Кейт Алкот
Шивачката (6)

6

Въпреки предупреждението на Козмо, че ще направи пожар, Лусил метна хавлиена кърпа върху нощната лампа. Не можеше да търпи никаква светлина. Искаше да скрие подпухналото си лице и подутите си от плач очи.

— Кажи ми, не бях ли права? — обърна се тя към съпруга си.

— Луси, ти взе положението в свои ръце и спаси хората в лодката. Никой не може да те обвинява за това.

— Но те точно това правят.

Тя се тръшна на канапето с копринени възглавници, а Козмо взе вестника и го хвърли в кошчето.

— Не се тревожи, и това ще премине — каза той.

— Всички са настроени срещу нас.

— Не са всички, а само един, и то анонимен.

Двамата погледнаха Тес. Лусил скочи, ритна кошчето и страниците на вестника се разхвърчаха.

— Кой е говорил с тази репортерка?

— Тя е интервюирала доста хора.

— Включително и теб, нали?

— Да.

— И какво й каза?

— Че хората от трета класа не можаха да стигнат навреме до лодките…

— И какво друго й надрънка?

— Попита ме защо лодката ви е била полупразна и аз отговорих, че не знам.

— Ясно! Ето откъде започва всичко. Твоят приятел, морякът, също се е разприказвал. Наговорил е куп лъжи.

— Джим не е такъв човек — защити го Тес.

— Джим! И какъв човек е твоят Джим? Ти на чия страна си? Когато поисках да се снимаме, той изчезна. Ти заради него се дръпна, нали? Нямаше го и когато Козмо благодари на екипажа. Не бил такъв човек! Той е жалък представител на класата си, без каквато и да е реална преценка за нещата. Самодоволно наперено моряче! Искам да ми разкажеш всичко, и то веднага!

— Успокой се, Луси — намеси се Козмо. — Не знаем кой ни е обвинил. Това са само злонамерени празнословия.

— Кой друг би ни нарекъл страхливци, които дават подкупи? Дадохме малко пари на тези нещастници, за да си стъпят на краката, и вместо благодарност…

— Стига, Луси!

— А може би е Джийн Дарлинг? Едва ли. Тя не би посмяла.

— Кой знае — рече Козмо, взе цигара от сребърната купа на тоалетката и я запали с трепереща ръка.

— Вестниците ще съсипят кариерата ми — заяви Лусил, без да обръща внимание на пребледнялата Тес.

— Не теб, а мен наричат „страхлив баронет“.

— Вместо да ме подкрепиш, мислиш само за себе си. Не биваше да се съгласявам за онази статия, стана ми ясно още щом влязох в ателието… Уж всички се радваха, че сме се спасили, и за интервюто ме поздравяваха… но думите им не бяха искрени. Не и като на приятелите ми по време на вечерята.

— Защото разказът ти ги заплени — отбеляза Козмо.

— Вестниците си търсят жертви. И аз се озовах в центъра на вниманието. Толкова много богаташи оцеляха, защо само мен държат отговорна? — Лусил погледна Тес и попита: — А ти какво стоиш там?

— Чакам разрешение да изляза.

— Тук ще стоиш!

— Бих искала да изляза, ако може. — По-скоро й се искаше да побегне колкото се може по-далеч оттук. Значи наистина бяха дали пари на моряците!

— Изглеждаш ужасно — заговори Лусил с по-спокоен тон. — Трябва да ти вземем прилични дрехи.

Тес премигна — отново тази рязка промяна. Гневът се бе изпарил и на негово място се бе появило… какво?

— Мога ли да ви оставя?

— Върви. Утре ще дойдеш с мен в ателието. Някой друг ще ми каже как върви разследването. Слез до телефонистките и поръчай да не ни свързват с никого. Без изключение. Ще се видим сутринта, точно в осем и половина. Шофьорът ми се казва Фарли. И още нещо!

— Да? — Тес положи усилие да се обърне. Нямаше търпение да се махне от стаята и да не слуша повече тази истерична жена.

