мен, отколкото работата ми.

Големият часовник във фоайето на хотела започна да бие. Удари осем пъти, преди Джим да отговори.

— Не разбирам. След всичко, което се случи между нас.

— Това бе единственото, което можех да направя.

— Но защо? Обясни ми — настоя смутено той.

Тя не можеше да намери точните думи. Замисли се за Джак, за неговата увереност и стабилност.

— Е, вероятно не знаеш защо — сви рамене Джим. — Но да се наказваш по този начин за едно селско момче…

— Моля те, не говори така.

— Извинявай. Не биваше да го казвам.

— Ядосан си.

— Защото ми отказа ли? Предполагам, че да. Но не желая да страдаш.

— Извинявай, не исках да…

Той я погледна с тъга и тя замълча.

— Вземи си стол, че не останаха места — наруши мълчанието Джим. — Надявам се, че не си дошла да подкрепяш лейди Дъф.

— Не.

— Тес, обвинението е оттеглено тази сутрин. Свободен съм.

— Каква чудесна новина! — ахна тя. — Колко се радвам! Госпожа Браун ли ти помогна?

— Не. Не знам как е станало. Важното е, че съм свободен.

Очите на Джим заблестяха, той се обърна, проправи си път през тълпата и излезе от залата.

* * *

В десет часа нямаше място да се обърнеш. Източната зала и фоайето бяха претъпкани с народ. Тес се опита да стигне до вратата, за да не се набива на очи, но не успя. Седна до Пинки и Смит удари с чукчето.

— Първият свидетел е лейди Дъф Гордън. Моля, направете й път.

Тълпата послушно отстъпи и Лусил тръгна бавно към свидетелското място. Дребничка, цялата в черно, с огромна шапка с воалетка. В ръка стискаше снежнобяла кърпичка. Настъпи пълна тишина.

Сенаторът погледна неспокойно колегите си. Това не беше поредният прост моряк. Трябваше много да внимава, инак цяла Англия щеше да възроптае.

— Лейди Дъф Гордън, бихте ли ни разказали как със съпруга ви се озовахте в лодка номер едно?

— Разбира се, сенаторе — спокойно отвърна тя. — Вече се бях примирила, че ще се удавим, когато зърнах една малка лодка и казах на съпруга ми: „Да опитаме ли?“. Той попита един от офицерите дали можем да се качим в лодката. Отговорът беше: „Няма проблем, господине. Заповядайте, моля“. Помогнаха ни и се качихме.

Тес погледна Пинки, а тя вдигна удивено вежди.

Въпросите продължиха. Лусил описваше със затрогващ глас някаква нелепа картина на доброжелателност и любезност в лодката, като от време навреме бършеше сълзите си.

— Когато „Титаник“ потъна, чухте ли викове за помощ?

— Не.

— Не сте чули нито един вик? — учуди се Смит.

— Не, сенаторе. Цареше пълна тишина.

Думите й прозвучаха напълно уверено. Хората в залата ахнаха. Какво представление! Тази дребничка жена беше в състояние да убеди всекиго и в най-голямата небивалица.

— А чухте ли някой да настоява да се върнете, за да вземете още хора?

— Не.

— Но сте знаели, че има давещи се, нали?

— Мисля, че не.

— Казали ли сте, че е опасно да се върнете, защото може да попаднете във водовъртежа?

— Боже мой, не съм казала такова нещо.

Сенаторът Смит вдигна вестник „Сънди Таймс“ и заяви:

— В интервюто твърдите, че сте чували отчаяни викове за помощ. Каква е истината?

— Това интервю е измислица — без колебание отвърна Лусил. — Отвратителна журналистическа инсинуация.

Тес едва се сдържаше да не се обади. Как можеше да говори така!

— А какво ще кажете за слуховете, че съпругът ви е дал пари на моряците, за да не се върнат и да вземат още хора?

— Той може да ви отговори по-точно. Аз мога само да кажа, че им предложи малки суми, за да им помогне да си стъпят на краката.

— Показанията ви драстично се различават от показанията на моряка Джим Бони.

— Естествено. Той е лъжец. Опасен лъжец.

Тес се надигна, без да обръща внимание, че привлича погледите на множеството.

— Бихме желали да отговорите на въпроса — намеси се друг член на комисията, — имало ли е хора, които са искали да се качат, но са били отблъснати от вашата почти празна лодка?

— Пълни измислици.

Тес си запроправя път към вратата. Не я беше грижа колко души я гледат, колко от тях ще я разпознаят. Но тя усети погледа на Лусил в гърба си. Винаги го усещаше.

С треперещ глас лейди Дъф се обърна към Смит:

— Сенаторе, колко още ще ме разпитвате? Имам много работа.

