Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dressmaker, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Алкот
Заглавие: Шивачката
Преводач: Красимира Абаджиева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Здравка Славянова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: ShutterStock/popovich_vl
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-292-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18429
История
- —Добавяне
7
Умореният сенатор Смит се облегна на седалката във влака за Вашингтон. Най-сетне заминаваше далеч от лудницата. Щеше да се наспи в собственото си легло и се надяваше в понеделник разследването да продължи по един по-цивилизован начин.
— Сър, нали искахте да ми продиктувате нещо? — попита един от съветниците му.
Воденето на записки му помагаше да подреди мислите си.
— Първо: защо корабът е потънал. Пишете ли?
— Да, господине.
— Вероятно се дължи на поредица от пропуски, но ще се съсредоточим върху основната причина. Хората не искат да слушат как задълбаваме в практически или морални разсъждения.
Смит въздъхна. Изглежда, за всички беше много трудно да приемат, че в тази епоха на прогрес едно истинско чудо на техниката така жестоко наказва създателите си.
— Видяхте ли вестниците, сенаторе?
— Разбира се. Хули и нападки.
— Особено към онази английска двойка — Дъф Гордън. Ще ги призовете ли?
— Защо питате мен? Уморих се да отговарям на въпроси за тях.
Съветникът се смути.
— Извинявайте, помислих, че…
— Ще ви отговоря. Най-вероятно няма да ги призова, защото ще разгневим англичаните. И без това са ми ядосани.
Смит посочи „Америкън“ и попита:
— Видяхте ли това? Знаете ли кой е Хенри Адамс?
— Да, господине.
— Известен историк. Той твърди, че ние всички се носим на айсберг, който е на път да се разцепи — обществото ни се разпада. Според него самата тъкан на целия деветнайсети век се руши и всички ние, и приятели, и врагове, ще пропаднем заедно с него.
— Ако искате, да продължим по-късно.
— По-добре ще е.
Веднъж да стигнеха Вашингтон, той щеше да сложи всичко в ред. Исмей беснееше, че трябва да остане за показанията. А Смит беше доволен, защото копнееше за справедливост. Щеше да доведе разследването до край. Добре че се отърва от нюйоркските таблоиди. Сега можеше да отложи неприятния разпит на британските благородници.
Ню Йорк, 21 април, неделя сутринта
Обикновено неделята беше най-спокойният ден за Джийн Дарлинг. Тя седеше с вестника в любимата си трапезария, цялата огряна от струящата през еркерните прозорци слънчева светлина. Беше с пеньоара с лисича яка, в който Джордан толкова много я харесваше.
В тези сутрини тя бавно пиеше кафето си и се наслаждаваше на живописната панорама на Сентръл Парк отвъд улицата. Спомняше си радостта, когато след шеметния успех на първото си участие на Бродуей с Джордан избраха този луксозен апартамент и решиха: „Да, ще го купим“. А бяха само двама неизвестни водевилни актьори от Англия… Кога беше това? Преди много години.
Джийн държеше тънката порцеланова чаша с кафе и не помръдваше. Приличаше на статуя. Но статуите не усещат болка.
„Ню Йорк Хералд“ лежеше на масата пред нея. Отворен на репортажа, от който толкова се страхуваше: „Безсрамният маскарад на танцьора — с женски дрехи в милионерската лодка!“. Имаше и снимка на Джордан, който плахо се усмихваше.
Авторът се присмиваше на мъжа, който спасил себе си, изоставяйки давещите се жени. А когато попитали лейди Дъф Гордън дали това е истина, тя отговорила: „Не мога да отрека“.
Каква безсърдечност! Нейният скъп съпруг, този достоен и смел човек, беше очернен завинаги. Край на кариерата им. До утре всички представления щяха да бъдат отменени.
Нима тя можеше да постъпи другояче? Ако не беше настояла, Джордан нямаше да се скрие под покривката и да побегне с нея към лодката. А ако лодката не беше полупразна, нямаше да се качи. Той не беше страхливец. Той просто искаше да живее. Какво нередно имаше в това? Умря ли някой, за да живее той? Не.
