Кейт Алкот
Шивачката (1)

1

Шербур, Франция, 10 април 1912 г.

Тес придърпа краищата на току-що сваления от простора чаршаф и ги напъха под дюшека. Направи крачка назад и огледа леглото. Тук-там имаше гънки, които икономката сигурно щеше да забележи, да изсумти и да я смъмри, но това вече не я плашеше.

Извърна очи към прозореца и се загледа в жената, която вървеше по тротоара. Красива шапка с голяма тъмнозелена панделка, яркочервено чадърче, сияещо лице и уверена походка. Какво ли би станало, ако и тя вървеше така наперено? Дали нямаше да я укорят, че се държи неподобаващо за положението си? Пръстите й се свиха, сякаш обгърнали полираната дръжка на чадърчето. Накъде ли се беше запътила тази жена?

Тес хвърли поглед на недооправеното легло. Край на фантазиите. Беше време да действа.

Тръгна по дългия коридор и се спря, зърнала отражението си във високото огледало в дъното. Няколко кичура от дългата й черна коса се бяха изплъзнали от набързо завития кок, а брадичката й беше леко вирната — признак за често проявявано упорство. И все пак образът в огледалото беше жалък: кльощаво момиче с черна рокля, бяла престилка и нелепо кацнала на главата слугинска шапчица, понесло куп мръсни чаршафи. Въплъщение на унизително покорство. Свали шапчицата и я метна към огледалото. Тя не беше слугиня. Беше шивачка, добра шивачка и заслужаваше прилично заплащане за труда си. Как само я бяха подлъгали да се хване на тази работа.

След като пусна чаршафите в шахтата за пране, Тес се качи в стаята си на третия етаж. Пътем развърза престилката. Не биваше да се колебае. Докерите твърдяха, че на големия кораб, който днес заминаваше за Ню Йорк, се предлага работа. Огледа стаичката. Никакъв куфар — господарката щеше да се усъмни и да я спре. Ще вземе снимката на майка си. Парите. Скицникът, в който рисуваше всичките си модели. Свали униформата и облече по-хубавата си рокля, а другата натъпка в платнената чанта заедно с малко бельо и чорапи. Загледа се в недовършената бална рокля до шевната машина и в прецизно пришитите към ефирната синя коприна мънички джуфки от бяло кадифе. Някой трябваше да я довърши и да му бъде платено подобаващо. Друго? Нищо друго.

Пое дълбоко дъх и се опита да заглуши ехото на бащините си думи: „Недей да хвърчиш нависоко. Ти си селско момиче, труди се и бъди разумна. Вземаш прилични пари. Внимавай да не провалиш живота си с тая твоя дързост“.

— Няма да го проваля — прошепна Тес. — Ще го направя по-хубав.

 

 

Лусил си проправяше път сред тълпата на шербурското пристанище. Токчетата на ботите й хлътваха леко в прогнилите от влагата дъски. Тя заметна сребърната лисица около врата си, наслаждавайки се на пухкавата й мекота, и вирна глава. Усещаше, че привлича погледите на много хора — някои знаеха коя е, а други просто се възхищаваха на лъскавата й червена коса. Сестра й си тананикаше някаква нова песен и крачеше бързо към нея, размахвайки червено чадърче.

— Много обичаш да демонстрираш безгрижен дух — подхвърли Лусил.

— Старая се да изглеждам приятно.

— Нямам намерение да те конкурирам. Радвай се на хорското обожание колкото искаш.

— Престани, Луси. Знаеш, че и двете сме привлекателни. Много си сприхава напоследък.

— И ти щеше да си такава, ако представяше пролетна колекция в Ню Йорк след няколко седмици. Тревожа се, че жените се заплесват по тая нова мода на скъсени поли и пристегнати, сплескани гърди. А на теб това ще послужи само като фон в поредния ти роман.

Лусил и сестра й се промъкваха между куфарите и сандъците с лъскави метални панти, а полите им от тънък вълнен плат метяха наслоилата се улична кал.

— Какво да се прави, моят труд вирее навсякъде — каза самодоволно Елинор.