— Госпожо, тук става дума за живота и смъртта — строго отвърна той. — Нетърпението ви е неуместно.

— Съжалявам, ако съм ви разочаровала. Свободна ли съм?

Членовете на комисията мълчаха. В залата цареше тишина.

— Свободна сте. След кратка почивка ще продължим със следващия свидетел. Госпожа Джордан Дарлинг, която е била в същата лодка.

Шапката на Лусил се килна и разкри учудения й поглед. Тя се олюля и се хвана за облегалката на стола. Дарлинг, надигна се възбуден шепот, вдовицата на онзи мъж, който се беше маскирал като жена. И който се самоуби, след като го разобличиха. Невероятно! Как можеше да гледа хората в очите след срамната постъпка на мъжа си!

Елинор пресече пътя на Тес.

— Трябва спешно да говоря с теб.

— За какво? За лъжите на сестра ви ли?

— Аз не съм те лъгала. Моля те да говориш с мен.

— Ще реша след показанията на Джийн Дарлинг.

 

 

Сенатор Смит беше много доволен. Лейди Дъф Гордън грешеше, ако смяташе, че ги е смаяла с арогантните си отговори. Никой не би го упрекнал, че е злепоставил тази представителка на британската висша класа — тя сама се изложи. Аристократи, нали така ги наричаха! С какво удоволствие би ги изобличил до един!

— Следващият свидетел не е призован. Тук е по собствено желание, за да сподели пред вас колко крехка е човешката природа при трагични обстоятелства. — Смит огледа присъстващите, за да се наслади на реакцията, която бе предизвикал. — Госпожо Дарлинг, моля, заемете свидетелското място.

Грациозната Джийн Дарлинг, в сив костюм и с огърлица от малки перли, вървеше с вдигната глава, а почти бялата й коса блестеше на светлините на полилеите. Тес никога нямаше да забрави колко щастливи бяха с Джордан и как се носеха в танц на палубата на „Титаник“. Миг на радост, спонтанен смях и възхищение, отлетял завинаги.

 

 

Смит се обърна към госпожа Дарлинг.

— Искам да подчертая и държа официално да бъде отбелязано, че присъствието ви е доброволно.

— Да, сенаторе.

— Бих искал да изкажа съболезнованията си за трагичната загуба на съпруга ви.

— Благодаря.

— Бихте ли ни казали защо пожелахте да дойдете тук?

Джийн Дарлинг беше напълно убедена, че трябва да говори пред комисията, та дори да стане отново прицел на нападки и непристойни драсканици по вестниците.

— Възхитена съм от смелостта, проявена от някои хора, чиито показания имахме честта да чуем — започна тя. — Например онзи мъж, който свалил спасителната си жилетка и я дал на прислужницата на жена си. Моят съпруг би постъпил по същия начин. — Изисканият й тон изведнъж омекна и Джийн промълви: — Но трябва да ви призная, че само част от мен съжалява, че не е бил на неговото място. Защото в сърцето си знам, че отново бих метнала покривка на главата му и бих сторила всичко, за да го спася. Макар че… това се оказа причина за смъртта му. На съвестта ми ще тежат три неща: това, че не оставих мъжа си да умре така, както би предпочел, че не го последвах, и третото, най-мъчителното, че не останахме на кораба, за да отстъпим място за поне две деца.

Тес затвори очи и видя хаоса от счупени стъкла, рояли, полетели към водата, гърнета, куфари, вкопчени в перилата уплашени хора… Смели прояви, необмислени постъпки, обвинения… Отвори очи. Животът продължаваше.

— Госпожо Дарлинг, спрете, ако ви е трудно.

— Настоявам да продължа, сенаторе. — Тя извади бялата си ленена кърпичка и избърса сълзите си. — Отначало мислех, че ако говоря за случилото се, ще ми олекне, но постепенно спрях да се надявам. Трябва да приема действителността. Не мога да простя нито на себе си, нито на другите. Едно прибързано решение промени моя живот и този на съпруга ми. И не само нашият живот се промени. Когато съпругът ми умря, исках да обвинявам. Исках да отхвърлям обвинения. Вече не. Ще призная, че не бях достатъчно силна, за да проявя необходимата смелост. Сигурно има и други, които се чувстват като мен. Само се надявам, че оттук нататък няма да бъде така.

Беше толкова тихо, че се чуваше дишането на хората в залата. Джийн Дарлинг беше описала горчивата истина.

— Имате ли да кажете още нещо?

— Да. Бих искала да изразя мнението си за показанията на лейди Дъф Гордън. — Присъстващите се размърдаха. — В лодката имаше възможности за проява на смелост, но те не бяха използвани. Можехме да вземем още хора, но бяхме ръководени от страха. Искам да спомена и името на доблестния мъж в нашата лодка, когото не бива да забравяме.

