Кейт Алкот
Шивачката (13)

13

Пинки примигваше сред мъглата и дъжда, докато чакаше пред внушителната сграда на „Дънхил, Бруам и Пиксли“ на Петдесет и седма улица. Много мразеше да виси с часове, но това беше част от работата й.

Тежката врата се отвори и отвътре излязоха трима мъже. Знаех си аз, възтържествува Пинки.

Сър Козмо, както винаги с безупречно подрязани мустаци и в елегантен костюм, говореше с двамата адвокати от залата във Вашингтон. След малко си стиснаха ръцете и се разделиха.

Пинки се приближи до адвокатите. Очилатият — със същите рогови рамки — замръзна на място.

— Здравейте — бодро каза Пинки. — Планът ви е повече от ясен. Само не знам сумата, която ще вземете от Дъф Гордън.

 

 

Тес чу трополенето на дъжда по прозореца и се зави презглава. Цяла нощ я измъчваха какви ли не сънища и сега й се спеше. Добре че имаше почивен ден. Сложи чайника да ври и се замисли над думите на Джак. През стената долитаха виковете на съседите. Снощи пружината на леглото им скърцаше, днес се караха. Все едно си беше вкъщи. Не искаше да има такъв живот — денем скандали, нощем секс, купчина деца и мизерия.

За какво ли се караха богатите, след като имаха пари?

Отпи глътка ароматен чай и отново се замисли за Джак. Той щеше да й помага в новата страна, щеше да я насочва и съветва, за да й се случват само хубави неща. Джак не се бореше за място в този свят, защото беше достигнал върха. С него за пръв път й се удаваше възможност да забрави тревогите. Не мисли за Джим. Не усложнявай всичко. Двамата с него наистина си приличаха — бяха жадни и готови за нов живот, ала нямаше кой да ги напътства. А тя искаше точно това.

Тес се облече бавно и реши да се разходи. Може би до Сентръл Парк. Някъде, където имаше хора. Само че валеше и хората се бяха изпокрили. Все още нямаше писмо от майка си. В тази огромна страна нямаше никой, с когото да споделя мислите си.

Сложи ръкавиците, взе чадъра и тръшна вратата, което накара съседите да млъкнат. Загърна тъничкото си палто и спря да купи вестник. Беше й станало навик да преглежда пресата, търсейки името на лейди Дъф, замесено в поредната сензация.

Зачете се в съобщението за службата в памет на Айседор Строс — собственика на онзи прекрасен магазин — в Карнеги Хол. Пишеше, че съпругата му останала с него на кораба, защото не искала да умре сам.

Ето къде трябваше да отиде. Съдбата я беше събрала с този човек и трябваше да му отдаде почитта си. Живи, мъртви и макар не по своя воля, пътниците на „Титаник“ принадлежаха към едно братство и колкото и странно да звучеше, това даваше на Тес чувство за общност.

Вървя дълго, но разходката й подейства успокоително. Стигна чак до Четирийсет и втора улица. Дъждът спря и слънцето се показа зад облаците. Изведнъж се озова сред уличен празник — чадъри на червени и бели райета, жени с пролетни шапки и мъже в неделни костюми, сергии с цветя, с наденички и шумни дечица, загледани в куклен театър на тротоара. Имаше и оркестър — цигуларят беше с червена шапка с пискюл, който се поклащаше в такт с песента. Една жена с жълта престилка гребеше и продаваше разноцветни ледени топки. Тес се загледа и жената обясни:

— Джелати! По-вкусно от сладолед!

Тес отвърна на усмивката й и си взе малка шоколадова топка. Можеше да се прави, че е италианка, и да забрави за всички срокове, съмнения и обиди.

Тълпата пред Карнеги Хол чакаше мълчаливо. Тес приближи един мъж и попита:

— Кога ще можем да влезем?

— Имате ли покана?

— Не знаех, че трябва.

