Кейт Алкот
Шивачката (10)

10

Конферентна зала, Вашингтон, 25 април, четвъртък сутринта

След още една безсънна нощ Пинки дремеше, седнала най-отпред, досами масата на комисията. Хората не спираха да обсъждат вчерашните показания. Някои репортери бяха ужасени от безсърдечието на Лоу, други пък се застъпваха за него, защото излизаше, че той е бил единственият, спасил още хора. Джим беше прав. Читателите на нейния сутрешен репортаж щяха да научат, че Лоу е истински герой.

С крайчеца на окото си Пинки забеляза двама мъже в дъното до стената — седяха неподвижно, стискаха кожени куфарчета и гледаха право напред. Не разговаряха, не обикаляха залата и не се здрависваха, както правеха конгресмените и съветниците им. Единият беше неестествено блед, а другият гледаше през смъкнати до средата на носа очила с рогови рамки. На стола пред тях се въртеше Съливан. Дали щеше да подкрепи Джим? Едва ли. Пинки се загледа в Джим — беше се издокарал с взето назаем сако, а ръкавите на ризата му бяха твърде къси. Той стана и се запъти към свидетелското място. Въпреки увереността си изглеждаше някак уязвим.

Тя изведнъж осъзна какво ще се случи, но беше твърде късно да го предупреди.

* * *

Смит удари с чукчето и премигна сред облак цигарен дим.

— Днес се надяваме да съберем сведения за онова, което се е случило в океана и в спасителните лодки. Първият свидетел е морякът Джим Бони. За него това е било първо плаване. Спасил се е с лодка номер едно. Седнете на свидетелското място, господин Бони.

С равен глас Джим разказа как е помогнал да натоварят пет лодки, след което забелязал една оплетена във въжета лодка да виси до десния борд. Офицер Мърдок крещял да приготвят лодката за лейди Дъф Гордън. Помогнал на другите моряци да освободят лодката за аварийни случаи, тоест лодка номер едно. Съливан бил отговорник на лодката.

— Защо е имало толкова малко хора в нея?

— Защото лейди Дъф Гордън настоя.

— Обвинявате я, че е изоставила хора на палубата? — попита Смит.

— Не, господине. Обвинявам я, че мислеше само за себе си.

— Когато корабът потъна, направихте ли нещо за нуждаещите се от помощ?

— Не.

— Какъв е капацитетът на вашата лодка и колко хора бяха в нея?

— Бяхме дванайсет, а лодката побира повече от петдесет.

— Тази лодка е била натоварена с най-малко пътници, нали?

— Да, сър.

В залата се разнесе негодуващ шепот и Пинки усети как настръхва. Следващият въпрос зададе един от колегите на Смит.

— Нека изясним най-важното: лодката е била почти празна, но вие не сте се върнали да вземете още хора, така ли?

— Не.

— Обяснете, моля.

— Никой не искаше да се върне.

— А вие?

— Аз исках, но другите не се съгласиха.

— Кой по-точно?

— Лейди Дъф Гордън забрани да се върнем, защото я беше страх, че лодката ще потъне.

— Според вас имаше ли такава опасност?

— Може би, но лодката ни беше много голяма и не беше пълна.

— Къде тогава е била опасността? На лодката е имало седем души екипаж, а наоколо са се давели хора и са викали за помощ — надигна глас сенатор Болтън. — Вие чухте ли виковете?

— Разбира се — рязко отговори Джим. — Всички ги чухме. Вече казах, че настоях да се върнем, но никой не пожела.

— Говорихте ли лично с всеки един? — попита Смит.

— С всеки поотделно.

— Отговорник е бил Съливан, нали? — обърна се Смит към приведения на стола мъж, който гледаше смутено.

— Да — каза Джим с нескрито презрение. — Поне така се предполагаше.

— И той отказа?

— Точно така.

— Заради реакцията на лейди Дъф Гордън ли?

— Да. — Джим изгледа Съливан, а той извърна очи.

— Сигурен ли сте?

— Да. Трябваше да взема нещата в свои ръце.

— Не сте били упълномощен.

Джим замълча.

— Казахте, че сте чули викове. Отчаяни викове?

— Да.

— И семейство Дъф Гордън заяви, че е твърде опасно да се върнете и да помогнете?

— Да.