— Кой беше този мъж?

— Джим Бони. Това е истината. Повече нямам какво да кажа.

— Един момент — обади се сенатор Болтън и дрезгавият му настойчив глас предизвика оживление. — Вие не сте призвана за свидетел и можете и да не ми отговаряте. Имаме вече доста обвинения и контраобвинения за това, което се е случило в лодка номер едно. Бихте ли ни казали дали е имало хора, които са искали да се качат в нея, но са били отблъсквани?

— Във водата имаше хора, които викаха за помощ. Някакъв човек се опита да се качи.

— И?

— Един от мъжете в лодката вдигна греблото над главата си, но господин Бони се развика и го издърпа от ръцете му.

— Защо беше вдигнато това гребло?

— За да удари човека, който искаше да се качи.

Тес цялата пламтеше. Всички бяха стаили дъх. Значи това беше истината за лодка номер едно.

Сенатор Смит се размърда неспокойно. Попиташе ли кой е бил човекът с греблото, щеше да загуби контрол над разследването. А щеше и категорично да затвърди мнението на англичаните, че е тръгнал на лов за вещици.

— Имате ли да добавите още нещо?

— Не.

— Благодаря ви. Приключихме за днес. Моля, направете път на госпожа Дарлинг, преди да излезем от залата.

Пинки и Тес си тръгнаха с разотиващата се тълпа. До вратата стоеше Лусил — без червило и с шал на главата. Без грим приличаше на пиле без пера. Неузнаваема. Изглеждаше още по-дребна. Момичетата минаха покрай нея, излязоха и Тес каза:

— Отивам да си приготвя багажа.

Двете се разделиха и Тес тръгна бавно, наслаждавайки се на следобедното слънце. Кой знае защо, се сети за мъртвата майка, прегърнала мъртвото си дете, и молитвата й с Джим:

„Обръщам лице към изгряващото слънце. О, Господи, помилуй.“

Въпреки срама и позора Джийн Дарлинг прояви смелост и призна грешките си. Лусил не беше способна на подобна постъпка. Никога не би излязла от копринената буба, в която се спотайваше. Слава богу, че не успя да провали живота на Джим. Тес вървеше по нюйоркските улици и макар да беше отново бедна прислужница от Шербур, кой знае защо, усещаше в душата си ведрина и спокойствие.

 

 

— Тес, вървиш като замаяна. За малко да се блъснеш в мен.

— Елинор!

Сестрата на Лусил стоеше на ъгъла, този път със зелено чадърче в ръка, което я пазеше както от слънцето, така и от погледите на минувачите. Тя посочи спрялата наблизо кола и попита:

— Какво реши? Ще дойдеш ли да поговорим?

— Ако става дума за апартамента, ще съм благодарна да остана още една седмица и после ще ви платя за престоя.

— Моля те, Тес, влез в колата.

— Защо? Какво искате от мен?

Елинор й подаде „Ню Йорк Уърлд“.

— Излезе в следобедния брой, виж заглавието.

Тес прочете на глас:

— „Секретарката на лейди Дъф Гордън подмолно напуска кораба.“

— Чакай да видиш какво ще пишат утре. „Секретарката излиза от залата по време на показанията на лейди Дъф Гордън“ или нещо подобно. Нарочно ли го направи?

— А според мен заглавията ще звучат така: „Отпадат злонамерените обвинения на Дъф Гордън срещу доблестния моряк“.

— Всичко това са камъни по главата на горката Лусил — въздъхна Елинор. — А утре е ревюто! Ела да поговорим, хайде.

Тес сгъна вестника и седна в колата. Секретарка… За пръв път я наричаха секретарка, а не прислужница. Елинор чукна по стъклената преграда и нареди на Фарли:

— Тръгвай. Покажи ни прелестите на Ню Йорк.

После се облегна назад и заговори, без да губи време.

— Козмо я напуска. Заминава за Лондон. Повече от половината клиентки няма да дойдат на ревюто. Тя е съсипана.

— Козмо я напуска? — изненада се Тес.

— Ами тя прекали с нейния навик да се разпорежда с всички. Последната разправия за моряка се оказа фатална. Ще изпуша една цигара. Нали нямаш нищо против?

Тес поклати глава. Елинор смукна жадно, издиша дима и каза:

— Сега съм по-добре. Много я разстроена, че ти я напусна. Но тя не е виновна за твоя моряк. Идеята беше на Козмо.

— И не е знаела за плана да го арестуват? Не ми се вярва.