— Самата истина. А аз съм принудена да предприема това пътешествие, защото няма и един достатъчно компетентен човек, на когото да поверя ревюто. Никак не е смешно!

Елинор затвори рязко чадърчето и погледна сестра си, повдигнала изписаните си вежди.

— Луси, нямаш никакво чувство за хумор! Дойдох да ти пожелая приятен път, а и да те разведря, преди да отплаваш. Ако кажеш, ще си тръгна веднага.

Лусил въздъхна.

— Не си тръгвай. Иска ми се да можеш да дойдеш с мен. Ще ми липсваш.

— И аз много искам да дойда, но трябва да предам редактирания ръкопис до края на седмицата. Все пак Козмо е с теб, а той е чудесен, нищо че не цени поезията.

— Малък недостатък.

— Мил човек е. И какъв подарък ти направи — тази титла. Господи, много грубо прозвуча. Но той наистина не разбира нищо от литература. А понякога става и досаден…

— Не е вярно.

— Вярно е, знаеш го много добре. Къде е той?

Лусил огледа тълпата, но не забеляза високия кокалест сър Козмо Дъф Гордън.

— Това чакане ще ме подлуди. Та като говорим за качествата на Козмо, той няма равен, когато нещо трябва да се организира бързо и ефикасно.

— Естествено. Нали това му е работата — усмихна се Елинор.

Лусил изгледа сестра си, която извърна очи с невинно изражение.

 

 

Далеч от пристанището, в една от красивите, накацали по скалистия нормандски бряг тухлени къщи Тес слизаше по стълбите. В малкия салон я очакваше господарката й — надута англичанка с тънички, сякаш зашити устни.

— Ако обичате, искам надницата си — каза Тес, прикривайки торбата в гънките на полата си. Зърна плика с парите на ъгловата маса до вратата.

— Не си довършила роклята ми за тържеството — ядосано възрази господарката й. — А синът ми едва е намерил хавлиена кърпа в килера тази сутрин.

— Сега има достатъчно.

Кракът й нямаше да стъпи горе. За нищо на света нямаше да влезе в онзи килер, където трябваше да отблъсква напористите опипвания на пъпчивия досадник. Пликът с нейното име беше пред очите й. Приближи се към масичката.

— И преди си го казвала. Ще се кача да проверя. — Господарката направи крачка и спря, защото видя, че прислужницата посяга към плика. — Тес, все още не съм ти дала парите!

— Но нали съм ги спечелила — тихо отвърна момичето.

— Грубостта е признак за невъзпитание, Тес. Напоследък си някак потайна. Ако вземеш плика, преди да ти го дам, смятай, че вече не си на работа тук.

Тес си пое дълбоко дъх, тръсна глава да пропъди замайването, грабна плика и го стисна, сякаш някой се канеше да й го отнеме.

— Ами значи не съм — каза тя.

Не дочака отговор, отвори тежката външна врата, която никога вече нямаше да лъска, и се запъти към пристанището. След толкова много мечти и копнежи мигът бе настъпил.

 

 

Пристанището беше хлъзгаво от водораслите. С разтуптяно сърце Тес потъна сред врявата и хаоса и вдиша острия солен морски въздух. Къде бяха обявите за работа? Спря мъж в униформа с големи лъскави копчета и го заговори на оскъдния си френски. Бързо премина на английски, нетърпелива да попита кой отговаря за наемането на хора за чистене и готвене на големия нов кораб.

— Закъсняла си, скъпа, местата за прислугата вече са попълнени. Скоро пътниците ще започнат да се качват. Нямаш късмет.

Ами сега! Колко глупаво постъпи, че дойде в последния момент. Преглътна с горчивина и се зае да обмисля следващия си ход. Да се огледа за семейство с деца? Ставаше за бавачка. Нали се беше грижила за седем по-малки братчета и сестричета. И беше готова да замине. Оставаше да намери подходящия човек, да се представи както подобава и да получи работа. Нямаше да остане тук, не, трябваше да се качи на кораба на всяка цена.

Попита възрастна двойка англичани дали нямат нужда от помощница по време на дългото пътуване, но те я отминаха. Заговори и няколко семейства с деца, които я изгледаха и учтиво поклатиха глави.

