Кейт Алкот
Шивачката (17)

17

Пинки стоеше на тротоара до няколко шумни момичета — платените гостенки на Лусил, които се смееха и обсъждаха знаменитото събитие и как са били поканени в последния миг, и то срещу прилична сума.

— Мен ли чакаш? — зарадва се Тес.

— Да. Искаш ли да вечеряме у нас?

Поканата я трогна и Тес се просълзи.

Пинки я потупа по рамото.

— Не знам какво си й казала, но всякак си постъпила правилно.

— Тя заслужаваше благодарност за това, че ми помогна.

— Искаше ли ти се да останеш?

— Не. Никакви компромиси повече.

— Разбирам. Твоята рокля беше много хубава!

Тес се усмихна. Пинки и мода — това звучеше като шега.

— Защо се смути, когато видя госпожа Бремертън? — осмели се да попита Пинки. — Не че не се досещам. — И без да чака отговор, добави: — Ако нямаш какво да правиш утре, ела на парада на суфражетките. Започваме до арката на Уошингтън Скуеър. Много е красива! Нали помниш за белия кон? Ще го язди една жена с красива дълга коса. Голяма сензация ще е! Надявам се, че снимките ще бъдат на първите страници на вестниците. Може да дойдат и жените, които събират пари за паметник на мъжете, загинали при потъването на „Титаник“. Много ги е яд на суфражетките, защото те твърдят, че доста бързо са зарязали мъжете на кораба. Ще стане чудесен репортаж! Нали се борим за равноправие. Макар че всичко се политизира. Сигурно ще има и подигравателни коментари, но всякак е добре, когато жените се съюзяват.

— Благодаря за поканата. Може и да дойда. — Завиждаше на увереността на Пинки и за лекотата, с която вземаше решения.

— И така, защо Бремертън, а не Джим?

— Те са толкова различни.

— И по-точно?

— Питаш като приятел или като репортер?

— Като приятел.

— Джак е… мъж от един вълшебен свят.

Пинки я погледна учудено.

— И какво ще правиш с него в този свят?

— Това се питам и аз.

— Богат е и сигурно е влюбен в теб. Не е разумно да го пренебрегнеш. Вероятно искаш да се омъжиш. Аз също исках… Имах приятел… Но изведнъж реших, че това не е за мен. Не желая да бъда мишка в капан.

— Не е наложително.

— Но е обичайно. — Как да опише на Тес вълнението и удовлетворението от работата си — влизаш и всички погледи са обърнати към теб, никой не се осмелява да покаже неуважение или пренебрежение, врати се отварят и попадаш в нови светове… — Не бих се отказала от работата си за нищо на света. Ти постъпи смело, като го направи.

— В смисъл?

— Отказа се от работата си заради Джим.

Двете замълчаха.

— Хайде! Имам едно голямо пиле. Да вървим да го опечем.

— Нека да не е тази вечер. Имам да свърша някои неща — рече Тес и я прегърна.

— Може би утре?

— Може би.

— Ще се радвам, ако дойдеш.

Пинки тръгна към редакцията и се замисли дали наистина би жертвала всичко за работата си. Дали тя й даваше сигурност и стабилност? Или може би само убежище? Пое си дълбоко дъх. Вероятно беше време да рискува. Като Тес.

 

 

Ван Анда забеляза, че Пинки не гори с обичайния ентусиазъм. Може би „Титаник“ й беше омръзнал, макар да продължаваше да пише интересни материали.

— Какви са клюките от ревюто? — усмихна се той.

— Лош ден за Лусил. Бяха платили на продавачки да запълнят залата.

— Пиши за моделите. Жените обичат да четат за мода.

— Имаше една хубава жълта рокля.

— Виждам, че разбираш от мода.

Пинки се престраши и изплю камъчето.

— Предложиха ми работа в „Уърлд“.

— Каква работа? Те не вземат жени.

— Но вземат добри репортери.

— Не вярвам да са ти предложили много повече пари. Трябва да си луда да напуснеш „Таймс“ — не се въздържа той.

Пинки беше репетирала думите си. Тя се гордееше със способността си да разнищи и най-голямата сензация, да зададе скандален въпрос, да преследва всичко до дупка. Уважаваше другите репортери и редакторите. И все пак й беше трудно да му отговори.

— Може би трябва да си починеш и за известно време да се оттеглиш от драматичните сюжети.

— Искам увеличение.

— Какво?

— Искам повече пари. Заслужавам го.

— Правиш добри пари.

— Печатарите вземат по петдесет цента на час, а аз получавам по-малко. — Пинки се усмихна, като видя слисаното му изражение. — Мислеше, че не знам ли?