— Козмо винаги се е грижил за всичко. През последните години конкурентите на Лусил изпаднаха във финансови затруднения и едва ли той е бил причината, но, така или иначе, Козмо й помагаше всеотдайно, както постъпи и сега, с моряка.

Тес я погледна слисано.

— Значи не съм била права?

— Не се разстройвай толкова. Луси не се интересува от машинациите на Козмо, което не значи, че е напълно невинна. Нали разбираш?

— Да. Каквото и да е, хич не си и помисляйте, че ще се върна.

Елинор помръкна.

— Знам, знам. Сестра ми е голям инат и ако наред с бизнеса загуби и Козмо, става много лошо. Богатите могат да ти поднесат света на тепсия, но и да ти го отнемат. Луси като че ли забрави за това.

Тес не можа да се въздържи и зададе наивния въпрос:

— Като се държи така арогантно, все още ли я обичате?

— Обич ли? Не знам какво означава това. Хората все за любов говорят, а според мен това са глупости. Ние сме сестри и сме свързани завинаги. Разбираме се добре. Ако животът не предлага щастлив край, ние сами си го правим.

— Какво искате да кажете?

— Аз съм пренаписала живота си много пъти. Луси прави същото, но с романтични и феерични платове — прекрасен начин да се носиш волно като птица. Само че понякога се налага да направиш бърз завой, а тя е от по-бавните. Дали я обичам? Да.

— Какво искате от мен? — попита Тес.

— Ела на ревюто. Нека покажем на репортерите, че секретарката на Лусил е лоялна, а не подмолна.

— Няма да дойда. Не мога. Дължа й извинение, защото я обвиних, че иска да арестуват Джим, но не мога да работя за нея.

— Ела само на ревюто. Моля те. Твоят моряк се измъкна, какво повече?

— Вие откъде знаете?

— Аз знам всичко, не забравяй.

Тес се запита дали иска Лусил да се провали. Да, защото го заслужаваше. Но така щяха да пострадат и хората, които работеха за нея. Дали да не направи един последен жест и да накара Лусил поне веднъж да си вземе поука?

— Тя сигурно ще ме изгони.

Елинор се усмихна.

— Знам ли. Благодаря ти, че поемаш този риск. Ще ти плащам апартамента, докато се устроиш и започнеш да печелиш.

— Това подкуп ли е? — усмихна се Тес, която въпреки всичко харесваше Елинор.

— Не ми е присъщо, скъпа. Загуба на време е.

 

 

Пинки седеше на ръба на леглото и чакаше баща й да се събуди, за да му даде да хапне супа. Според вечно недоволната госпожа Дотсън това беше един от лошите му дни. Искаше й се да си поговори с него. Показанията на лейди Дъф я вбесиха, а Джийн Дарлинг я трогна. Интересно как се бе стигнало до оттегляне на обвинението срещу Джим… И какво ли си казаха двамата с Тес? Топна пръст в купичката с пилешка супа с моркови, любимата на баща й. Беше изстинала.

— Става ли за ядене? — сепна я гласът му.

— Ще я стопля.

— Не съм гладен.

— Трябва да ядеш.

— Как мина днес?

Пинки му разказа за Лусил и за Джим. Той я слушаше внимателно, не като друг път, когато кимаше в унес.

— Този, който е помогнал да се свали обвинението, е бил съвсем наясно с техния план — каза баща й. — Безпокоял се е как ще реагира Тес. Каква е ролята на Елинор?

— Сестрата ли? Тя живее в друг свят.

— Заради кого Тес заряза моряка?

— Не знам.

— Сигурно е някой, който е свързан с разследването. Или с ателието. Тя е тук отскоро и няма много познати.

Пинки въздъхна и остави студената супа на масичката отстрани.

— Чудя се защо ли се вживявам толкова.

— Смесваш работата с чувствата.

Тя кимна.

— Не е престъпление да загубиш обективна преценка, дори и в нашата професия. Кой е по-важен за теб — Джим или Тес? Може да се наложи да избираш.

— И двамата са ми приятели.

Той знаеше докъде да спре. Пинки извади кърпичка и силно издуха носа си.

— Друсаш ми леглото — засмя се баща й.

Тя се усмихна и стана.

— Ще сготвя нещо вкусно за вечеря.

— Сара, знаеш ли… Предстои ти прекрасно бъдеще.

— Какво имаш предвид?

— Ще обикаляш света. Ще танцуваш на Луната. Сигурен съм, детето ми.

— А ти няма да ме напускаш — прошепна тя.

— Няма. Аз също те обичам. — Той се усмихна отново и добави: — Освен това подозирам кой е свалил обвинението.

— Кой?

— Ти си добра журналистка и сама ще разбереш.