Кейт Алкот
Шивачката (9)

9

„Уолдорф — Астория“, Ню Йорк, 23 април, вторник сутринта

Елинор дръпна дебелите завеси и сутрешната светлина нахлу в стаята.

— Видя ли некролога във вестника?

Лусил се закашля и притисна кърпичка към устните си.

— Видях го — изпъшка тя.

— Луси, престани да се правиш на жертва! Стига толкова!

— Как може да ми говориш така?

— Познавам те много добре. Умираш да се самосъжаляваш и да се вайкаш. Станалото — станало, и колкото по-бързо се измъкнем от тази ситуация, толкова по-добре.

— В писмото ми до Джийн Дарлинг нямаше и капчица самосъжаление.

— Ти направи каквото беше необходимо при подобни обстоятелства — успокои я сестра й и запали цигара.

— Налага ли се да пушиш? Не понасям миризмата на тютюн! Моля те…

— Е, добре — съгласи се Елинор, издиша дима и загаси цигарата.

— Знам, че и ти, и Козмо сте ми ядосани, и съжалявам, че се разприказвах пред репортерите. Самоубийството на Дарлинг е ужасно, но каква вина имам аз?! Той се спаси от корабокрушение, но това, изглежда, не му беше достатъчно.

— Съвсем не.

— Ако се каниш да философстваш, ще изляза — гневно заяви Лусил.

— Този път аз те вбесих. Не сме ли си лика-прилика?

— Какво искаш да кажеш?

— Аз пиша от петнайсетгодишна. А ти, мила ми сестричке, здраво се потруди с иглата и конеца и така се спаси от нещастния си брак. После ти хрумна да обличаш живи модели и — voila! Успя! Е, титлата от мъжа ти също помогна. Не сме ли си лика-прилика?

— Струва ми се, че искаш да кажеш нещо съвсем друго.

— Ами да. Ние двете сме свикнали да следваме собствените си правила.

— И какво общо има това с корабокрушението?

— Луси, ние двете не сме от най-добрите хора. Никой не би ни нарекъл състрадателни. Съгласна ли си?

— Не ми се говори за това.

— Интересуваме се само от себе си.

— Козмо твърди същото.

— Да оставим за малко скъпия ти съпруг, който се поизложи с неговия непохватен порив за щедрост. И какво е заключението от всичко това?

— Ти ми кажи.

— Безсърдечните егоисти имат способност да оцеляват. Не е ли това късмет?

Настъпи мълчание. Лусил гледаше сребърния чайник и не продумваше. След малко каза:

— Мислех, че си дошла да ме утешиш.

— Но също и да те накарам да дойдеш на себе си. Ние сме жени, които са успели сами. Няма много такива. Не можем да си позволим да лежим на лаврите си. Разбрах, че морякът, който твърди, че не си му позволила да помогне на повече хора, ще дава показания. Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Ще отричам.

— И очакваш да ти повярват?

— Надявам се. А колкото до „лаврите“, единственото, което съм искала, е да успея в модния дизайн. За моя радост успехът е налице.

— Но всеки миг може да се изпари.

— Ако мислехме за това, и двете нямаше да стигнем дотук.

— Не забравяй за детството ни…

— Каква ужасна майка имахме!

— Да, Луси, по-лоша не познавам.

— И все пак успяхме. Заедно.

— Ти проби първа.

— Само дето обичам да мрънкам и да се тръшкам.

— При това все повече и повече — усмихна се Елинор.

Сестрите отново замълчаха. Лусил пийна глътка чай и хапна от сладкиша.

— Дано вече престанат с тези отвратителни статии. Омръзна ми да се крия в хотела. Нарочиха ме, но се надявам скоро да им омръзне да се заяждат с мен и да хукнат след някоя друга жертва.

— Не разчитай на това. Известна си и надали ще те оставят току-така.

— Трябва да отида в ателието. Не искам да го оставям в ръцете на хора, които нищо не разбират. Особено пък на Тес, тя няма понятие от бизнес. Не ми стана ясно какво точно се е случило вчера. Дали не крие нещо?

