Кейт Алкот
Шивачката (14)

14

Слънчевите лъчи пробиха през мръсния прозорец, но дори те не бяха в състояние да разведрят унилата Тес. Тя седна в леглото и започна да реши дългата си коса. Нямаше закъде да бърза. И не трябваше да репетира какво ще каже. Нагласи сламената си шапка, забоде я с дългата карфица и се запъти към неизвестното бъдеще.

Вратите на кабината, която щеше да я отведе в царството на Лусил, се отвориха, но Тес повдигна полата си и тръгна по стълбите. Каква нелепост беше привилегията да се возиш в този раздрънкан бавен асансьор.

— Тес, закъсняваш! Къде беше? — остро извика Лусил.

Всички се обърнаха към нея. Топовете копринени и вълнени платове се стелеха по масите и блещукаха на струящата през прозорците слънчева светлина, а шевните машини тракаха ли, тракаха. Как обичаше това място!

— Мила моя, чаках те с такова нетърпение! Къде се бавиш? Както и да е, виж какво ще ти покажа.

На подиума застана манекенка с роклята на Тес и тръгна към тях. Кремавата коприна изглеждаше още по-красива. Подкъсената пола беше по-подвижна и отразяваше светлината при всяка стъпка на момичето. Нейната рокля. Нейното произведение!

— Прекрасна е! — ахна Лусил и плесна с ръце. — Сутринта довърших гънките на ръкава, надявам се, че нямаш против. Малко е късичка, но клиентките ми могат да поръчват различни дължини. Чудесна е! Ще я покажем на ревюто.

Тес присви очи и огледа роклята. Щеше да изглежда по-добре, ако пенсовете бяха по-високо, а деколтето беше квадратно.

— Може още да се поработи по нея.

— Говориш като истинска дизайнерка. Дори да не е идеална, от нея лъха свежест. Аз съм доволна. Не бъди толкова строга към себе си. Защо си така мрачна?

— Може ли да поговорим в кабинета ви?

— Нямаме време. Какво има?

— Съжалявам, но искам да ви кажа, че напускам — тихо рече Тес.

— Какво?! — извика Лусил, сякаш Тес беше извадила нож и се канеше да го забие в нея.

— Поръчката за тази рокля беше подкуп. Дадохте ми този шанс, за да купите лоялността ми.

— Какви ги говориш?

— Много добре знаехте, че не можете да ме купите с пари. Те бяха за моряците и за лъжите, които наговориха срещу Джим Бони. Аз не бих приела пари, затова използвахте тази рокля.

Лусил пребледня. Хвана се за сърцето и Джеймс дотича да я подкрепи, за да не падне.

— Аз нямах нужда от подкуп. Останах, защото исках. Но сега си тръгвам.

— Не разбирам за какво говориш!

— Хайде, стига, Лусил. Намислили сте да изкарате Джим престъпник! За да го арестуват в Англия. И защо? Нима е толкова голяма заплаха за вас?

— Пет пари не давам за този моряк.

— Какво се е случило във вашата лодка?

— Ти не си наред. Не знам за какво говориш.

— Отричайте колкото искате. Но не проваляйте живота на хората.

— Нямам никакво намерение да пращам твоя моряк в затвора! — извика Лусил с потъмнял поглед.

Тес не се учуди на думите й. Жената, която й помогна да се измъкне от слугинския живот и й разкри нови хоризонти, беше способна да отрича докрай онова, което не беше в нейна полза. Всичко около нея — фините платове, красивите тоалети, обещанията, — всичко беше плод на себичността й.

— Бих ви уважавала повече, ако признаете истината, но вече няма значение. Не мога да работя повече за вас.

— Тес, това не е възможно. Ти трябва да останеш. Не знам нищичко за никакъв заговор против твоя моряк.

— Не ви вярвам.

— Нарушаваш обещанието си, така ли?

— Сбогом.

— И какво смяташ да работиш? Пак ли ще оправяш легла и ще чистиш тоалетни? — подигравателно попита Лусил.

— Все ще намеря нещо.

— Значи не искаш да покажем роклята ти? — Това беше последната отровна стрела.

— Не ме интересува — заяви Тес. — Представете я като свой модел или пък я хвърлете.

— Ще направим няколко калъфки за възглавници — не се предаваше Лусил.

— Чудесно.

Тес се обърна към смаяните шивачки и манекенки и каза с усмивка:

— Благодаря ви. Всички бяхте много мили с мен.

И излезе сред пълна тишина.

 

 

Сградата на Сената, Вашингтон

Уилям Олдън Смит посрещна посетителката си със сдържана любезност.

— Сенаторе, защо сте така умислен? — възкликна госпожа Браун.

— Здравейте, госпожо Браун. — Ако отново настояваше да свидетелства, този път щеше да й откаже категорично. Беше му омръзнало да слуша как страхливите мъже оставили жените да гребат.

— Май не ви е лесно.

— И не може да е. Нещата са сериозни.

— Английските вестници не са особено ласкателни към вас.

— Доста неудачно е да ме наричат „пълен глупак“ поради липсата ми на опит в мореплаването — рязко отвърна той.