Джийн се загледа в дърветата и виещите се пътеки на парка, на които се беше наслаждавала толкова много неделни утрини. Единственото, което чувстваше сега, беше мъчителна болка.
Чу стъпките на Джордан, сгъна вестника и го пъхна под старинната ракла, която бяха купили на сватбеното си пътешествие. Незабравимият им меден месец в Мароко, където за пръв път танцуваха като двойка. Паснаха си още с първата стъпка, летяха по сцената грациозно, сякаш на вълшебни криле, трогваха се от овациите на публиката и се радваха на любовта си. Джийн се усмихна в очакване да види милото лице на Джордан, което озаряваше целия свят. Колко жени можеха да се похвалят с такава безценна обич? И защо, защо трябваше да го остави да умре?
— Как е моята красива съпруга? — поклони се с усмивка той.
Тя докосна устни с пръсти и му изпрати въздушна целувка.
— Прекрасно!
После стана, хвана го за ръка и го прегърна. В никакъв случай нямаше да издаде тъгата си. Около очите й се появиха тънички бръчици, когато каза с усмивка:
— Да започнем този божествен ден с танц!
Лусил обиколи ателието, което изглеждаше някак нереално без суетенето и шума на шевните машини.
След нападките, с които я бе обсипал Профсъюзът на шивачките, вече не настояваше да работят и в неделя. Това не беше честно. Нейната фирма не превръщаше работниците в роби, тя плащаше прилични надници и не наемаше момичета, ненавършили четиринайсет. Можеха да вземат добри пари, ако работеха и в неделя. Лусил въздъхна и се опита да си наложи спокойствие. Предстоящото ревю я изнервяше, но тя се притесняваше и от новите публикации за Джордан Дарлинг, в които името й отново бе замесено. Не съжаляваше, че е изобличила Джордан. Просто се ядосваше, че пак споменават името й. Тази сутрин Козмо хвърли вестника в кошчето и излезе от стаята, без да продума.
Лусил огледа новия лъснат подиум. Изглеждаше чудесно. Настроението й се повдигна. Винаги се вълнуваше преди ревю — обичаше приготовленията и трепета на очакването. Качи се на подиума и запристъпва грациозно: погледът напред и тялото опънато така, както учеше манекените си тук, в Лондон и Париж. Нямаше търпение да настъпи понеделник, когато царството й отново щеше да се оживи и да закипи. Искаше да забрави за „Титаник“. Надяваше се, че много скоро медийният шум ще отзвучи и отказите на поръчки ще престанат. Елегантните нюйоркчанки обичаха моделите й и не биха я изоставили.
В този миг зърна някаква фигура в дъното на залата. Вероятно Фарли. Никой друг нямаше право да влиза тук без разрешение. Слезе от подиума и попита възмутено:
— Кой е? И какво търсите тук?
— Аз, госпожо началник! Вече не познаваш сестра си? — засмя се Елинор.
— Елинор? — ахна Лусил. Сестра й застана пред нея с червеното чадърче в ръка.
— Ами да! Чух за потъването на кораба, получих телеграмата ти от „Карпатия“ и се качих на първия кораб. Мислеше, че няма да дойда ли?
— Винаги си била много импулсивна, много спонтанна. Трябваше да го очаквам.
— Спонтанността не е лоша черта, особено за писателка като мен.
— Благодаря ти, че дойде. Имам нужда от теб — трогнато рече Лусил.
Елинор остави чадърчето и разпери ръце.
— Мога да си представя. Нали чета вестниците…
Двете се прегърнаха и за пръв път след потъването на „Титаник“ Лусил се почувства спокойна.
Неделя сутринта. Тес лежеше в хотелската стая и гледаше с възхищение красивите корнизи. Опъна уморените си крака и ръце и раздвижи мускулите си. Вчера бе стояла права часове наред, гърбът я болеше и й беше приятно да се излежава. Мислеше за Джим и се чудеше защо не й се беше обадил. Вероятно щеше да й даде обяснения за показанията си… Но мълчанието му говореше само по себе си. Сигурно му е било неудобно да й признае, че има пръст в разкритията.