— Не се разстройвай. Знам, че ти не би ме предала — рече Лусил и неочаквано хвана двете й ръце. — Такъв ми е характерът, бързо избухвам, но ти не го приемай лично. — Тя се наведе към Тес, облъхна я с уханието на парфюма си и я целуна. — Ще ти се реванширам, мила моя.

Леко замаяна, Тес кимна, промърмори „лека нощ“ и излезе. Нима Лусил бе направила опит да й се извини?! Дали парите бяха наистина подкуп? Или просто жест на снизходително великодушие, присъщ на богаташите? Вероятно Джим беше казал на Пинки за парите. Едва ли бяха другите моряци, които се наредиха за снимката. Той не й спомена нищо по време на разходката, не я предупреди какво да очаква и ето че сега тя трепереше цялата, а в ума й се блъскаха противоречиви догадки.

 

 

— Луси, защо се държиш така лошо с нея? Искаш да си като майка си ли? — не се сдържа Козмо.

— Как можеш да ме сравняваш с тази ужасна жена!

— Все едно че слушах нея.

— Няма да допусна да…

— Какво, да се осмели да ти се противопостави?

— Да прави каквото иска. Няма смисъл дори да я упреквам за близостта й с моряка. И без това е твърде объркана.

— Тя винаги ще ни напомня за преживения ужас.

— Забеляза ли, че пак не казва „мадам“, когато се обръща към мен?

— Да.

— А трябва.

— Вече е късно.

— И към теб не се държи достатъчно почтително.

— Предпочитам да не съм „сър Козмо“.

— Невъзможен си! — въздъхна Лусил и се облегна на меките възглавници. — Уморена съм и по-добре да не спорим. Утре трябва да съм готова за битка.

— Скъпа моя, длъжни сме да приемем фактите. Тази история ще има отзвук и от двете страни на океана, очакват ни още доста неприятности. Боя се, че прилежният сенатор Смит много скоро ще насочи вниманието си към нас.

— Няма да посмее. А и аз не бих позволила подобно нещо.

Козмо се пресегна към лампата и отметна кърпата с обгорели краища.

 

 

„Уолдорф — Астория“, 20 април, събота сутринта

— Значи ти си новото момиче за всичко. Да дойдеш чак от другия край на света… И за какво? Лейди Дъф има достатъчно персонал тук. Е, качвай се, тя всеки момент ще се появи.

Шофьорът на лейди Дъф посочи черната кола, паркирана пред хотела. Ироничната усмивка на дебелите му устни подразни Тес — освен че имаше шофьорска книжка, той с нищо не я превъзхождаше.

— Аз не съм момиче за всичко — заяви тя.

— Мила моя, ще бъдеш такава, каквато ти наредят — подсмихна се той. — Ти си една от прислугата, от теб се очаква да робуваш и да трепериш от страх пред всемогъщата мадам. Същото се отнася и за мен, разбира се. Казвам се Фарли.

Тес седна в колата и в този миг се появи Лусил. Шофьорът я настани и затръшна вратата в лицето на любопитните репортери. Потеглиха по Пето Авеню. Тес се престраши и погледна мадам. Беше напудрена повече от всякога и мълчеше, сякаш не си спомняше за снощния разговор.

 

 

Шивашкото ателие на фирма „Лусил“ се помещаваше в мрачна постройка на Двайсет и трета улица, недалеч от новата триъгълна сграда „Флетайрън“.

— Гордостта на Ню Йорк! — посочи Фарли. — Прилича на ютия, нали?

Тес потръпна. В нейните очи небостъргачът по-скоро наподобяваше заострен корабен нос.

Щом влязоха в сградата, хората пред асансьора се разпръснаха.

— Мадам не позволява друг да ползва асансьора, когато тя е тук — прошепна шофьорът на Тес.

— Не се обаждай, когато не те питат, Фарли! — смъмри го Лусил и кимна на Тес да се качи с нея.