 

 

— Луси, виж онова момиче там! — Елинор вдигна ръката си с лакирани нокти и посочи Тес с тънкия си показалец. — Не е ли красива? Какви прекрасни огромни очи! Изглежда доста отчаяна. Не спира да заговаря пътниците. Сигурно иска да се качи на кораба. Може би бяга от полицията. Или от някой мъж?

— Не мога да знам, но ти сигурно ще съчиниш някоя интригуваща драматична история.

Луси махна на приближаващия се Козмо. Както винаги, той изглеждаше напълно дистанциран от хората наоколо — непроницаем поглед, невъзмутима осанка, сякаш беше над всичко и всички. По петите го следваше куриер.

— Лусил, боя се, че възникна един проблем…

— Знаех си аз! С Хети ли? — сви устни тя.

— Не може да дойде. Майка й се разболяла — обясни куриерът и чинно наведе глава пред разгневената Лусил.

— Как може да се отмята в последния момент?! За каква се има? Не дойде ли, да се смята за уволнена. Каза ли й го?

— Ами да, госпожо — осмели се да отговори той.

Привлечена от разправията, Тес спря и се загледа в двете жени. Това не беше ли…? Да, същата красива шапка с разкошна зелена панделка. Дамата потропваше нервно с червеното чадърче.

— Що за глупаво оправдание! — продължи да се възмущава Лусил.

Тес спря погледа си на това дребничко червенокосо създание с ярко червило, което негодуваше заради своеволието на прислужницата си. Каква интересна жена! Скулестото й лице излъчваше непреклонност, а в големите й очи не се долавяше и искрица топлота.

— Коя е тя? — обърна се Тес към младия мъж, който стоеше до нея.

— Не знаете ли?

Тес забеляза, че хората спират, шепнат си и с възхищение зяпат червенокосата. Къде я беше виждала…

— О, боже! Та това е Лусил Дъф Гордън.

— Точно така. Модистката. А другата е сестра й Елинор Глин, писателка от Холивуд. Някои от романите й са доста скандални.

Тес почти не го слушаше. Тази разгневена жена диктуваше модата по света. Беше виждала елегантните й модели във вестниците. И ето че стоеше на няколко метра от нея. Това беше нейният шанс. Нейният голям шанс.

— Лейди Дъф Гордън, не мога да повярвам, че ви виждам — престраши се Тес и пристъпи няколко крачки напред. — Много ви се възхищавам, толкова сте талантлива. Виждала съм моделите ви само на снимки, но те ме карат да мечтая.

Даваше си сметка, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Трябваше на всяка цена да привлече вниманието й. Дизайнерката мълчеше.

— Много бих искала да работя за вас. Разбирам от платове и шия добре. Ще ви помагам за каквото трябва. — Какво друго да кажа, какво? — Правя чудесни илици, изобщо всичко… Моля ви.

— Казах ти, че е отчаяна — прошепна Елинор и се засмя, нагласявайки екстравагантната си шапка.

— Не се ли интересуваш за каква работа става дума? — рязко попита Лусил.

Тес се стъписа.

— Нужна ми е единствено лична прислужница. Е, да чуем какво ще кажеш!

— Това го мога. Мога всичко, всичко, само да се кача на кораба. Да работя за лейди Лусил е невероятен шанс за мен.

— Къде работиш сега?

— В една къща в Шербур. И шия. Клиентките ми са много доволни от мен.

— Един вид прислужница — прошепна Елинор.

— Как се казваш? — попита Лусил.

— Тес Колинс.

— Теси. Ясно.

— Не, Тес.

— Добре, добре. Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Разбира се — обиди се Тес.

Лейди Дъф Гордън се учуди на реакцията й и повдигна вежди.

— Препоръки имаш ли?

— Ще ви ги пратят по пощата. Всичко, което поискате.

— И ще ги получа насред океана?

— Нали има радиотелеграми… — Тес беше чувала думата и се надяваше, че я произнася правилно.

Лусил изгуби търпение, направи крачка към Козмо и реши да сложи край на разговора.

— Не знам нищо за теб. Не мога да рискувам.