Елинор погледна внимателно сестра си.

— Ще ти кажа, но обещай да не превъртиш.

— Господи! Какво е станало?

— Ако не обещаеш, отивам на гарата и заминавам за Лос Анджелис.

Лусил кимна и Елинор й разказа за сватбената рокля и за това как Тес я е зашила, без да личи.

— Изумена съм!

— Момичето се е видяло в чудо. Интересно защо помощничката на главния ти управител е отсъствала.

— Надявам се, не е променила модела.

— Естествено, постарала се е да спаси твоята идея.

— Значи го е променила! И от страх си е премълчала.

— Не я подценявай. Нали ти я изпрати да те замества?

— Нямах избор.

— Козмо какво мисли?

— Смята, че се държа като нейна майка. Пълни глупости.

— По-скоро се стараеш да не се държиш като нейна майка.

От прозореца долиташе шумът на големия град — тропот на конски копита, бръмчене на коли, викове на деца. Елинор потупа сестра си по ръката.

— Хайде да поговорим за пролетното ревю. Направих сделка с една бъдеща кинозвезда, която има нужда от пари.

— Каква сделка?

— Ще й дадем една от твоите рокли и тя ще я носи и тук, и в Холивуд, един вид реклама на твоята фирма.

— За колко пари?

— Хиляда долара.

— Що за лудост! Тя трябва да ми плати, не аз на нея.

— Луси, става дума за Мери Пикфорд!

— О, четох за нея. Но нямам нужда от подобна евтина реклама.

Елинор отново запали цигара.

— Мила ми сестричке, съветвам те да не изпускаш този шанс.

 

 

Във вторник сутринта Тес приготви малкия си куфар и напусна хотела. Отдъхна си, тъй като това претенциозно място я притесняваше. Козмо и Елинор нямаха представа какво облекчение беше за нея да живее самостоятелно. Ключовете за апартамента олицетворяваха свободата.

Предишната нощ пак сънува семейство Дарлинг. Джийн и Джордан сякаш я дебнеха да заспи и кошмарите започваха. Този прекрасен щастлив човек си беше отишъл завинаги… Жестока… Думата, която Джийн Дарлинг беше употребила… Но Лусил не беше виновна за самоубийството на съпруга й. Каква ирония на съдбата — да постъпиш като страхливец, за да избегнеш смъртта, а после да събереш кураж да се самоубиеш… може би от срам? Пинки беше писала в „Таймс“ за вчерашните свидетели. Не споменаваше Джим. Нито пък Дъф Гордън. Имаше снимка на Джордан Дарлинг и плачещата му съпруга.

Тес се качи в колата с натежало сърце. Животът продължаваше и все някак трябваше да се справи с онова, което предстоеше. В ателието щеше да е лудница. Всъщност какво значение имаше това ревю на фона на ужасната трагедия? Снощи с Джеймс отметнаха задачите и тя беше благодарна за помощта му. Той беше поръчал виното и хапките, беше уредил и разнасянето на напомнителни картички. Тес се тревожеше за манекенките. Момичето, което трябваше да покаже сватбената рокля, беше доста отегчено и изнервено на последната проба.

Потърка очи. Беше уморена, а денят тепърва започваше. Дано Лусил се върнеше по-скоро. Този свят й беше все още чужд. Тя стисна чантата си, напипвайки ключовете, и въздъхна с облекчение.

 

 

— Имаме проблем — каза Джеймс, щом я видя. — Сватбената рокля се оказа много тясна за манекенката.

— Това е поправимо с лента от коприна — рече Тес.

— Момичето пак скъса роклята, като я събличаше. Заяви, че никога не е виждала такъв хаос, и си тръгна. Сигурно има договор с онази… Шанел.

— Донеси ми роклята. Да дойде друга манекенка. Няма значение коя.

Джеймс кимна и се забърза да изпълни задачата.