Един от сенаторите, с червендалесто кръгло лице, се наведе напред и попита саркастично:

— Искате да кажете, че заради желанието на двама от пътниците не сте се опитали да спасите хората в беда?

Джим изправи гръб, опъна рамене и заяви:

— Точно така, сър.

Смит се намеси със следващия въпрос:

— Сър Дъф Гордън предложи ли ви пари?

— Да.

Хората зашептяха: „Подкуп, подкуп, имало е подкуп“.

Червендалестият попита:

— Ще рече, че срещу известна сума другите членове на екипажа са се съгласили да не се върнат?

Пинки затаи дъх. Джим изглеждаше много уморен.

— Не беше точно така.

— А как? Не беше спомената думата „подкуп“? А вие смятахте ли го за подкуп?

— Да.

— Този подкуп е целял и премълчаване на някои факти. Имаше ли хора във водата, които се опитваха да се качат?

— Да, много бяха.

— И какво стана?

Очите на Джим бяха тъжни и унили.

— Беше мокро и хлъзгаво и не можеха…

— Имаше ли някои, които бяха отблъсквани?

— Възможно е, беше тъмно и трудно се виждаше.

Присъстващите отново зашептяха.

— Сериозно обвинение, господин Бони! — заяви Болтън. — Отправяте ли го конкретно към някого?

— Господине, не е редно, след като беше тъмно и не се виждаше.

— Имате ли да добавите още нещо? — попита сенаторът Смит.

— Не, господине.

— Свободен сте.

Смит огледа залата с натежало сърце. Трябваше да продължи. Следващият беше кокалестият моряк със сипаничавото лице — отговорникът на лодката. Той седеше все така приведен в стола и макар погледът му да беше неспокоен, изглеждаше отегчен от всичките тези въпроси и отговори.

— Господин Том Съливан, вие сте били излъчен за отговорник на лодка номер едно. Бихте ли заели свидетелското място?

Пинки гледаше Джим и си мислеше за реакцията, която щяха да предизвикат показанията му. Чудеше се и защо не спомена, че беше отказал подкупа. Защото не го попитаха. Той постъпи така, както беше решил: каза истината и нищо не скри. И сега го чакаха неприятности.

 

 

— Името ви е Том Съливан?

— Да, сър.

Докато Джим вървеше към мястото си, Съливан го гледаше с неприкрита омраза, но когато седна на свидетелското място срещу комисията, лицето му придоби сериозно и тъжно изражение. Беше ред на сенатор Пъркинс да задава въпроси.

— Вие сте отговаряли за лодка номер едно, нали?

— Да, господине. Аз бях отговорникът.

— Колко хора имаше в нея?

— Четиринайсет, максимум двайсет.

— Свидетелят преди вас каза, че е имало дванайсет души, а тя побира до петдесет. Така ли е?

— Взехме, когото можахме.

— Разбрахме от господин Бони, че не сте се върнали на мястото на корабокрушението.

Съливан поклати отривисто глава.

— Не беше така, господине. Върнахме се, след като корабът потъна, но нямаше никой. Благодаря ви за възможността да се поправи тая грешка.

Членовете на комисията се спогледаха учудено.

— Значи сте се върнали? — попита Смит.

— Разбира се — възмути се Съливан. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но на Джим Бони не може да се вярва, той сигурно си отмъщава за нещо.

— Спасихте ли някого?

— Не, господине, нямаше живи. — Съливан отново придоби тъжно изражение.

— А кога се върнахте?

— Веднага щом можахме.

— И после?

— После гребяхме и чакахме.

— Как се държаха пътниците в лодката? Бяха ли объркани? Разстроени?

— Не бих казал. Всичко беше нормално.

Нормално? Тишината в залата подсказваше, че Съливан е прекалил с това обобщение. Хората се споглеждаха, а някои мърмореха неодобрително. Съливан погледна неспокойно мъжете с куфарчетата и добави:

— Полагахме усилия да се стегнем.

— Случи ли се нещо важно, което бихте искали да споделите? Нещо за сър и лейди Дъф Гордън?

— Не бих казал, господине.

— Двамата възпротивиха ли се, когато тръгнахте да се връщате?

— Не, господине. Те са много фини хора.

— Предложиха ли ви подкуп? — намеси се сенатор Смит.

— Не, господине. Джим Бони греши и тук. Не му е чиста работата. Повече нямам какво да кажа.