На Тес изведнъж й хрумна нещо. Разтвори яката на роклята си и почти извика:

— Вижте, аз съм я шила. Изрязах снимка на ваш модел и се опитах да направя същата яка. Не е толкова хубава, знам, но…

— Добре изглежда — промърмори Елинор. Ленената къдричка можеше да се носи отворена или затворена и изискваше почти невидим шев. — Много фина изработка. За една прислужница…

Лусил огледа яката, копирана от един от най-изисканите й модели. Момичето я беше изпипало до съвършенство.

— Казваш, че ти си я ушила?

— Да.

— Кой те научи да шиеш?

— Майка ми. Тя е много сръчна — гордо отговори Тес. — Познават ме в цялата околия. Сама си правя шаблони за кройките.

— По шаблон всеки може да крои. Вземаш ножицата и готово. Виж, да изработиш оригинален модел е друго нещо.

Лусил най-безцеремонно вдигна ръката на Тес, за да огледа кройката и шева на ръкава.

— Аз и модели рисувам, шия, всичко — не се предаваше Тес.

— И плащат ли ти?

— Не и за роклите. Но аз съм добра и заслужавам да ми се плаща. — Сама се стресна от своето самохвалство и въпреки това си пое дъх и заяви: — Искам да работя за вас. Вие сте най-добрата модистка на света и аз имам голям късмет, че ви срещнах. Роклите ви са вдъхновение за мен. Моля ви, дайте ми шанс. Няма да съжалявате.

Лусил я гледаше, без да мигне.

— Не ти ли се струва прекалено наперена? — пошепна Елинор. — А и дали наистина е тази, за която се представя…

— Знам ли — отговори Лусил и макар да се усмихна леко, изражението й остана непроницаемо. — Така или иначе, ще държа бижутата си в сейфа на кораба. Имам работа само за прислужница и нищо друго — обърна се тя към Тес.

— Ще правя всичко каквото кажете. Ще работя за вас, за да се докажа.

Беше готова да й служи. Нямаше да се отплесва в мечти, нито да оставя чаршафите неопънати, щеше да работи, да се учи и да промени живота си. Задъхваше се от вълнение. Сякаш чу изскърцването на врата, която се отваряше… Или пък затваряше? Дано ме хареса, дано.

— И би вършила всичко?

— Всякаква почтена работа.

Лусил огледа Тес с окото на познавач — фигурата й, черната й поразрошена коса, високите й порозовели скули, вирнатата брадичка, старите боти с прокъсани връзки.

— Заминаваме след малко. Готова ли си да тръгнеш?

— Да. Готова съм да тръгна веднага.

Тес говореше сериозно и делово. От главата й не излизаше мисълта, че това е единственият й шанс.

— Добре тогава. Ще бъдеш моя прислужница и нищо повече.

— Луси, не прибързваш ли? — възкликна Елинор.

Тя не отговори, вперила очи в Тес.

— Благодаря. Няма да съжалявате — промълви Тес с треперещ глас. Втораченият поглед на Лусил я притесняваше.

— Образована или не, ще носиш униформа. Ще се обръщаш към мен с „мадам“. Трябва ти и шапчица. — Лусил кимна към Козмо и добави: — Съпругът ми ще се погрижи за подробностите.

Тес се усмихна сдържано на високия слаб мъж с големи, добре поддържани мустаци. Той й зададе няколко въпроса и поговори с един от служителите на „Уайт Стар Лайн“. Тя заминаваше като прислужница и не й беше нужен паспорт. Козмо и служителят си стиснаха ръцете и Тес въздъхна толкова дълбоко, че й се зави свят. Най-сетне пред нея се отвори вратата към бъдещето.

* * *

Тес се държеше за перилата и слизаше след лейди Дъф Гордън по хлъзгавите стъпала към малко, невзрачно корабче. Обясниха им, че се налага да ги превозят с него, тъй като пристанището на Шербур е твърде плитко за акостирането на огромния кораб. Тес се взря в сивата мъгла, нетърпелива да го зърне.