Царството на мадам беше на последния етаж и там се влизаше само с разрешение. Вратите на асансьора се отвориха и Тес се озова в огромното ателие, от което й секна дъхът. Масите бяха отрупани с красиви брокати, многоцветни вълнени платове и феерични дантели. С топлийки в уста, шивачките се суетяха около дървените манекени, мереха, натъкмяваха и тропосваха, докато няколко стройни слаби жени в сиви копринени кимона стояха край стената в очакване да ги повикат за проби. Кипеше усилен труд.

— Не е ли прекрасно тук? — леко повиши тон Лусил, за да надвика тракането на шевните машини.

Тес кимна и все така слисана последва мадам, която ту се усмихваше, ту се мръщеше, оглеждайки работата на шивачките. От време навреме спираше и вдигаше парче плат да провери дали се мачка, дали пада достатъчно добре, а после даваше нареждания. Това беше Лусил, пред която Тес благоговееше преди потъването на „Титаник“.

В дъното на работилницата беше остъкленият й кабинет, отрупан с рози, божури, нарциси и какви ли не други цветя, аранжирани в красиви букети, с прикрепени към тях поздравителни картички.

— От приятели и клиенти — поясни мадам. — Радват се, че съм жива. Скоро ще разберем дали са искрени.

Група служители я чакаха до вратата.

— Добро утро, мадам — поздрави един от тях.

Лусил си сложи очила с рогови рамки и занарежда:

— Подиумът трябва да бъде готов днес. Да се окачат и завесите, които го отделят от работното помещение. Не виждам някой да се е заел.

— Още няколко дни ще имаме нужда от цялото пространство — обади се жена в бяла престилка. — В последната минута ще…

— Куп неща ще има да се свършат в последната минута — отсече Лусил. — Сложете пейките по-нагъсто. Подиумът трябва да бъде готов днес. Ако нещо не се получи както трябва, няма да остане време да го оправим. Разбрахте ли ме?

— Да, мадам.

Лусил се обърна към млад мъж с оредяваща коса.

— Джеймс, какво става със сватбената рокля? Не виждам да шият мънистата.

— Ще започнат следобед — отвърна притеснено Джеймс.

Тя закрачи нервно и повиши тон.

— Защо се бавим? Защо не виждам да се правят проби? Манекенките стоят и чакат, а времето тече. Сватбената рокля е гвоздеят на ревюто. Кога ще зашият мънистата? Всичко трябва да бъде изпипано! Какво става, Джеймс?

— Полагаме максимум усилия… — заоправдава се той.

— Бях насред океана, за малко да загина, а вас изобщо не ви е грижа за ревюто! Място за некомпетентност няма и не може да има! — махна Лусил към цветята. — Моите клиенти са мои приятели, чудесно го знаете!

Служителите се спогледаха, а лейди Дъф Гордън посочи Тес.

— Ето едно момиче, което знае що е компетентност. Представям ви госпожица Тес Колинс, с която съдбата ни събра. — Луси грабна една копринена рокля от ръцете на шивачката и я вдигна към Тес. — Как мислиш, подходящо ли е скроена на верев?

Тес недоумяваше какво се очаква от нея, но тежката коприна й подсказа отговора. Майка й я беше научила не само да шие, но и да се съобразява как да разположи кройката спрямо плътността на платовете.

— Не — твърдо каза тя. — Ще провисне след първото обличане.

С тържествуваща усмивка лейди Дъф Гордън върна роклята на шивачката и се обърна към Джеймс:

— Ако не внимаваш, ще ти намеря заместник. Покажи на Тес къде да скицира как да се съединят отделните елементи в зависимост от плата. Да видим какво ще предложи за този модел.

Тес не се чувстваше много уверена в техниката на скициране. Обикновено моделите бяха в главата й, а не на хартия. Тя сподели това с Джеймс, той си отдъхна и реши, че може да спомене някои от ексцентричните методи на лейди Лусил.

— Обича да хвърля предизвикателства и тогава хората се втурват да се докажат. Но днес ще трябва да отвличаме вниманието й. Всички са чели „Таймс“, не спират да коментират и затова работата не върви. Предупредих ги да хвърлят вестниците, преди да дойде, но как да ги накарам да се съсредоточат? За съжаление вече получихме откази за няколко големи поръчки. Тя още не знае. Ще побеснее, когато разбере.