Наложи си да не мисли за него. Неделята беше само нейна! Мадам каза, че днес не я иска на работа. Почивният ден беше издействан от профсъюзите на Ню Йорк. Лусил забеляза със задоволство разочарованието й, когато научи, че може да обикаля уличните пазари и да се наслаждава на почивния ден. Толкова й се искаше да признае: „Мадам, влюбена съм във вашето вълшебно ателие. Запленена съм от вашата магия“.
Пинки метна пазарската кошница през рамо и тръгна на пръсти към външната врата. Остави чиниите неизмити, защото тракането щеше да събуди баща й. Не искаше да слуша повече оплаквания и назидания. Той не бе спрял да мърмори, докато го бръснеше в ранната утрин.
— Къде отиваш пак? — извика той.
— На пазар. Неделя е. Ще взема банани — нали ги обичаш. И вестници.
— Ела за малко.
Пинки остави кошницата и влезе в спалнята. Беше толкова блед…
— Не ти плащат добре, знам.
— Не е чак толкова зле.
— Снощи те чух да се разправяш с онази мързелива дебелана.
— Кажи й да отслабне. Тогава няма да има нужда от толкова пари — усмихна се Пинки.
— Може и да й кажа. Кога ще ти увеличат заплатата?
— Скоро, предполагам. Репортажите ми са добри. Другата седмица ще пиша за митинга на суфражетките. Вестникът има нужда от мен.
— Не вярвай на обещанията им. Правиш грешка.
Не й се слушаха съвети. Знаеше как да си върши работата.
— Ще тръгвам, че докато отида, на пазара ще останат само боклуци.
— Сара?
Пинки го погледна. Никога не я наричаше с истинското й име.
— Съжалявам, детето ми…
За малко да се върне и да го целуне, но усети сълзи в очите си и се разколеба.
Тес първа видя Пинки. Тя обикаляше от сергия на сергия сред многоцветните навеси, касетки с марули и праскови и майки с подскачащи деца. Разговаряше с продавачите така непринудено, сякаш плуваше в свои води. Същото впечатление й беше направила и по време на разпитването на свидетелите в хотела — добронамерена и непосредствена, но само докато се върне в редакцията, за да съсипе нечий живот или репутация. Тес се обърна с гръб. Твърде късно.
— Тес? Значи лейди Дъф ти е дала почивен ден! Този пазар е от най-хубавите. — Пинки говореше спокойно, но внимателно наблюдаваше реакцията й.
— Защо го направи? — попита тя. Не беше мислила какво точно ще й каже, когато я срещне, и въпросът изникна съвсем спонтанно.
— Моля? — изненада се Пинки.
— „Страхлив барон! Подкупват моряци, за да се спасят!“ Това не е истина!
— Не съм го измислила — засегна се Пинки.
— Но си използвала нечии думи. На някой страхливец, който не е имал доблестта да си каже името. Кой е този човек?
— Не обичам да ме обвиняват. Винаги използвам достоверни източници…
— Моряк ли беше?
— Да.
— Не е Джим Бони. Кажи, че не е бил той!
— Морякът, който те харесва ли? Който ти подари лодчицата?
Беше ред на Тес да се изненада.
— Да.
— Не съм длъжна да ти казвам каквото и да е — заяви Пинки.
Неделя беше почивният й ден. Искаше да купи плодове и зеленчуци, а също и лук, колкото и да мразеше миризмата му, за да сготви яхния за баща си. Не й се слушаха нападки.
— Гледаш да съчиниш интересна история и пет пари не даваш, че може да съсипеш нечий живот.
Пинки тръшна кошницата на земята, без да обръща внимание на погледите на купувачите. Омръзна й да се прави на тактична.
— Ти пък само се подмазваш на високомерните си самодоволни господари! Значи не е истина, така ли? А знаеш ли какво се е случило в онази лодка?
— Не ме намесвай. Аз не бях в лодката, но Лусил се кълне, че нищо нередно не е имало. — Тес се задъхваше. — Защо ги мразиш? Ти също имаш хубав живот. Свободна си! Имаш голямо влияние! Защо не го използваш по-цивилизовано?
— Как си представяш Америка? Нирвана, където всички са богати като Дъф Гордън? Пристигаш и още първата вечер сядаш на маса с порцеланови сервизи и кристални чаши и си мислиш, че тук навсякъде е все така? И че ако има начин да се измъкнеш, можеш да унижаваш и тъпчеш хората? Ядосваш се, защото се опитвам да разкажа истината.