— Благодаря ви, господин Съливан. Свободен сте — рече Пъркинс, облегна се назад и погледна часовника си.

— Може ли да кажа още нещо?

— Говорете.

— В трудни ситуации някои хора не разсъждават правилно, а после се опитват да прикрият грешките си. Ако питате кой е отблъснал хората, ще посоча Бони. Той се слави с лоша репутация. Той е мръсникът в тази зала.

Пинки зяпна Съливан — отвратителен, подъл лъжец, който искаше да спаси собствената си кожа, натопявайки Джим. Искаше да се представи за доблестен моряк, отдаден на дълга. Страхотно представление, което едва ли не засенчи низостта на Дъф Гордън! Мъжете с куфарчетата тръгнаха към вратата и единият кимна на Съливан. Кои бяха те? Пинки ги последва, избърза и спря единия.

— Бих искала да знам кой сте вие.

— Госпожице Уейд, това не е ваша работа.

О, те знаеха името й.

— Адвокат ли сте? За коя фирма работите?

Той се усмихна.

— В залата има много адвокати. Изненадана сте, че един прост моряк може да има адвокат? Изглежда, не сте добре запозната със законите. Приятен ден!

— Един момент! Кой ви плаща?

Мъжът я подмина.

Сенатор Смит извика следващия свидетел.

— Господин Албърт Пърсел, моля, заемете свидетелското място.

Пърсел беше грубоват мъж с големи уши и оредяваща коса. Зададоха му традиционните въпроси — къде е бил при сблъсъка и как е реагирал.

— Чухте ли викове след потъването на кораба?

— Не си спомням. — Той хвърли поглед към Съливан.

— Някой предложи ли да се върнете?

— Мисля, че не.

— Никой ли не спомена, че трябва да се върнете?

— Не, господине.

— Господин Бони каза, че е настоял да се върнете.

— Не е вярно. Иска да се изтъкне.

— А да се е говорело за подаръци или пари? — намеси се сенатор Харбинсън.

— Да. Лейди Дъф Гордън каза нещо като: „Отиде ми хубавата вечерна рокля“ „Радвайте се, че сте жива и здрава — успокоих я аз. — Ние пък съвсем всичко изгубихме.“ Тогава сър Дъф Гордън спомена, че ще ни даде по нещо да си стъпим на краката.

— Колко време след потъването на „Титаник“ чухте това предложение?

— Да бяха минали… три четвърти час.

— Приехте ли го за подкуп?

— Не, смятам го за щедрост, проявена от щедри хора.

— А не ви ли хрумна, че трябва да се върнете и да помогнете?

— Това не ми беше работа, аз не отговарях за лодката. Ако ми беше наредено, щях да се върна.

— Бяхте ли готов?

— Напълно.

— Не се ли изненадахте, че никой не предложи да се върнете?

— Разбира се, че се изненадах! — отново рече Пърсел престорено учуден.

— Нещо не разбирам — заяви сенатор Харбинсън. — Изненадали сте се, че никой не е предложил да се върнете, но въпреки това самият вие не сте пожелали да го направите!

— Всички бяхме доста объркани — смутено отвърна свидетелят и отново погледна към смръщения Съливан.

— Имате ли някакво обяснение защо лодката ви не се е върнала, за да вземе още хора?

Пърсел помълча и отговори:

— Според мен щяхме да потънем. Хората викаха, искаха да се качат…

— Значи чухте виковете и не се върнахте? Та дори и никого да не бяхте намерили? Господин Съливан твърди, че сте се върнали по негово нареждане!

Пърсел безпомощно погледна към Съливан.

— Не, господине… Да, господине…

— Някой каза ли, че е опасно?

— Не, господине — бързо се окопити Пърсел, следвайки инструкциите, които несъмнено беше получил.

— Някой каза ли, че може да потънете?

— Не, господине.

— Не ви ли мина през ум, че можете да спасите някои хора, които са били встрани от водовъртежа?

— Да, ако имаше такива.

Харбинсън се беше уморил от безкрайните увъртания. И не само той.

— Не ви ли хрумна да разпределите хората в другите лодки и да се върнете с практически празна лодка да спасите поне някой от давещите се нещастници?

— Не, господине.

— Достатъчно — обади се сенатор Смит.

Пинки потърси с поглед Джим. Лъжите, в които се оплете глупавият Пърсел, изобличиха Съливан. Дано всички го бяха проумели.