— Ти си умно момиче и знаеш колко тежко е положението в момента — въздъхна Ван Анда.

— Положението винаги е тежко.

— Не знам как да ти помогна. — Тя вероятно блъфираше. Кой би напуснал най-добрия вестник в града?!

Пинки не се предаваше.

— Искам увеличение. Долар на час.

— Шегуваш ли се? Нека да говорим след няколко месеца. Нещата може да се подобрят.

— Искам увеличение сега — заяви тя с пресъхнало гърло.

— Сериозно ли смяташ да работиш за тия глупаци?

— Да. — В главата й се въртеше госпожа Дотсън и непрекъснатото й мрънкане за повече пари.

— Иди напиши репортажа за ревюто. Трябва ми време да помисля.

— Искам отговор сега. Ще ми олекне и репортажът ще стане по-хубав.

Ван Анда осъзна, че Пинки настояваше да й плаща колкото на другите репортери. Не че не го заслужаваше. Но да плаща толкова на жена? Това би било прецедент. Времената се меняха. Какво ли още щеше да се случи? Тя не се предаваше, не се усмихваше, не молеше. Просто вдигаше летвата. Изумително!

— Колко ти предлагат?

— Долар на час.

— Откъде намират пари?

— Не знам.

— Добре. Седемдесет и пет цента. Нито цент повече.

— Един долар.

Пинки не сваляше очите си от него.

Ван Анда хвърли молива на бюрото и въздъхна:

— Добре. Гледай да го заслужиш.

Тя се усмихна до уши, макар краката й да трепереха.

— Отдавна съм го заслужила.

— Искам да те помоля да го пазиш в тайна, защото мъжете тутакси ще поискат увеличение.

Пинки седна на бюрото и си затананика. Успя! Щеше да зарадва баща си. За вечеря никакво пиле, а прясна салата и от скъпите пържоли. Най-сетне видя бъдеще пред себе си. Както казваше баща й, един ден щеше да танцува на Луната! Или поне щеше да отиде в Африка!

 

 

Тес заключи вратата на апартамента и си отдъхна. Извади писмото и зачете:

Мила дъще, знам, че преживя голям ужас, но преди всичко искам да ти кажа да не се връщаш. Намери мястото си в онзи нов свят, какъвто и да е той. Знаеш, че тук ще чистиш и ще преправяш дрехи цял живот. Нощем лежа и си представям живота ти там.

Майка й пишеше за баща й, за братята и сестрите й, за съседите и за лошата картофена реколта. Тес се замисли колко по-лесен и по-прост беше предишният й живот…

Мила дъще, както ти бях казала, търси, докато намериш своя шанс. Винаги дръж главата си гордо изправена. Не се задоволявай с лесното. Ти си умна и затова трябва да се стремиш към успеха.

Тес сгъна писмото. Как да се стреми? Как? Джак би й отворил вратите към нови светове. Би й помогнал да вземе майка си. Толкова искаше да я доведе тук и да я спаси от непосилно тежкия живот.

Беше обичана от изключителен мъж, за какъвто си беше мечтала. Чувстваше се като принцеса от приказка. Но дали така не се бяха чувствали и предишните жени, назовавани „госпожа Бремертън“?

Измъчваше я един въпрос — беше ли й необходим мъж, за да се чувства пълноценна? А и как да го постигне, след като беше попаднала в един напълно непознат, нов свят?

Отиде до тоалетката и взе лодчицата на Джим. Дали можеше да плава? Напълни легена с вода и я пусна. Тя се заклати и потегли. Спомни си дългите му сръчни пръсти и работилницата, в която я заведе. Лодчицата плаваше. Като надеждите й.

 

 

Беше тъмно, когато почука на вратата на Джак. Отвори секретарят му господин Уитън. Погледна я учудено и каза:

— Господин Бремертън не ви очаква.

— Знам, но трябва да говоря с него.

— Не е вкъщи, но заповядайте, влезте. На вечеря е с господин Форд. Важно ли е?

— Трябва да говоря с него — настоя тя.

— Заповядайте. Едно шери?

Той взе кристалното шише, наля й от виненочервеното питие и й подаде чашата с лек поклон.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило.

Тес отпи глътка. Никак не й се говореше със секретаря.

— Радвам се за добрия изход на случая с несправедливо злепоставения от лейди Дъф моряк — отбеляза Уитън.

Интересно откъде знаеше за това…

— И аз.

Той си наля чаша шери и попита:

— Нали знаете кой помогна?

— Да не би… Джак?

— Да.

— Господи! — Беше го направил заради нея. Беше спасил Джим! Какво благородство!

— Той не иска да знаете за това.

— Защо?