— Всички знаят за поканите — учудено, но учтиво рече мъжът. — Ето, кметът пристига.

Зададе се голяма черна карета, която спря пред входа и полицаите избутаха хората настрани. От каретата слезе едър мъж в черни дрехи. Той се обърна, подаде ръка на съпругата си и двамата влязоха, последвани от множество хора, пристигащи с карети и коли. Когато влезе и последният поканен, вратите останаха широко отворени — жест към хората отвън, за да чуят молитвите и прощалните речи. Никой не се опита да влезе.

Отвътре се дочу тиха напевна молитва.

— Кадиш — поясни мъжът до Тес. Вероятно мислеше, че нищо не знае за еврейските молитви.

Но тя беше чула същата молитва сред океана — долетя някъде от тъмата и отекна в ледената водна шир. Тес наведе глава и се заслуша.

— Тес?

Пинки стоеше зад нея с притисната до гърдите чанта и с провиснала от дъжда шапка.

— Ще пишеш за службата ли? — Въпросът прозвуча нелюбезно, но Тес не можа да прикрие раздразнението си от натрапчивото присъствие на Пинки, която развали този рядък миг на покой.

— Не. Дойдох, защото го познавах.

Тес се смути и отвърна:

— Аз също го познавах.

Скоро службата свърши. Кметът и другите важни личности се качиха на каретите и колите и си тръгнаха.

— Значи бубите трябва да се сварят, за да се направи коприна — подхвърли Пинки.

— Какво?

— Чета за дизайн и мода. Ван Анда ще ме изпрати да отразя ревюто. На бубите сигурно не им е весело.

— Ленът и вълната са достатъчно хубави материи. А мислила ли си за нещастните остригани овце? — Тес извади кърпичката си и добави: — Дай си шапката да попия водата.

— Дано не изглеждам толкова тъжна, колкото ти — рече Пинки и подаде шапката си.

— Наистина съм тъжна…

— Заради онова, което каза на Джим?

— Как така знаеш всичко! — стъписа се Тес.

— Не знам кой е другият. Няма да настоявам. Ако искаш, кажи ми, ако не…

— Не искам и няма да ти кажа.

Пинки примирено сви рамене — все пак рискът невинаги носеше успех.

— Как вървят нещата в ателието?

— Питаш ме как се чувства Лусил два дни преди показанията?

— Доколкото знам, ще бъде истинско шоу. Цял Ню Йорк чака да чуе какво ще каже.

— Щом знаеш, защо питаш?

— А с теб как се държи? Не се бой, не пиша за клюкарските рубрики.

— Даде ми поръчка за мой собствен модел. Ще го покаже на ревюто. Почти съм готова. Много се гордея как се получи. Утре ще й покажа роклята и се надявам, че ще й хареса — усмихна се Тес.

— Копринена ли е?

— Да.

— Лошо. Смятам да пиша за жестокостта към бубите.

Двете се засмяха и продължиха да вървят. Тес имаше нужда да остане сама и се чудеше как да се отърве от Пинки.

— Баща ми не е добре. Жената, която го гледа, иска да напусне, защото бил много капризен. Дано не си тръгне…

— Дано. — Тес забравяше, че самонадеяната Пинки също имаше проблеми.

— На връщане ще му купя малко домати от пазара. — Пинки огледа шапката си и каза: — Благодаря, сега изглежда по-добре.

— Ако завали пак, имам чадър.

Тес тутакси съжали за думите си. Как щеше да се отърве от Пинки, щом й предлагаше чадъра си!

— Благодаря. Защо не дойдеш с мен вкъщи? Ще обядваме заедно. Ще те запозная с татко — той не е лош човек, само дето смята, че светът трябва да се върти около него. Имам сирене и салам.

Пинки явно имаше нужда от компания. Тес също искаше да поприказва с някого и прие поканата.

Стълбите миришеха на урина и тя стисна носа си, докато се изкачат до четвъртия етаж.