 

 

Ръцете й се разтрепериха, когато видя роклята. Налагаше се да поправи горната част, а това означаваше корекции и на долната. Лусил щеше да се разстрои, но друг избор нямаше. Започна да разпаря шевовете — защо беше тая подплата?! — и изведнъж усети, че я обзема еуфория. Чувстваше, че ще се справи и ще спаси творението на Лусил.

Манекенката беше на около осемнайсет, висока и слаба. Тя гледаше безразлично и чакаше да пробва роклята. Тес мълчеше и тропосваше. Подплатата се беше нагърчила под сцепения плат. Трябваше да я махне. Замръзна с ножицата в ръка. Дали нямаше да прозира без подплата? Мънистата щяха да служат за прикритие, а платът щеше да пада по-плавно и леко. Само след миг подплатата беше изрязана.

Джеймс се появи с усмивка до уши.

— Айседора Дънкан ще дойде на ревюто! Компенсация за госпожа Уортън, която отказа поканата.

— Каква изненада! — възкликна Тес.

— Мадам й е правила доста хубави тоалети. Не се налага да купува, стига ни само да присъства. Ела да видиш килима, постилат го в момента!

Тес надникна и дъхът й секна — от асансьора до дъното на ателието се стелеше дебел пурпурен килим. Шивачките и кроячките ахкаха. Претъпканата с шевни машини и платове зала изведнъж се беше преобразила. Около подиума висяха завеси от шифон, създавайки впечатление за ефирни сребристи облаци. Лампите светеха приглушено и ефектът беше поразителен.

— Лусил си знае работата — промърмори Джеймс. — Как всичко се промени! Въпреки чудатостите тя наистина има дарба.

— Така е — кимна Тес.

Дали щеше да я достигне някой ден? Когато бяха на „Титаник“, Джак Бремертън я беше окуражил и тя нямаше да забрави насърчителните му думи. Но сега искаше да даде воля на сълзите си и да изплаче стаената мъка.

 

 

Конферентна зала, Вашингтон, 23 април, вторник

Пинки едва се домъкна до залата във вторник сутринта. Стиснатият Ван Анда я беше настанил в шумен хотел с гуляйджии и колкото и да викаше и да блъскаше по стената, не можа да ги накара да млъкнат. Не мигна цяла нощ. Предишния ден се опита да поговори с Бони, но хората на Смит го видяха и го принудиха да си тръгне с останалите от екипажа. Пинки се чувстваше объркана от толкова много противоречиви показания. Един търговец на кожи твърдеше, че членовете на екипажа стреляли във въздуха, за да паникьосват още повече хората и да ги спрат да се качват в лодките, а някакъв свещеник от Бруклин упорито повтаряше, че на борда царели ред и спокойствие. Докато пишеше репортажа за ранното издание, Пинки мислеше за баща си. Беше помолила една съседка да наблюдава госпожа Дотсън, но колкото може по-тактично — макар че алчната дебелана сигурно се досещаше за липсата на доверие от нейна страна.

Седна отпред, доволна, че е дошла рано. Липсваше й бъбривата ентусиастка госпожа Браун, вече известна като Моли Браун, която се беше върнала в Ню Йорк, предричайки славно бъдеще за таланта на Джим. Колко лесно изглеждаше правенето на пари в очите на богатите.

Беше дошъл доста народ и всички мърмореха, че залата не е достатъчно голяма, макар да се чуваше по-добре. Акустиката не ги интересуваше. За тях беше важно да присъстват, да научат от първа ръка тъжните скандални истории, които съпровождат всяко бедствие и го правят интересно и сензационно. Пинки потръпна при тази мисъл, възмутена от собствения си цинизъм.

Първият свидетел за деня беше Фредерик Флийт, дежурният на наблюдателния пост. Той беше бедно облечен и мачкаше протрит каскет. През цялото време поглеждаше нервно към Брус Исмей. На какво разчиташе Смит, че очакваше откровени отговори от хора, чието препитание зависеше от „Уайт Стар“?

— Господин Флийт, вашето задължение е било да докладвате за всяка опасност, нали така? — попита сенаторът.