— Не знам какво ще правя тук — въздъхна Тес.

— Мадам обича да държи новите служители под напрежение. Докато се ориентираш, предлагам да започнеш с гладачната преса.

За Тес всичко беше като магия. В кратките почивки между отделните задачи тя разглеждаше платовете и наблюдаваше сръчните шивачки. На отделна маса един възрастен мъж усърдно шиеше обърнати илици на ръка. Той внимателно пристягаше конеца и при следващия бод постигаше съвършено отстояние, все едно е машина. Накъдето и да се обърнеше, виждаше нови и интересни неща, а когато започнаха пробите, тя изпадна в екстаз. Тропосани и нагласени на манекенките, роклите сякаш оживяваха. А краката на шивачките неуморно танцуваха по педалите на машините „Сингер“. Да можеше майка й да я види къде е попаднала. Сърцето й се сви при спомена за вечерите край огнището, когато бързаше да довърши някоя рокличка или ризка, а иглата проблясваше на светлината на пламъците. Толкова много искаше да й покаже това вълшебно място, в което беше влюбена — в звуците, в уханията, в светлините…

 

 

През стъклената преграда Лусил внимателно наблюдаваше Тес. Момичето гледаше с широко отворени очи, сякаш беше омагьосано. За нея всичко беше ново и пленително. Добре че я измъкна от оня цирк в „Уолдорф“.

Тес срещна ликуващия поглед на мадам. Аз имам това, което искаш! — прочете тя в очите й.

Полазиха я тръпки и побърза да се върне към работата си.

 

 

Зала „Мъртъл“, „Уолдорф — Астория“, 20 април, събота сутринта

Още нямаше девет, но Пинки усещаше как се поти в очакване да започне вторият ден от изслушването на свидетелите. Залата беше претъпкана и задушна от дима на пурите. Всички вестници печатаха извънредни издания с какви ли не истории за проява на малодушие и храброст, а въодушевлението на репортерите надминаваше всякакви граници.

Пинки допускаше, че Козмо и Лусил ще изпратят свой представител, който да ги защити и евентуално да предотврати призоваването им като свидетели. Думите „подкуп“ и „милионерска лодка“ привличаха вниманието на читателите и гарантираха, че поне още седмица вестникът ще се разпродава в максимален тираж. Не виждаше Тес, но Лусил сигурно се бе погрижила да я отдалечи от залата. Забеляза завистливите погледи на колегите си от другите вестници. Но тя знаеше, че ако днес нападките са насочени към лейди Дъф, то утре ще се прицелят в някой друг. Оцелелите мъже вече се извиняваха и оправдаваха.

В този миг в залата влезе сенатор Смит. Спря до Пинки и попита:

— Е, как сме днес, млада госпожице?

— Чудесно. Нали се намирам на най-интересното място в Ню Йорк.

Смит се усмихна. Допадаше му това нахакано момиче.

— Така е — рече той.

— Прочетохте ли репортажа ми за Дъф Гордън и подкупа на моряците?

Усмивката му угасна.

— Бих предпочел да изчакате показанията.

— Това означава ли, че ще разпитате семейство Дъф Гордън?

— Аз водя разследване, а не гонение на вещици.

— Но ще им връчите ли призовки?

— Още не е решено.

Смит се отправи към мястото си, удари с чукчето и обяви началото на заседанието.

Първият свидетел беше Харолд Брайд, единственият оцелял телеграфист. Той беше много млад, смъртно бледен и едва се придвижваше в инвалидна количка с бинтован от горе до долу ляв крак. Смит говореше внимателно с него и Брайд постепенно се окопити. Двама били на смяна и се опитали да потърсят помощ от други кораби. Той убедил колегата си вместо стария сигнал CQD да използват новия, SOS. Дори се пошегувал, че може би това е последният им шанс да го изпробват.