— Говориш каквото ти е удобно. Не вярвам, че истината те интересува.
— Работя съвестно и се старая да бъда добра журналистка. Ти си тази, която говори каквото й е удобно. Сигурна ли си, че не са подкупили моряците да не вземат още пътници?
— Дали са им пари, но не за да ги подкупят, а за да им благодарят и да им помогнат. Защо не вярваш, че е така? Защо ги изкарваш толкова лоши?
— Тес, твоята лоялност те заслепява.
— Теб пък те заслепява жаждата за сензации.
— Дали не грешиш?
— А може би ти грешиш?
Не отлепяха очи една от друга. Пинки хвана Тес за ръката.
— Значи смяташ, че имам хубав живот. Ела тогава, ще те заведа да видиш къде живея.
Излязоха от пазара и след малко се озоваха на тясна криволичеща улица с невзрачни постройки. От прозорците се носеха тежки миризми на зеле и пържено, пищяха деца, лаеха кучета, между сградите висяха въжета с пране. Пинки посочи нагоре.
— Живея на четвъртия етаж, с баща ми. Той е болен. Няма пенсия. Но това никой не го интересува. Е?
— Искаш да кажеш, че си бедна?
— Искам да кажа, че имам хубава работа, но не печеля достатъчно и не ми е лесно. Особено когато ме обвиняват, че имам хубав живот и гледам да правя онова, което ми е „удобно“ — каза Пинки.
— Аз мисля, че е така. Поне до известна степен.
— Виждала съм хора, изоставени да умрат в мизерни приюти, докато богаташите ходят по балове и се интересуват единствено от собственото си благополучие.
— Нещата имат и друга страна. Лейди Дъф Гордън дава работа на доста хора, плаща им прилично и… се държи добре с тях. — Тес се изчерви заради преувеличената хвалба. — Това няма ли значение за теб?
— Вие, англичаните, и вашите благородници! Тя го прави, защото има изгода.
— Не е чак толкова лоша.
— Ще ти кажа едно — прекалено се стараеш да й угодиш, а за такива хора угода няма.
— Тя можеше да ме зареже, нали, но не го направи. За такива като мен това е много важно.
— Не се налага да й се кланяш до земята.
— Не разбирам защо използваш влиянието си по такъв начин — засегна се Тес.
— Защитавам каузи, в които вярвам. Опитвам се да променя нещата. И се ядосвам, защото не мога да променя кой знае какво. — Пинки замълча и добави: — Добре, ще ти кажа. Научих всичко от моряка Том Съливан. Не е особено симпатичен, но пък е очевидец.
Тес си отдъхна. Не беше Джим.
— И какво те кара да му вярваш?
— Той не е получил от лейди Дъф колкото е очаквал и е бесен. Оказва се, че твоите господари са и стиснати.
— А ако не е истина?
— Тя ще трябва да отрече под клетва. И пак не бих й повярвала. Ти защо си помисли, че Бони ми е казал?
В този момент към тях се приближи момче на велосипед и те отстъпиха да му направят път. Тес имаше няколко секунди да обмисли отговора си.
— Просто се надявах да не е така. Нали разбираш?
— Да. — Пинки беше доволна, че предположенията й излязоха верни. — Искаш ли да се върнем на пазара? Ще ти покажа къде са най-хубавите ябълки! — усмихна се тя.
Тес поклати глава.
— Аз не съм чак толкова лоша. И те харесвам — добави Пинки. — Не се бой, ще се справиш с всички трудности.
Същото й беше казал и Джим.
— Не знам дали да се пазя от теб, или да те смятам за приятелка.
Приятелка? Пинки се замисли и отвърна:
— Аз си върша работата. Никой не обича репортерите.
— Доста си самоуверена.
— Не колкото лейди Дъф, надявам се.
Тес не отговори.
— Добре — въздъхна Пинки. — Сигурно ще те успокоя, ако ти кажа, че баща ми смята, че понякога се държа като зъл демон.
— Да. Поне засега — усмихна се Тес.