— Да, господине. Трябваше да внимаваме за ледени късове. Аз докладвах за айсберг пред кораба — видя ми се като черна грамада.

— Колко време преди сблъсъка докладвахте?

— Не помня — промълви Флийт, плахо поглеждайки Исмей.

— Приблизително? — настоя Смит.

— Докладвах веднага щом го видях.

— От наблюдателния пост можете да преценявате разстоянието, нали?

— Длъжни сме да докладваме всякаква опасност. Не бих могъл да определя точно разстоянието.

Чуха се сподавени възгласи и смях — дежурният на наблюдателния пост на най-големия кораб в света не може да преценява разстояния?!

— Разполагахте ли с бинокъл?

— Не. Поискахме да ни дадат в Саутхамптън, но нямаше.

— Ще рече, че на най-големия кораб в света не е имало бинокли?

— Да.

Пинки написа с печатни букви: БЕЗ БИНОКЛИ. Добро начало за следващия репортаж.

 

 

В обедната почивка тя спря Смит и го попита:

— Е, как върви според вас?

— Пак вие! — рече той и я подмина.

— Сенаторе, искам само да ми кажете какви са впечатленията ви от свидетелите и техните показания. Колкото до моите впечатления…

— Да? — спря се той.

— Не са никак добри. Голяма каша. Необучени и некадърни хора, прояви на безотговорност.

— Госпожице Уейд, в момента редим нещо като пъзел. Липсват ни доста детайли. Не е изключено да чуем и нещо достойно за възхищение, нали? И все пак не забравяйте, че смелостта не е задължителен приоритет в човешката природа.

— Но нали освен поведението на оцелелите ще разследвате и ролята на „Уайт Стар“?

— Знам какво целите с този въпрос — заяви Смит и отново понечи да тръгне.

— Англичаните са ви много ядосани — побърза да каже Пинки. — Наричат ви глупав и ограничен…

— Знам, знам, получих доклада тази сутрин. Нещо друго? — нервно попита той.

— Известно ми е, че на екипажа е забранено да говори за случилото се преди даването на показания, но много бих искала да задам един-два въпроса на Джим Бони. Нищо няма да публикувам, докато не го разпитате.

— Питайте го утре, след като свършим.

— Той кога ще свидетелства?

— В четвъртък.

— А кога ще призовете Дъф Гордън?

Смит се завъртя на пета и се отдалечи.

Пинки остана доволна — можеше и да успее, стига да продължаваше да го притиска с въпроси.

 

 

Ню Йорк, вторник вечерта

Тес спря пред неугледната сграда недалеч от небостъргача „Флетайрън“. Погледна още веднъж адреса, за да се увери, че не греши. Пъхна единия ключ. Не можа да го превърти. Ами сега? Опита с другия и успя — единият ключ беше за апартамента, а другият за външната врата.

Бързо изкачи стълбите и влезе в апартамента. Тес Колинс беше за пръв път в свое собствено кътче. Разпери ръце и се завъртя с танцова стъпка. Мъничка кухня, но с готварска печка. Малко очукани, но стабилни дъбови столове. Легло със завивка във весели червени и зелени тонове, масичка с лампа. И всичко това беше за нея, само за нея. На кого да се похвали? С кого да сподели? Да беше Пинки тук… Тя би я разбрала.

— Ще заслужа всичко това и никога няма да го загубя — промълви Тес, сепната от собствения си глас.

 

 

Конферентна зала, Вашингтон, 24 април, сряда

Уилям Олдън Смит гледаше как Брус Исмей се приближава към мястото на свидетелите. Достоен представител на „Уайт Стар“, той вървеше наперено и самоуверено. Беше повече от ясно, че няма лесно да се даде. Пинки пишеше бързо в бележника си.

Отрече да е накарал капитана да увеличи скоростта над допустимото. Знаел за евентуалните ледени блокове, а скоростта на „Титаник“ била в рамките на нормалното.

Един от членовете на комисията попита:

— Не е ли разумна предпазна мярка да намалите скоростта, след като е имало предупреждения за ледени блокове в близост до кораба?