Мъглата се вдигна. И тя го видя — висок до небето, горд и недосегаем. Океанът сякаш се беше смалил и корабът бе негов властелин. Четири грамадни комина, извисили се до небето. Девет просторни палуби. Вратът я заболя, докато ги преброи. Имаше защо да се казва „Титаник“. Хората, които пълзяха да закачат корабчето към него, изглеждаха като някакви нелепи щъкащи мравки.

Един моряк й подаде ръка, за да й помогне да изкачи стълбата. Нямаше връщане назад. Сбогом, Съсекс, сбогом, начумерена господарке, сбогом и на похотливия ти син. Сбогом на всички. Сбогуваше се с дома си, с майка си, братята и сестрите си, които може би никога вече нямаше да види. Сърцето й се сви, но тя уверено пристъпи напред.

Озова се на върха на стълбата. Един мъж с красив овал на лицето изведнъж прегърна жената с бяла кожена пелерина до себе си. Спонтанно и трогателно. На пръв поглед мъжът изглеждаше млад, но изпъкналите вени на ръцете му говореха друго. Той повдигна жената и я завъртя, а тя се засмя звънко и радостно. Двамата се отдалечиха с плавни подскоци, а някои пътници изръкопляскаха. Дали не бяха артисти?

Пред Тес стоеше красив мъж със заоблена брадичка и тънък гърбав нос. Беше пъхнал ръце в джобовете на елегантно светлобежово кашмирено палто. Очите му бяха насълзени. От тъга? Косата му над слепоочията беше прошарена. Тес предположи, че е на около четирийсет. Делови човек, който постоянно поглеждаше часовника си. Той се спря за миг и замислено отправи очи към щастливата двойка.

— По-бързо, госпожице — нетърпеливо я подкани мъжът зад нея.

Тя се обърна. Видът му беше на важна персона.

— Добре дошли, господин Исмей — поздрави униформеният служител на борда и протегна ръка да се здрависа. — За нас е чест да посрещнем директора на „Уайт Стар“. Обещавам ви бързо да пристигнем в Ню Йорк.

В отговор Исмей промърмори нещо неразбираемо. Беше висок и кокалест. Тес го оприличи на жерав. Побърза, за да не му се пречка.

Лусил и Елинор бяха още на корабчето.

— Луси, не мисля, че от това момиче ще стане прислужница — засмя се Елинор. — Та тя не изчака да даде път на знаменитата лейди Дъф Гордън. Браво на нея!

— Ще й дам да подгъва и да шие копчета. Ако не се справи, ще се отърва от нея, щом стъпим в Ню Йорк.

— Познавам те аз, винаги имаш нещо наум — каза Елинор и прегърна сестра си. — Но така е по-интересно, нали? Аз ще продължа да пиша за непристойните страсти, а ти ще продължиш да твориш модели за почтените дами.

— Елинор…

— За почтените дами и за всякакъв род знаменитости. Кажи, не си ли доволна, че дойдох да те изпратя?

— Дойде, за да видиш „Титаник“ отблизо — усмихна се Лусил и я прегърна на свой ред. — Много си слаба. Ребрата ти се броят. Да не си махнала някое и друго ребро, а?

— Що за глупости!

— Не носиш корсет.

— Да. Отказах се от всякакви банели. Хайде, късмет в Ню Йорк и бързо да се връщаш! — подхвърли Елинор. — Мадам — добави шеговито тя.

— С това обръщение хората изразяват уважението си към мен.

— Само не се вживявай толкова.

— Няма.

Лусил се загледа в забързаната млада прислужница.

— Спри да следиш момичето, ами кажи довиждане на скъпата си сестра.

— Престани — засмя се Лусил, долепи яркочервените си устни до бузата на Елинор, обърна се и тръгна.

 

 

Тес едва се сдържаше да не се заглежда в богаташите, отправили се към каютите в първа класа. Майка й щеше да я смъмри — не беше възпитано да ги зяпа, но как да откъсне очи от тази красота? Поглеждаше крадешком към издокараните жени, изкушена да погали шумящите коприни, както и да разгадае сложната плетка на шаловете им; хвърляше по някой поглед и към колосаните яки на мъжете, които сякаш владееха света. Не за пръв път й се налагаше да се държи така — да се преструва, че не вижда нищо особено, все едно цял живот е била заобиколена от богатство и разкош.