* * *

Джим стоеше пред централния вход и пушеше, загледан в сградата на Конгреса. Скулестото му лице бе мрачно и угрижено.

— Кой… — подхвана Пинки.

— Не ме питай, защото няма да ти кажа. Нищо не би могло да върне мъртвите.

— Съливан и Пърсел наговориха куп лъжи. Беше от ясно по-ясно. Ти беше убедителен.

— Не бъди толкова сигурна. Видя ли онези двамата с куфарчетата? Какви според теб са те?

— Ще разбера. Ако са адвокати, Пърсел им обърка работата. Не се притеснявай, Джим.

— Тази жена няма лесно да се даде. Намислила е нещо, няма съмнение.

— Лейди Дъф ли?

— Ами да.

— Че какво толкова може да направи? Другите в лодката също знаят истината. Не може да запуши устата на всички. Ще те подкрепят, ще видиш.

— Кой ще ме подкрепи? В лодката бяха сър и лейди Дъф Гордън, танцьорите и хората от екипажа, които са добре подкупени. — Джим загаси цигарата и веднага запали друга. — Всъщност какво значение има? Никой няма да отиде в затвора заради това. Подобни случаи е имало и в другите лодки. Единственото, което искам, е да се знае истината. И Тес да ми повярва.

— Ще ти повярва.

— Как? Лейди Дъф е неин кумир.

— Тя няма да се заблуди току-така.

Пинки говореше убедено, защото Джим будеше доверие и Тес сигурно щеше да му повярва.

— Искам да я видя — рече той.

— Знаех си, че ще стана ваш посредник — усмихна се Пинки. — Сигурен ли си?

— Повече от сигурен.

Каза го така разпалено, че тя замълча. Джим продължи да говори още по-въодушевено.

— Съливан плещеше онова, което хората искаха да чуят. Чиста лъжа, но те кара да се чувстваш по-добре. Значи смелите моряци се връщат да спасяват давещите се, но те, видиш ли, били мъртви! Добре съшита история, няма що. Хората имат нужда от „герои“, които постъпват правилно. Каквото и да означава това. Извинявай, но ще тръгвам, искам да се махна оттук.

Джим закрачи надолу по хълма, а Пинки го изпрати с поглед.

 

 

Същото направи и сенатор Уилям Олдън Смит, който гледаше към стъпалата от прозореца на залата.

Доста смел излезе този Бони. Нито за миг не се поколеба. Той сигурно говореше истината, въпреки явната неприязън между него и Съливан. А Пърсел беше жалка картинка. Докъде и докога ли щеше да продължава всичко това? Вестниците можеха да пишат каквото си искат, но мнозина от оцелелите изпитваха угризения, че са се поддали на страха, вместо да постъпят доблестно. Имаше ли смисъл да ги издири и изобличи? Дарлинг — по всеобщо мнение добър и достоен човек — се самоуби заради малодушната си постъпка. Дали да призове арогантната модистка и съпруга й? Не им ли стигаха упреците във всички вестници? Докато гледаше как Бони се отдалечава, Смит най-сетне взе решение.

 

 

Пинки се качи на влака за Ню Йорк по здрач. Дълго спориха с Ван Анда — според него репортажът й се свеждаше до враждата между двама моряци и безсмислената история на един идиот. Бони беше потвърдил предложението за подкупа, следователно тя беше права. Той беше най-убедителният свидетел. Внимавай, предупреди я шефът й, май искаш да изкараш Бони герой. Наблегни на факта, че със Съливан взаимно се обвиняват в лъжа. А ако наистина си видяла адвокати в залата, докажи го. Но първо се прибери и гледай хубаво да се наспиш.

Пинки се тревожеше, че започва да се обърква. Не биваше да мисли кой се е засегнал, кой се е почувствал неразбран. Нейната работа се състоеше в излагането на фактите, дори когато можеха да се изтълкуват погрешно.

Сгъна палтото и го пъхна под главата си, облегна се и затвори очи. Ван Анда беше прав. Имаше нужда от почивка. Предстоеше й много работа и не биваше да допуска да я разсейва мисълта за наранената гордост на Бони. Дано поне влакът пристигнеше навреме, защото, ако закъснееше и тази вечер, госпожа Дотсън отново щеше да я чака с протегната ръка.