Госпожа Браун се засмя.

— Е, можехте и да не питате офицера Лоу от какво са направени айсбергите…

— Знам, знам — раздразнено я прекъсна Смит. Налагаше ли се да му дава примери?!

— А той отговори: „От лед“. Проявете чувство за хумор, сенаторе!

— Има по-важни проблеми за разрешаване. Офицерите са обявили бойкот на Флийт, който каза, че не е имало бинокли. Така са го стреснали, че той не излиза от стаята си дори за да яде. Тревожа се за него.

— И с основание. Работата ви е неблагодарна, но се справяте много добре. А и не се притеснявате да признаете, че ви липсват познания по мореплаване. Ценя откровеността ви.

Сенаторът си позволи да се усмихне.

— Забравям дори къде е носът и къде е кърмата, но се надявам да събера солидни и достоверни доказателства.

— Когато никой не си признава? Накъде е тръгнал този свят?

— Да, наистина, накъде…

Госпожа Браун избърса челото си с кърпичка.

— Горещо е. Бързам да ви успокоя, че не съм дошла да настоявам да дам показания. Имам нужда от малко помощ.

— За какво? — предпазливо попита той.

— Онези възмутително арогантни Дъф Гордън са си наумили да унищожат Джим Бони, който даде показания за тяхната лодка. Сещате се за кого говоря, нали?

— Да.

— От Пинки Уейд, репортерката на „Таймс“, разбрах, че са му скроили капан. — Тя разказа за коварния план, облегна се и скръсти ръце върху корема си. — Ще можете ли да уведомите когото трябва?

— Нямам кой знае какво влияние пред английските власти. Гледат на мен доста несериозно.

— Знам. Но не бива да им се даваме. Чух, че имате познати в Камарата на общините — стари ваши съученици.

Сенаторът се изненада — госпожа Браун, изглежда, беше по-умна, отколкото предполагаше.

— Трябва само да се спре опитът да бъде възобновено старото обвинение. Не е кой знае колко сложно.

— Ще проуча въпроса. Необходимите хора трябва да проявят интерес и да се намесят.

— Точно така — усмихна се тя. — Бони е много сръчен и талантлив. Знам, че ще успее, но трябва да се отърве от този „Титаник“.

— Това се отнася за мнозина от нас.

— Сенаторе, имам чувството, че споменът ще ни преследва дълго.

— Вероятно да. Днес следобед заминаваме за Ню Йорк, където ще продължим.

— Лейди Дъф Гордън ще бъде звездата. Мислите ли, че ще научим нещо повече за тяхната лодка?

— Ако не друго, поне ще взема показанията на тази важна свидетелка.

— Дано е достатъчно, сенаторе.

— Може да има и изненади, госпожо Браун.

 

 

Лусил отвори с трясък вратата на апартамента тъкмо когато Козмо си наливаше бърбън.

— Налей и на мен — каза тя и хвърли чантата си на канапето. — Отвратителен ден! Онова ужасно момиче напусна и ме обвини в какво ли не! Не трябваше да й помагам!

Козмо й подаде чашата и спокойно рече:

— Заповядай, мила. Ще имаш нужда да пийнеш.

— Защо? Козмо, какво си направил? — извика Лусил с треперещ глас.

— Направих нещо за теб. И морякът няма с какво повече да те заплашва. Ако планът ми върви както трябва, английската преса ще се отнася доста по-добре с нас. Не можем да запушим устата на Бони, но можем да променим реакцията на репортерите. Игра на шах, Луси.

— Ще го пратят ли в затвора?

— За малко. А през това време хората ще се убедят, че сме били жертви на един измамник и престъпник.

— Но Тес ме напусна.

— Беше ти като дъщеря, нали… Дъщерята, която загуби.

Настъпи тишина и часовникът на камината затиктака оглушително.

— Инак нямаше да се ожениш за мен.

— Не мисля, че това би ме спряло…

— Такава беше уговорката ни. Ако имахме дете, животът ни щеше ужасно да се обърка.

— За теб бяха важни титлата и парите, а за мен… Забравих какво беше важно за мен.

— Не ми се присмивай.

— О, сетих се. Аз взех жената, която обичах. Или поне така си мислех.

— Тези моряшки скандали ме умориха — въздъхна Лусил. — Не знам какво ще правим, Козмо, но още няколко клиентки отказаха да дойдат. Вероятно приказките на Тес са се разчули и вече не знам какво да правя.

— Това е цената, която трябва да платиш, ако не искаш в Англия да те посрещне още по-голяма катастрофа.

— Голямо съчувствие, няма що.

— Имам да ти кажа още нещо. Ще остана с теб, докато се явиш пред комисията, и утре вечер заминавам за Лондон.

Лусил изтръпна.

— Оставяш ме тук сама? В този ужасен момент?

— Ще бъда до теб, когато те призоват и тук, и в Лондон. За друго не настоявай.

— Какво говориш?!