— Повечето пътници в първа класа са тук само за да се похвалят, че са били на първия курс на „Титаник“ — каза мадам, докато Тес й помагаше да разопакова багажа. — Чудесна тема за разговор на вечерите в Ню Йорк и доказателство за любознателен, дори авантюристичен дух. Който предпочита лукса, разбира се. Да не забравяме, че кранчетата на мивките са позлатени — добави тя с насмешка.

Тес понечи да отговори, но Лусил сложи ръка на устните й.

— Шшшт, слушай!

Тес за пръв път чу бавното боботене и вибрирането на огромните двигатели, които набираха скорост някъде там долу, под краката й. Престраши се и попита дали ще може да гледат отплаването на кораба.

— Няма кой знае какво за гледане — отвърна Лусил, но двете все пак излязоха на палубата, за да наблюдават отдалечаването на „Титаник“ от брега.

Още една спирка в Ирландия и корабът щеше да поеме на своето първо презокеанско плаване. Мадам посочи една млада жена с ореол от къдрички около бледото лице, увлечена в оживен разговор с красивия мъж до нея. Сватбата им, която се очакваше като голямо светско събитие, щеше да се състои в Нюпорт Бийч.

— Има и друга класа пътници — продължи Лусил и посочи една усмихната пълничка жена, която махаше към брега. — Госпожа Браун. Парите й идват от Ледвил, Колорадо — от златните залежи. Но с потекло не може да се похвали.

Лусил погледна надолу, към трета класа, откъдето се чуваха викове и възгласи.

— Горките заблудени хорица, колко не са наясно… Продали са всичко и се радват, че отиват в Америка да започнат нов живот. Което няма как да се случи, ако не се научат да се къпят.

По-късно Тес слезе в трета класа, където имаше запазено легло, и огледа общото помещение. Беше задушно и миришеше на чесън и пушено месо, на цигари и дори на урина. Мъж със сив панталон се бръснеше и две деца го гледаха. На пода седеше старица и се превиваше от болки в стомаха. Две момченца си подхвърляха топка. Жени си бъбреха на групички, бебета плачеха. Момичето на съседното легло й се усмихна и й предложи ябълка. Надали някой от пътниците в трета класа щеше да види горните палуби и надали някой от горните палуби щеше да слезе при тях. Но те също като нея бяха обнадеждени, че с това пътуване започва новият им живот.

Тя побърза да се върне при господарката си. Стига да бе възможно, щеше да заведе горе и всички тези нещастници, но сега трябваше да се бори за своето щастие. Щеше да слиза долу само за да спи и нямаше да остава там нито минута повече. Едва когато детският плач заглъхна и пред очите й блесна палубата с лъскави бронзови перила, тя се спря, за да си поеме дълбоко дъх.

 

 

В очите на Тес всичко беше възхитително. Лусил откликна на възторга й и на другия ден продължи да й посочва известните личности: собственик на железопътна линия, съветник на американския президент Тафт, прочут театрален продуцент — тя назоваваше всекиго по име. Обикаляха големите зали с пищно декорирани столове, разкошни махагонови маси и огледала с позлатени рамки, докато на Лусил не й омръзна и не реши да се оттегли за следобедна дрямка. Нямаше никакви поръчки и нищо за гладене или чистене. Тес попита дали може сама да продължи обиколката.

— Разглеждай колкото искаш. За чая ще изляза на палубата. Гледай да не се загубиш, че дори стюардите не знаят още кое къде е.

Тес надникна в една голяма зала с махагонова ламперия и странни уреди, наподобяващи механични коне. Беше чувала за тях — работеха с електричество и бяха предназначени за упражнения. Огледа се предпазливо. Нямаше никой. Влезе на пръсти и докосна студените метални седла. Забеляза бутоните и изпита желание да пробва как работят — и без това нямаше кой да я види.

Имаше и камила! Какво ли е да яздиш камила? Повдигна полата си, внимателно стъпи на стремето и се настани на седлото. Пресегна се да натисне бутона, но замръзна, защото чу мъжки глас.

— Готови ли сме за езда? Не знам защо, но повечето жени се боят да използват подобни съоръжения.