— Не бих могъл да знам. Имаме отлични специалисти, които отговарят за това. Попитайте тях.

Исмей седна и самодоволно скръсти ръце. Не бързай да се радваш, мислеше си Смит, има да отговаряш на още много въпроси, преди да те пусна да заминеш за Англия.

Следващият свидетел беше Харолд Лоу, петият офицер, известен с острия си език, но и с опита си в предишни плавания.

— Вие сте помагали при настаняването на хората в лодките, нали така? — попита Смит.

Лоу кимна отривисто.

— Познавахте ли мъжете, които ви помагаха?

— Не. — Офицерът замълча и добави: — Но преди малко чухме господин Исмей, на когото не позволих да се качи в една от лодките.

— Не му позволихте да се качи? — учуди се Смит.

— Да. Господин Исмей беше доста настоятелен и повтаряше: „Спускайте лодката, бързо, хайде!“. Аз обаче…

— Какво точно му казахте?

Лоу се замисли дали да премълчи. Характерът му надделя и той заяви:

— Казах му да не пречи, защото, ако спуснехме твърде бързо лодката, щяхме да издавим хората.

Смит гледаше със задоволство смутения Исмей. Така му се падаше.

Лоу добави, че наредил на моряците да спускат внимателно лодките и да помагат на по-неопитните при боравенето с греблата.

— Имаше ли тренировки преди отплаването на кораба?

— Само с една-две лодки. Екипажът беше от нови хора, за пръв път стъпвахме на „Титаник“.

Чуха се въздишки — ето че още отначало много неща не са били изпипани.

Смит изчака, преди да заговори.

— Ще ни разкажете ли какво видяхте във водата?

— Моята лодка плаваше близо до четири други. Привързахме ги с въжета към нас, защото така щяха по-лесно да ни забележат, като дойде спасителен кораб. После прехвърлих хората в другите лодки.

— Защо?

— За да се върна.

Настъпи тишина. Пинки спря да пише.

— Значи успяхте да се върнете?

— Да, изчаках писъците и крясъците да стихнат и се върнах сред плаващите отломки.

— Изчакахте давещите се да замлъкнат? — попита Смит, слисан от деловия тон на опитния моряк.

— Да, господине. Инак рискувах да се удавя заедно с тях. Изчаках да стане тихо, върнах се и взех още четирима души. Наблизо имаше още трима, но бяха вече мъртви.

— И какво направихте с тях?

— Казах си, че на мъртвите вече не мога да помогна, трябваше да спася живите. И ги оставих.

— Могли сте да спасите още хора, нали?

— Опитах се, но беше невъзможно да обикалям в този хаос — щеше да е равносилно на самоубийство.

Пинки не помръдваше с бележника в ръка. Лоу беше описал толкова образно трагедията на корабокрушенците, че може би за пръв път съдниците в тази зала се поставиха на мястото на давещите се и си зададоха въпроса кое е било редно и кое не. Вече никой не можеше да се скрие от най-важния въпрос: А как бих постъпил аз на тяхно място?

Когато заседанието приключи, тя се срещна с Джим на стъпалата пред сградата. С пъхнати в джобовете ръце той крачеше напред-назад, без да обръща внимание на студения вятър.

— Разрешиха ми да говорим, но ще пишеш, след като свидетелствам.

— Да, утре ще те извикат. Имам чувството, че възнамеряваш отново да насочиш вниманието към лейди Дъф.

— Мога само да кажа, че ще говоря истината.

Двамата тръгнаха надолу по хълма.

— Днес беше ли в залата? — попита Пинки.

Джим кимна.

— Какво мислиш за показанията на Лоу?

— Смел и честен човек.

— Но доста време е изчакал, преди да се върне.

— Ти мен ли изпитваш, или наистина смяташ, че нарочно се е забавил?

Пинки се изненада от въпроса и замълча.

— Е?

— Не знам… — колебливо отвърна тя.