— Не искаше да повлияе на решението ви… за да е сигурен, че ако приемете да се омъжите за него… то няма да е от благодарност. Това не би било достатъчно.

— Така е.

— Ако имате някакви съмнения, бих искал да ви уверя, че Джак е честен и доблестен човек.

— Не съм се съмнявала.

В този миг вратата се отключи.

— Довиждане, госпожице Колинс — бързо каза секретарят и изчезна с чашата в ръка.

Джак влезе, премигна учудено и промълви:

— Дай да те прегърна.

— Първо искам да ти кажа нещо.

— Знам какво ще ми кажеш. Отказваш да се омъжиш за мен.

— Ти си прекрасен, чудесен мъж, но не, не мога да се омъжа за теб.

— Защо?

— Не чувствам онова, което искам да чувствам.

Джак си наля чаша шери.

— Тес, обичам те. Ще те направя щастлива. Ще работиш каквото ти харесва. Ако искаш ателие, ще го имаш. Искам да те глезя.

— Не искам да ме глезят — каза тя, спомняйки си за Козмо и Лусил.

— Всичко ще бъде от хубаво по-хубаво. Къде отиде смелостта ти?

— Тук е. Увереността и ентусиазмът ти ме въодушевяват, но това не е достатъчно.

— Давам си сметка защо ме харесваш. Ще го кажа направо. В стремежа към богатство и сигурност няма нищо лошо. Жените често вземат по-възрастни, улегнали мъже. Ти имаш свои причини, аз имам мои.

— Дали не си въобразяваме нещо, което само бихме искали да е така? Бил си женен два пъти.

— Не бъди жестока. Как да поправя грешките си?

— Дали след мен няма да поискаш четвърта съпруга?

— Там ли е проблемът?

— Страхувам се от това. И не само от това.

— Има ли нещо по-важно от нас двамата? Аз те обожавам. Какво друго искаш?

Тес знаеше, че не може да му отвърне със същите чувства, и това оставяше голяма празнота, която не можеше с нищо да запълни. Щеше да взема, без да дава. Сърцето й щеше да бъде пусто.

— Искам да бъда една пълноценна Тес.

Джак прокара ръка през косата си, изпи на един дъх шерито и стана.

— Аз така и не успях да го постигна. Изглежда, съм страхливец.

— Джак, ти спаси Джим! Благодаря ти от сърце за този безкористен жест.

— Уитън ти е казал!

— Радвам се, че научих.

— Не знам дали беше напълно безкористно. Исках да те спечеля, Тес. Мога ли да попитам дали Джим играе роля в това, че ми отказваш?

— Да. Но той не знае.

— Дали не трябва да му кажеш?

— Твърде късно е.

— Може би не.

— Това не е толкова важно сега. Кажи ми, защо му помогна?

— Приятно ми е да използвам влиянието си, за да постигна онова, което искам. Обичам да печеля.

— Едва ли е само това.

— Не понасям хора като сър и лейди Дъф Гордън. Хора, които унищожават живота на другите с лека ръка. Не харесвам и компании като „Уайт Стар“. Може и да печеля от такива като тях, но това не означава, че ги харесвам. Те са готови на всичко, ако изпаднат в беда. Вярват на собствените си лъжливи хвалби. Най-големият кораб в света, несравним, непобедим — пълни глупости. Така са се оплели, че не преценяват трезво действителността. А хора като мен ги използват и забогатяват.

— Звучи ми много по американски.

— Защото е точно така. Ти си толкова млада и чиста. Моето цинично отношение към живота би те променило. С основание нямаш вяра в мен.

Двамата се погледнаха с облекчение и без съжаление.

— Джак, опитвам се да стана това, което искам да бъда. Играя ли роля, и двамата ще бъдем нещастни.

— Ще се превърнеш в известната Лусил?

— Може би.

— В крайна сметка мадам се наложи като модел за подражание.

Тес стана. Ето че сряза втората нишка на надежда в тази страна. Не изпитваше болка, а само тъга, същата тъга, с която си тръгна от ателието на Лусил и дойде тук.

— Какво те накара да вземеш окончателно решение?

— Майка ми и собственият ми разум.

— Което означава, че, моделирайки твоя живот, аз не бих могъл да изградя по-хубав живот за себе си.

Джак я прегърна и промълви:

— Сбогом, Тес.

— Сбогом, Джак.

 

 

Утрото беше мъгливо. Вятърът огъваше нежните лалета в лехите покрай Юниън Скуеър. С пусната развята коса Тес стоеше и гледаше работилницата на Джим отвъд парка. Дали щеше да го срещне пак? За да се сбогуват още веднъж…

В този миг го видя да се задава по тротоара — млад пъргав мъж, забързан към бъдещето. Лицето му беше скрито под шапката, но тя познаваше чертите му, както и сръчните му ръце. За него всичко предстоеше и всичко беше възможно. Миг преди да влезе в работилницата, Джим я видя. Тя му махна и той й отвърна. Един красив миг. След това се обърна и влезе. Поредното, може би последно сбогуване.