Двете тръгнаха към пазара и след минути стигнаха до шарените навеси и отрупаните сергии. Тес се наслаждаваше на галещите слънчеви лъчи и мислеше за Джим. Душата й се изпълни с блаженство.
С кошничка ябълки в ръка тя си тръгна от пазара, когато слънцето започна да залязва. Пинки не спря да говори, докато обикаляха сергиите — разказваше й за Ню Йорк и я съветваше откъде да си купи хубав чай и евтини дрехи. След няколко дни щяло да има голям митинг на суфражетките, най-големият досега, и с удоволствие очаквала да пише за него, тъй като се чувствала поддръжничка на борбата за женски права. Шествието щяло да се ръководи от жена на бял кон. Що за живот имат горките жени, възмущаваше се Пинки. Оковани с брачни вериги, стегнати в корсети, майки мъченици, които не си показват носа навън, докато мъжете им блудстват в публичните домове.
Пинки говореше така разпалено, че Тес попиваше всяка една дума. В Англия също имаше суфражетки, беше ги виждала да маршируват с лозунги и да настояват за правата на жените. Странни създания, те имаха воля и време да правят нещо повече от това да сменят чаршафи и да мият тоалетни.
— В Англия се пребориха за правото на гласуване, нали? — попита Пинки.
— Да. Но това не пречеше на сина на работодателите ми в Шербур да ме напада и опипва.
— Няма закон, с който да можеш да го спреш.
— Имам право да гласувам, но нямам право да го накарам да се държи прилично.
Пинки заговори като учителка:
— Ако използваш правото на глас, един ден ще имаш възможността да убедиш политиците, че е редно да изпращат в затвора такива типове.
— Дано дочакам този ден.
— Ела на митинга! Ще ти кажа една тайна.
— Каква тайна?
— Няма да повярваш, но ми разрешиха да пояздя белия кон преди началото на шествието. Толкова се вълнувам!
— Можеш ли да яздиш?
— Разбира се. Знаеш ли кое е най-хубавото? Мъжете се вбесяват, когато видят жените да се събират, да организират демонстрации, да проявяват активност. Размахват юмруци и заплашват. Страх ги е, че ще се сдобием с права, които ще ги накарат да се променят. Да ги видиш само как се държат на митингите! — Очите на Пинки засветиха радостно.
— Знам за какво говориш — кимна Тес, припомнила си как на кораба бяха порицали нея, макар виновникът да беше мъж. А тя го бе приела като нещо обичайно. Дали Пинки щеше да се ужаси, ако й разкажеше? Сигурно.
Беше й приятно да се разхождат под топлите слънчеви лъчи и да разговарят за равенството на жените, за правото им на глас и за бели коне. По едно време Пинки отново подхвана темата за „Титаник“.
— Знаеш ли, че някои от оцелелите пасажери са останали непреброени, защото сигурно са били от трета класа и не са знаели английски. И един от първа, защото бил в безсъзнание.
Тес спря и попита с надежда:
— Как се казва?
— Джак Бремертън. От Чикаго.
— Значи е жив! Добре ли е?
— Познаваш ли го?
— Запознахме се на кораба.
— Много известна личност. Дори Хенри Форд го посетил, представяш ли си? Вече се чувства добре, върнал се е на работа. Да му се чудиш, нали! — засмя се Пинки. — Между другото, довечера заминавам за Вашингтон. Изпращат ме от вестника да отразя разпитването на свидетелите.
— Отиваш във Вашингтон?
— Да. Смит реши да продължи разследването на своя територия. Искаш ли да предам нещо на твоя моряк?
— Той не е „мой“ моряк. — Стана й неприятно от този намек. И някак неудобно да разпитва повече за Бремертън.
— Не че значи нещо, но и двамата засиявате, когато споменавам имената ви.
Тес почти не я слушаше. Пред очите й беше красивият прошарен мъж от „Титаник“. Той беше тук, наблизо, но и толкова далеч. Как искаше да го види! Вълнуваше се като ученичка. Невъзможни мечти… А Джим си беше тръгнал, без дори да й се обади. Ето това беше действителността.
— Тес, тръгвам. Да предам ли нещо на Джим?
— Не, благодаря.