— Съжалявам, но нещата между нас се промениха. И то много. Помагах ти и улеснявах живота ти години наред, при това с удоволствие. Но вече няма да го правя. И не само заради репутацията ми, опетнена от американската преса. За теб съм по-скоро слуга, а не съпруг. Още един послушен поклонник на великата Лусил. — Козмо я погледна право в очите — не беше го правил от години. — Търпях твърде дълго.

Лусил се олюля и разплиска чашата.

— Дръж се, скъпа. Ще трябва сама да се оправяш. Ще остана за показанията, а после не знам.

— Заминаваш?! Напускаш ме?!

— Казах, че не знам.

— Да не мислиш, че няма да намеря друго решение?

Козмо се усмихна.

— Типичната реакция на моята Луси. Винаги съм харесвал готовността ти едновременно да се браниш и да нападаш.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. — Той кимна към спалнята. — Елинор те чака.

Тя тръгна към стаята с пребледняло лице и тъкмо да отвори вратата, на прага застана сестра й с протегнати ръце и съчувствен поглед.

 

 

Някой силно потропа на вратата. Пинки беше прегорила месото във фурната и сигурно някой от съседите негодуваше. Все слагаше нещо да се готви и мигом го забравяше. Имаше да мисли за толкова много неща. Рязко отвори вратата. Пред нея стоеше Джим Бони.

— Това стълбище иска вода и сапун — усмихна се той.

— Съжалявам…

— Дай ми кофа с вода и белина.

Джим се пресегна и грабна парцала на пръчка зад вратата.

— Държа го там, защото все се каня да измия коридора — обясни Пинки и бързо донесе кофата.

Джим затърка енергично стълбите.

— Нямаше нужда — подхвърли тя.

— Ти каква работа мислиш, че вършех на кораба? По̀ ме бива от теб.

— Не си по-добър, а по-бърз — не се стърпя тя, вярна на навика си да спори.

— Както кажеш. Мирише ли още?

Той се подпря на дългата пръчка и й се усмихна.

— Не. Само на белина.

— Значи е готово.

— За благодарност те каня на вечеря.

— Прегоряло месо? Сигурно е вкусно. Приемам поканата.

Тя се вгледа в лицето му. Имаше уморен вид и сигурно не беше дошъл само за да я види.

След като изми ръцете си със сапун за пране, той седна и каза:

— Скоро не си писала.

Пинки сложи тенджера с вода на котлона и започна да бели картофите.

— Чакам да видя дали госпожа Браун ще промени нещата. Уведомих и Тес.

— А тя какво каза?

— Напусна лейди Дъф.

— Наистина ли? — слиса се Джим.

— Да. Направи го заради теб.

— Не е трябвало. Нямам нужда от подобни жестове.

— Жестове? Това не е жест, а протест! Не разбираш ли!

— Разбирам. И съм й благодарен. Но не е трябвало да се отказва от любимата си работа. Така или иначе, нищо няма да промени.

— Май не си вярваш…

— Трябва да си повярвам.

— И все пак направи голяма жертва за теб.

— Тес обича друг и това е факт.

— Не знаем със сигурност. — Защо й трябваше да подхваща тази тема? Все се бъркаше, където не й е работа.

— Голяма си оптимистка — насила се усмихна Джим.

— Правя се. Готов ли си за показанията на лейди Дъф?

— Тя ще каже каквото й е угодно.

— Голямо театро ще бъде.

Той се засмя и предложи:

— Да ти помогна ли? Да занеса вечерята на баща ти? И гледай пак да не загори.

— Добре че ми напомни.

 

 

Вечеряха в луксозен ресторант. Тес побутваше с вилицата ростбифа и стафидите в суфлето. Не й се ядеше, колкото и да беше вкусно. Дори не слушаше Джак.

— Мислиш само за едно — каза той, като остави салфетката.

— Защо се подведох така? Как не прозрях, че прави всичко само в своя полза! Гледах да й угодя и не смеех да продумам.

В главата й отново звучеше предупреждението на баща й. Но тя не се упрекваше за нищо друго, освен за нерешителността си. Не биваше да търпи и да се примирява.

— Сега си с мен. Напусна Лусил. Какво още?

— Джим е в беда…

— Все още не. Има ли някой, който да му подаде ръка?

— Госпожа Браун. Хареса фигурките му и дори му предложи работа.

— А, да, смелата непобедима Маргарет. От години имаме бизнес отношения и мога да кажа, че е много находчива и способна. Значи напусна в знак на протест. И сега накъде?

— Знам за какво ме питаш, но не съм решила.

— Умен отговор. Разбирам, че не ме познаваш добре, а и може би искам твърде много.

— Защо не ми разкажеш повече за себе си?

— Животът ми е по-хубав от живота на повечето хора и всичко съм постигнал сам. Трудно се уча от грешки, затова и имам два развода. — Тес мълчеше. Той докосна прошарените си бакенбарди и добави с усмивка: — Побелявам и това ме притеснява. Между другото, искам да те попитам откога познаваш Бони. И дали не го обичаш? Може би затова не можеш да вземеш решение…

Джак беше толкова тъжен, че Тес го прегърна с две ръце и прошепна:

— Дай ми малко време.