Джим я изгледа сериозно и рече:

— Лоу е бил уплашен като всички нас. Няма нищо срамно в това. Постъпил е така, както е намерил за добре, и тия умници в залата няма какво толкова да се перчат, че са наясно какво и кога е трябвало да се направи, защото не са били там, по дяволите!… Извинявай, но се ядосах.

— О, това е нищо — засмя се Пинки. — Трябва да ни чуеш какви ги говорим в редакцията, там всички ругаем като моряци.

— Не мога да си представя дори да изричаш подобни думи — усмихна се Джим.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — изведнъж предложи тя.

— Да. Само да не е в гадния хотел, в който са ни набутали.

 

 

Седнаха в „Ебит“, на отдалечена от махагоновия бар маса с една-единствена трепкаща свещ. Пинки се отпусна и усети, че не е в настроение за работа. Имаше нещо в Джим, което я размекваше. Но, така или иначе, той мислеше само за Тес.

— Решил ли си какво ще кажеш утре? — попита тя.

— Нали вече ме пита — отвърна Джим и хапна парченце картоф. — Ще говоря истината.

— След показанията на Лоу промени ли мнението си за лейди Дъф?

— Какво имаш предвид?

— Тес я защитава и твърди, че тя е постъпила така, както би постъпил всеки друг, и че е едва ли не изкупителна жертва.

— Знам — промълви Джим. — Мненията ни се различават. Но аз не мога да й кажа всичко.

— Съжалявам, че не ти донесох съобщение от нея.

Той се смути от откровеността й.

— Не смеех да го очаквам, макар да се надявах.

— Аз пък мисля, че си го очаквал.

Джим извърна очи и замълча. Пинки реши да зададе въпроса, който я измъчваше.

— Ти би ли изчакал да „стихнат“ виковете, както е направил Лоу? Не че защитавам лейди Дъф, но и той беше доста коравосърдечен.

— Ще пишеш ли за това?

Пинки не беше сигурна, но и нямаше намерение да му каже истината. Трябваше да предаде материала след няколко часа. Имаше време да реши.

— Не за това трябва да пишеш! — неочаквано заяви Джим. — Важното е, че той се е върнал! Всички, които бяхме там, в някакъв момент трябваше да направим избор. Аз бях готов да се върна и вероятно щях да постъпя неразумно и да бъда отговорен за смъртта на хората в моята лодка. А може би не. Лоу сигурно съжалява, че е изчакал и не се е върнал по-бързо, за да спаси още хора. Но той каза истината, без да лъже и маже като Лайтолър, който разправяше, че всичко било спокойно и нямало викове във водата. Защо да крием истината?

— Ако той се е върнал, би трябвало всички да се върнат. И то веднага.

Джим хвана чашата с бира с две ръце и се загледа в пяната.

— Тези, които трябваше да се върнат, бяха хората в моята позорно празна лодка — седяха си най-невъзмутимо и уредиха всичко с пари. Типично за Дъф Гордън.

— Според мен… — подхвана Пинки, но замълча, защото разговорът не вървеше в желаната от нея посока. Ако Джим се беше върнал, но лодката се беше преобърнала, щяха да загинат хора. И може би тогава никой не би нарекъл прибързаната му постъпка благородна. — Джим, няма да ти е лесно да застанеш срещу двамата Дъф Гордън.

— Налага се да го направя. Тя командваше наред.

— Какво означава това?

— Не мога да ти кажа.

— Чух, че Козмо подкупил моряците, за да си мълчат.

— От Съливан ли го научи? Сигурно ти е казал, че не е взел подкупа, но истината е, че е получил по-малко от обещаното, затова го е яд на тях. — Джим изведнъж се засмя и добави: — Ще кажа само истината. Няма нищо да скрия. Бих го направил за Тес, но… Съжалявам, че не се противопоставих на лейди Дъф, и се срамувам от това. Пръв ще стисна ръката на Харолд Лоу за това, че се върна.

— Знам защо не искаш да дадеш показания.

Джим отпи голяма глътка бира и кимна.

— Не се и съмнявам.

— Това не е наказателен съд. Трябва да отговаряш само на онова, което те питат.

— А те ще ме попитат.