— Със съседките се редуваме да мием и не мирише толкова. Вчера беше мой ред, но пропуснах. Извинявай за миризмата.

— Няма нищо, познавам и по-лоши миризми.

Прескот Уейд гледаше през прозореца с книга в скута. Тес си го представяше по-едър, не толкова хилав и немощен. Той обаче стисна силно ръката й и каза:

— Пинки ми е говорила много за теб. Момичето, което работи за известната модистка. Само в Америка се случват такива неща.

— Старая се колкото мога — отвърна Тес. Стана й приятно колко непринудено я прие.

— Само така. Дъщеря ми Сара е добра журналистка и иска да бъде като най-известната жена в професията — Нели Блай. Само че аз май й преча, един вид подрязах крилцата й.

Пинки го потупа по рамото, кимна на Тес да я последва в кухнята и започна бързо да реже марулята.

— Няма настроение. Така е почти всеки ден.

— Наистина ли искаш да бъдеш като Нели Блай?

— Искам да обикалям света като нея. Да се срещам с различни хора, да яздя камили, да се спускам по водопади, да не спирам да питам и разпитвам. Искам да го направя. Точно като нея. Без багаж, само с чанта бельо.

— Защо?

— Ти защо дойде в Америка? Защото искам да видя света и защото обичам приключенията. Бих останала тук само ако ми дадат повече пари.

— Може ли да стане? — полюбопитства Тес. Не знаеше дали това е възможно в Америка. Според нейния опит господарите определяха колко да ти плащат и не приемаха възражения.

— На журналистките във вестниците не им увеличават заплатите. Само ги хвалят.

Пинки й подаде големия нож и хляба.

— Нарежи няколко филии.

— От какво е болен баща ти?

— Получи няколко инфаркта и става все по-зле.

— Съжалявам.

— Той не е лесен, но е много добър баща — каза Пинки и очите й заблестяха. — Давам му морфин за болките. Как да нарежа салама — на тънки или на дебели парчета?

— Както ти предпочиташ.

— Значи на тънки.

Наредиха чиниите на масата и седнаха.

— Искам да ти кажа нещо — подхвана Пинки.

— За какво?

— Става дума за Джим. В голяма беда е.

Тес не сваляше очи от Пинки.

— Искат да го разкарат като свидетел и се ровичкат в миналото му. Открили са, че по време на миньорските стачки срещу него е било повдигнато обвинение.

— Какво?

— При сблъсъка на миньорите с полицията е пострадал някакъв полицай. Джим е бил задържан, но след няколко дни са свалили обвиненията.

— Тогава защо е в беда?

— Някой е възобновил обвинението.

— Кой?

— Знаеш ли, че Джим е призован да свидетелства и в Англия?

— Не ми каза вчера.

— Имал е да ти казва по-важни неща — троснато рече Пинки.

— Моля те, не говори така!

— Много е засегнат.

Тес сведе очи.

— Както и да е. Той трябва да се върне. Щом пристигне, ще го арестуват и английските вестници ще се заемат да оспорват достоверността на показанията му тук. Вече няма да бъде заплаха за Дъф Гордън, защото никой не вярва на думите на престъпник. Ще приключат набързо със свидетелите, лейди Дъф ще замине за следващото ревю и така, тихо и кротко, ще забравим за обвинението срещу нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам си източници. Не забравяй, че съм репортерка — горчиво се усмихна Пинки.

Храната стоеше недокосната.

— Значи Лусил иска да навреди на Джим по всички възможни начини.

— Разбира се. Наели са адвокати от много известна кантора, които са инструктирали свидетелите във Вашингтон.

Тес си пое дъх. Първоначалното й учудване и възмущение преминаха в гняв. Лусил беше способна на всичко това.

— Джим знае ли?

— Снощи разбра, но не е отчаян. Англичаните не показват чувствата си.

— Ще пишеш ли за това?