Следващият въпрос беше как се е спасил. Настъпи тягостна тишина.

— Паднах зад борда и се хванах за една от лодките, течението ме засмука и се озовах в нещо като въздушна възглавница. Успях да изплувам и бях последният, когото се съгласиха да приемат на лодката.

В залата се разнесе шепот: Съгласили са се да го приемат?

— А имаше ли и други, които искаха да се качат?

— Да, господине.

— Колко?

— Десетки — едва промълви Брайд, сякаш останал без сили.

Присъстващите се размърдаха, зашепнаха и заподсмърчаха, разстроени от болката в гласа на младия мъж.

— Имаха ли спасителни жилетки? — попита Смит.

— Да.

Един от членовете на комисията се намеси.

— Пояснете какво означава „съгласиха се да ме приемат“, звучи някак неправдоподобно.

— Повече нямам какво да кажа — отвърна Брайд.

— А лодките, в които е имало място? Може би хората са се страхували, че потъващият кораб ще ги повлече.

— Аз бях на около четирийсет-петдесет метра от „Титаник“ и плувах, когато той потъна. Водата беше спокойна и някои лодки можеха да се върнат, за да помогнат.

Ето че бе разбито на пух и прах оправданието за опасност от водовъртеж. Пинки пишеше бързо, обзета от гняв към бездушието на всички тези хора.

 

 

В почивката късно следобед към нея се приближи Джим.

— Добре нареди самодоволните Дъф Гордън — каза той.

— Това заслужават.

Погледът му се рееше замислено.

— Търся момичето, което работи за модистката…

— Тес Колинс?

— Да! — зарадва се той.

— Не съм я виждала днес.

— Трябва да говоря с нея.

— Сигурно е с лейди Дъф в ателието.

— Целият екипаж заминава за Вашингтон. Исках да я видя, преди да тръгнем.

Пинки беше чула, че сенатор Смит възнамерява да премести разследването във Вашингтон, но не очакваше, че ще действа толкова бързо.

— Кога заминавате?

— Късно вечерта. Мислех, че знаете.

Пинки наистина бе изненадана, но нямаше никакво намерение да бъде изолирана от развитието на събитията. Доброто настроение на Смит вероятно се дължеше на факта, че най-сетне щеше да се отърве от напористите нюйоркски репортери.

— Лейди Дъф не си поплюва. Сигурно ще държи Тес до късно вечерта. Край на романтиката — усмихна се Пинки в очакване на реакцията му.

Той като че ли не я чу.

— Можете ли да я намерите?

— Май наистина е важно, а?

— Виждате ми се свестен човек и ще ви помоля да й предадете, че заминавам.

— Добре, но ако обещаете пак да ми разкажете за корабокрушението.

— Обещавам, но не сега. Друг път.

Пинки реши да провери догадката си и подметна:

— Много хубава лодчица! Имате талант.

Очите му светнаха радостно.

— Благодаря. Тя ли ви я показа?

— Случайно стана.

Джим се обърна и направи крачка към вратата.

— Няма ли да се сбогуваме? — усмихна се Пинки. Той беше хубавец и тя не можа да се сдържи да не се пошегува.

Джим я погледна закачливо.

— Пак ще се видим. Нали следите този театър. Доскоро във Вашингтон.

Пинки беше доволна, защото разбра със сигурност кой е майсторът на лодчицата, а и че тя не беше случаен спомен. Винаги е по-добре да знаеш за хората повече, отколкото предполагат.

 

 

Лусил наблюдаваше ателието, докато кроячките, шивачките и техните помощнички се приготвяха да си ходят. Бледнеещите слънчеви лъчи огряваха масите, шевните машини и почти готовия подиум.

— Колко са отменените поръчки?

— Около десет, мадам — отвърна Джеймс.

— Някой имаше ли смелост да обясни защо?

— Поради други ангажименти — промълви той.

— А резервациите за ревюто?

— Отказите са само няколко.

— Госпожа Уортън?

— Съжалява, но няма да може да дойде.

— Джеймс, ти ли нареди да се хвърлят всички вестници?