Тес пое дъх, усети мириса на пролетта и тръгна към Уошингтън Скуеър Парк с уверена крачка.

 

 

Паркът беше залят от знамена в червено, бяло и синьо и пълен с жени, облечени в бели дрехи. Тес вървеше, леко замаяна от възторга и въодушевлението им. Някои бутаха колички с намусени бебета, други се смееха и пееха песни, които чуваше за пръв път. Всички бяха с копринени бонета или сламени шапки, а на гърдите си носеха ленти с надпис: „Дайте глас на жените“. Развяваха и голям плакат: „Искаме равенство“. Според Пинки трябваше да дойдат около двайсет хиляди жени — домакини, актриси, представителки на дамски клубове, дори квакерки.

Тес се надигна на пръсти и видя каменната арка. Започна да си пробива път. Толкова много народ! Всички бяха дошли да настояват за правото да гласуват. Момичета обикаляха и продаваха суфражетски списания и чадърчета с надпис: „Искаме да гласуваме“. Младежите ги гледаха, побутваха се и се смееха. Малка група жени държеше плакат: „Нашите доблестни мъже заслужават чест и уважение“. Една от тях, облечена в сиво шевиотено палто, викаше срещу суфражетка в бяло. Тес се приближи и видя, че жената в бяло е госпожа Браун.

— Ти беше с нас на кораба! Какво нередно имаше в това да се даде предимство на жените и децата?

— Чуй ме, мила, не бива да обобщаваме — спокойно отвърна Браун. — Имаше както достойни, така и недостойни мъже. Същото се отнася и за жените.

— Мъжкото кавалерство ни поставя в подчинение — извика една от суфражетките. — Как не го разбирате!

Госпожа Браун видя Тес и я прегърна с усмивка.

— Ето това е Америка. Равенството е болезнен въпрос. Доскоро, мило момиче! — Тя махна с ръка и потъна в тълпата.

— Тес! Тес! — Пинки скачаше, за да привлече вниманието й. — Значи дойде! — Тя се приближи и я хвана за ръката. — Невероятно! Майки, домакини, шапкарки, библиотекарки, социални работнички, перачки! Ще успеем да си извоюваме правото да се чува и нашият глас!

— Не бях виждала толкова много жени на едно място. — Как ли ги бяха пуснали от работа, чудеше се Тес.

— Ще дойде и група китайки. Стягат стъпалата им като бебета и едва вървят, но ще пристигнат с файтон. Нали живеят в тази страна, гласуването засяга и тях. Виж, виж! — Пинки сочеше файтон, украсен с цветя. — Най-старата суфражетка! На деветдесет и четири години е. Дошли са и много мъже. Хайде, ела да ти покажа белия кон. Ще го пояздя преди началото. Идеална снимка за „Таймс“!

— А кой ще го язди на парада?

— Жена адвокатка! Невероятно, нали!

Приближиха коня и Тес го погали. Беше стройна висока кобила с умни очи, които я погледнаха добронамерено и гордо.

— Хайде, качвай се!

Две жени помогнаха на Пинки и тя се метна на седлото. Не се вълнуваше само заради този исторически миг, а и заради промяната у Тес. Предишната вечер не беше сигурна, че ще дойде, но разговорът им й беше повлиял и ето че днес бяха заедно на парада.

Отвисоко виждаше целия площад, изпълнен с народ.

— Невероятна гледка! — провикна се Пинки.

— Дръж се здраво — извика Тес.

— Искам да препускам, а не да се държа. — В миг погледна надолу, бързо слезе от коня и подаде юздите на Тес. — Хайде, качвай се.

— Защо не!

И само след миг, засмяна и въодушевена, тя беше на седлото. Погледът й обходи пъстроцветната тълпа и стигна чак до хоризонта. Нямаше търпение да опознае този нов живот, да научи и да постигне всичко онова, за което беше мечтала.

Зърна приближаващата се фигура: мъж с нахлупена над очите шапка. Видя сините му очи. Чу смях. Чий смях беше това? Нейният. Тя преливаше от щастие, защото бе останала вярна на себе си. Нямаше да се задоволи с посредствен живот и винаги щеше да следва истината. Но къде беше истината? Може би в тези искрящи, приковани в нея очи.

— Да ти помогна ли да слезеш? — попита Джим.

Тя протегна ръце и се наведе към него.

— Да.