— Ще изчакам. Иначе неволно ще й направя услуга. Искам да чуя какви ще бъдат показанията й.

— Сигурна ли си?

— Да. Инак нямаше да ти разкажа всичко това. Хапни нещо!

Пинки сложи парче салам между две филии и ги подаде на Тес.

— Има обаче един изход…

— Какъв? — попита Тес и отхапа от сандвича, но стомахът й беше на топка и изобщо не усети вкуса му.

— Ако някой още по-добър адвокат, колкото и да е трудно да се намери такъв, успее да предотврати подновяването на обвинението срещу Джим… Познай кой се е заел с това — усмихна се Пинки.

— Кой?

— Госпожа Браун! Страхотната, неповторима госпожа Браун! Вбесена е. Тя има големи планове за Джим и не иска в никакъв случай да го изпусне. Как е сандвичът?

— Не мога да ям.

Тес стана и закрачи из кухнята.

— Ти като че ли доста се разстрои…

— Естествено. Лейди Дъф ще го унищожи с тези мръсни номера! Не искам нищо лошо да му се случи.

— Май забравяш как постъпи с него.

Тес замълча.

— Извинявай, не знам защо, но си мисля, че не го заслужаваш — промълви Пинки.

— Така е — кимна Тес.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще напусна. Не мога да работя за тази жена. Не бих могла повече да й вярвам.

— Може да живееш тук. Имам шевна машина. Ще шиеш и като събереш пари, ще си вземеш апартамент под наем.

— Как ще си намеря клиенти?

— Ще ти пращам хората, за които пиша. Може би и жената на Ван Анда, тя има нужда от модни тоалети. Не ти трябва Лусил!

Тес я слушаше и си мислеше, че Пинки е истинска американка — изпълнена с ентусиазъм и увереност. Може би трябваше да се научи от нея на по-голяма дързост.

Ами Джак…

 

 

Върна се пеша и краката я заболяха от дългия път. Джак я чакаше. Тес взе букета, без да го поглежда, и рече:

— Тя е замислила нещо ужасно.

— Какво по-точно?

Тес заговори бързо и гневно. Джак я изслуша и каза:

— Доста си загрижена за него.

— Как да не съм! Лусил ще съсипе живота му. Но защо ли толкова се чудя, като вече знам каква е!

— И какво смяташ да направиш?

— Ще напусна.

— Преди ревюто? Ще зарежеш шанса си да покажеш роклята, с която толкова много се гордееш? — попита Джак тихо, но и доста настойчиво.

— Колкото и да ми е тъжно, нямам друг избор.

— Винаги има друг избор. Затова животът е толкова сложен.

— Е, аз го направих сложен.

Джак я притисна в обятията си и прошепна:

— Може би ще обмислиш другото си решение?

Тя не отговори, а затвори очи и се отпусна в прегръдката му.

 

 

След като Тес си тръгна, Пинки седя дълго на масата. Ровичкаше салатата и въртеше парче салам в ръка. Успя да й каже каквото трябваше, оставаше да изчака развитието на събитията.

— Сара!

Беше забравила обяда на баща си! Бързо направи сандвич и му го занесе.

— Хлябът е изсъхнал — оплака се той.

— Бях се замислила.

— За онзи моряк, за който говорихме? Какъв е проблемът?

Пинки се поколеба дали да му каже. Понякога баща й заспиваше и рядко я изслушваше докрай.

— Той страда за Тес.

— Изоставила го е заради друг?

— Откъде знаеш?

— Сара, аз не съм вчерашен. Това ваше поколение си мисли, че всичко му е известно! Уморен съм, ще поспя.

— Добре.

Пинки искаше час по-скоро да излезе от стаята, от апартамента и ако може, да изчезне.

Баща й се протегна, хвана ръката й и каза:

— Не съм чак толкова упоен, че да не знам как се чувстваш, момичето ми.

Тя стисна пръстите му с благодарност и излезе.