— Да — кимна той.

— Благодаря. Лека нощ.

Джеймс погледна към Тес и каза:

— Госпожицата ще се чувства добре тук. Лека нощ.

Останаха само двете.

— Ще вечеряме в апартамента — обяви Лусил, изпъна дългите си ръкавици и вирна брадичка. — Готвачът на хотела е превъзходен.

Тес я последва към асансьора, опитвайки се да укроти еуфорията от този неописуем ден. Никога не си беше мечтала за такъв живот. Удоволствието от докосването на фините платове и съвършено изработените модели беше неописуемо. Не знаеше точно как, но беше сигурна, че ще намери своето място в този свят, изпълнен с красота. Толкова силно го желаеше!

Асансьорът се изкачи, съпроводен от проскърцването на стоманените въжета, което отекваше във вече празната сграда. Лекото олюляване на кабината надолу към първия етаж уплаши Тес, но тя не се издаде. Вратите се отвориха. Пред тях стояха тълпа репортери. Чуха се викове:

— Подкупихте ли моряците?

— Защо лодката е била почти празна?

— Как ще обясните факта, че сте изоставили давещите се?

— Къде е Фарли? — пошепна Лусил, без да обръща внимание на въпросите.

Той ги чакаше на тротоара и бързо успя да ги настани в колата. В мига, в който понечи да затвори вратата, един от репортерите пъхна глава и Тес усети отвратителния му цигарен дъх.

— В лодката ви е имало мъж, преоблечен като жена! Вярно ли е?

— Не мога да отрека — кимна Лусил.

— Танцьорът Джордан Дарлинг?

— И това не мога да отрека — лукаво се подсмихна тя.

Фарли блъсна вратата, скочи зад волана и колата захвърча по нюйоркските улици, покрай сергии с плодове и зеленчуци, черкви с остри, игловидни камбанарии и лъскави файтони с наперени коне, а отдолу, от недрата на земята, долиташе тътенът на метрото, понесло невидими пътници в незнайни посоки.

 

 

Козмо взе купчината писма от рецепцията на хотела и попита:

— Това ли е всичко?

— Да, господине — неуверено отвърна мъжът, тъй като не беше сигурен как да се обръща към английските благородници. — Има и едно съобщение за вашата служителка.

Козмо взе листа и тръгна към асансьора. Бележка за Тес. Само едно набързо написано с молив изречение. Моля те, ела довечера на южния вход на Сентръл Парк.

Без подпис. Козмо смачка листа и го хвърли в кошчето до асансьора. Гневно натисна копчето за етажа. Най-вероятно бележката беше от онази отвратителна репортерка, която искаше да изкопчи още информация. Реши да не казва на Луси, за да не я ядосва. Добре че успя да засече бележката. Нямаха нужда от нови неприятности.

 

 

„Ню Йорк Таймс“, 20 април, събота вечерта

Тази вечер Пинки не подскачаше по стълбите на редакцията. Беше много уморена. Трябваше да напазарува, да мине през аптеката за лекарството на баща си и да се приготви за срещата с госпожа Дотсън, вечно недоволната гледачка, която непрестанно я тормозеше и настояваше за още и още пари. Всяка вечер се оплакваше колко трудно било да се грижи за Прескот Уейд с неговия избухлив и сприхав характер. Пинки се принуждаваше да я изслушва, притисната от реалността, която се стараеше да избягва колкото се може повече.

Като репортерка смело задаваше директни и неудобни въпроси, но що се отнасяше до личния й живот, тя не разполагаше с отговори. Колко ли дълго ще живее баща й? Ще може ли да изкарва достатъчно пари за грижите около него?

Улиците бяха вече пусти, осветени от мъждукащите светлини. Съзреше ли минувач, Пинки изправяше рамене и вървеше с уверена походка, сякаш беше мъж. Не биваше да се плаши от нощните улици. Това би сринало самочувствието й.

Баща й отдавна бе престанал да се усмихва и това безкрайно я натъжаваше. Не можеше да прецени дали се инатеше, или болестта напълно го бе сломила. Прескот Уейд беше известна личност, но вече никой не се интересуваше от него. Повечето хора — включително и лейди Дъф Гордън — го смятаха за покойник. По-лесно е да приемеш едно безшумно и неусетно преминаване в небитието, та когато смъртта наистина настъпи, бегло да си спомниш, че е имало такъв човек, но не и да заплачеш. Пинки се замисли за собствената си смърт — какво щеше да остави след себе си? Купчина репортажи в моргата на „Ню Йорк Таймс“? Тутакси прогони тази мисъл и влезе в кварталния магазин.

Госпожа Дотсън я чакаше с облечено палто.

— Беше тежък ден — заяви тя.

— Както винаги.

— Никак не ми е лесно с тези твои служебни пътувания.

— Такава ми е работата. Инак няма да мога да плащам сметките.

Пинки извади пилето и зеления фасул и ги остави на кухненския плот. Молеше се Дотсън да си тръгне колкото се може по-скоро и да не я занимава повече с оплакванията си.

— Знам, че много работиш. Но състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Дано не ти се налага да пътуваш често. Срамота ще бъде да не си тук, когато му дойде времето… Ако ще оставам повече нощи, ще трябва да ми увеличиш надницата.

Без госпожа Дотсън беше загубена. Не би допуснала баща й да попадне в някой от ужасяващите приюти, за които правеше репортажи.

— Ще измислим нещо — успокои я тя.

— Пет долара отгоре, когато ще оставам и нощем.

— Три.

— Четири и половина.

— Четири. Повече не мога.

— Добре.

Двете се спогледаха мълчаливо. С това приключиха преговорите.

— Впрочем хареса ми днешният ти репортаж. Прочетох го и на баща ти, но не знам дали ме слушаше.

Сърцето на Пинки се сви от болка. Не се преструвайте, че сме приятелки, госпожо Дотсън. И двете сме наясно, че не можем да се понасяме. От вас се иска единствено да се грижите за баща ми, докато ме няма, и да не дрънкате врели-некипели. Мразя да слушам празни приказки. Пинки преглътна неизречените думи и каза тихо:

— Благодаря.

Бръкна в чантата си, извади шепа банкноти, даде няколко на госпожа Дотсън, тя ги прибра и бързо си тръгна.

Пинки се зае да чисти пилето. След малко спря и отиде да види баща си. В стаята беше тъмно, но за него едва ли имаше някакво значение. Запали лампата и баща й каза с дрезгав глас:

— Най-после се прибра.

Брадата му беше набола. Госпожа Дотсън не беше намерила време да го обръсне.

— Имам срокове, нали знаеш.

— Никакво примирение с несправедливостите, нали?

— Да. И ти беше такъв.

— В минало време…

— Искаш ли нещо?

— Искам живота си. И ако не си много заета, вечеря.

Отдавна се беше зарекла да не плаче, когато разговаряше с него. Този прекрасен, някога огромен и силен мъж, на когото винаги се беше възхищавала, лежеше напълно изнемощял и тя не можеше да му помогне. Изход нямаше, оставаше търпението.

— Печено пиле? — попита той.

— Да.

— Много вкусно го правиш.

Думите му я трогнаха и тя се почувства малко по-добре.

 

 

Паркът тънеше в тъмнина, но Джим упорито чакаше на входа откъм Петдесет и девета улица. Взираше се с надеждата, че Тес ще дойде. Сърцето му трепваше при вида на всяка слаба жена, забързана към парка.

— Няма я госпожицата, а? — весело подметна един файтонджия с избеляла шапка и бухнали бакенбарди. — Е, следващия път!

Джим кротко се усмихна и потупа задрямалия кон по муцуната, спомняйки си за Тес и коня, който беше погалила, докато се разхождаха. И това беше само вчера… Сякаш беше изминала цяла вечност.

— Благодаря за компанията — обърна се Джим към файтонджията и си тръгна. Стомахът му беше свит, защото предчувстваше, че няма да има следващ път.