Тес се обърна и видя мъжа с прошарената коса. Сега изглеждаше по-бодър. Беше със синьо поло и макар да нямаше умислен вид, под очите му тъмнееха сенки.

— Дано не преча с нещо, но не бях виждала такива уреди — смутено обясни Тес.

Как ли изглеждаше — яхнала камилата като някакво безразсъдно, лекомислено момиче. Боже мой, дано мадам не я видеше отнякъде. Но тя не би дошла тук. А мъжът беше любезен и едва ли би я издал.

— Мнозина от нас не са виждали — усмихна се той. — Камила с електричество! Да я включа ли?

Тес го погледна и усмивката му я насърчи.

— Да — притеснено кимна тя.

В следващия миг уредът започна да се движи напред-назад, нагоре-надолу и Тес се засмя, притиснала крака към лъскавите дъбови хълбоци на камилата.

— Все едно яздиш кон.

— О, не. Аз съм яздила кон.

— С такова седло?

— Без седло. Така се чувстваш свободен. — Спомни си за волното препускане из полята на родния край и изведнъж камилата й се стори ужасно нелепа. — Това упражнение за какво е?

— Движенията помагат на белите дробове и на сърцето. Поне така твърдят.

Тес се боеше да не дойде още някой, затова помоли:

— Бихте ли го изключили?

— Защо, може и по-бързо.

— Не, не — спря го тя. — Не ми се подигравайте.

Мъжът изключи камилата и й подаде ръка с усмивка.

— Да ви помогна?

— Не, благодаря. Мога сама.

Тес се плъзна надолу и оправи полата си.

— Вече изглеждате съвсем прилично — засмя се мъжът. — Искате ли да се разходим по палубата?

Той й предложи да го хване под ръка, и то толкова естествено, че тя прие и двамата тръгнаха. Ведрото настроение и смехът му бяха заразителни. Кортът за скуош… Ето я и турската баня, и големия басейн…

— Как така без басейн насред океана?! Нищо не е достатъчно за богаташите, нали?

— Един ден ще бъда като тях.

— Сигурна ли сте, че това искате? — заинтригувано попита мъжът.

Тес се осмели да отговори напълно искрено:

— Ще работя много — това не е проблем в Америка. — Помълча и смутено добави: — Благодаря ви за обиколката.

— Аз ви благодаря. За мен беше чест и удоволствие да ви правя компания.

Мъжете, които познаваше, не говореха така.

— Сигурно се досещате… на мен не ми е разрешено да бъда на тази палуба.

— Видях ви с лейди Дъф Гордън. Аз съм американец от не особено изискания град Чикаго и английските светски обноски не са ми по вкуса. Беше ми много приятно.

— И на мен.

— Желая ви приятно прекарване!

Тес погледна часовника на стената. Закъсняваше.

— Трябва да тръгвам — припряно рече тя и за малко не се спъна.

Беше време за чай. Сметана! Да не забравя сметаната, повтаряше си Тес, докато бързаше към корабната кухня. Сега вече съжаляваше, че отказа на този мъж със силни ръце да я свали от камилата. Но що за мисли бяха това! Един ден щеше да разбере какво е това скуош и щеше да се научи да го играе. Как ли се казваше този мъж? Защо не го попита?

 

 

Лусил я гледаше как върви по палубата и крепи сребърния поднос с чайник „Лимож“, фина порцеланова чаша, каничка със сметана и бяла захарничка.

— Истинско чудо е, че се справи — отбеляза тя, когато Тес остави подноса. — Нали взе от най-тънките порцеланови чаши?

— Разбира се, мадам. — Всъщност почти беше забравила за това изискване.

— Чаят в дебели чаши има вкус на сапун — заяви Лусил.

Все още поруменяла от разходката, Тес наля чай и й подаде чашата.

— Как беше обиколката?

— О, видях много интересни неща. Има зала с уреди за упражнения.

— Чух за това. Никоя почтена жена не бива да се отдава на такива лекомислени занимания.

Тес се изчерви и замълча.

— Стига ми толкова чай — каза след малко Лусил. — Отнеси всичко и върви в каютата да изгладиш синята ми рокля за вечеря. Ще те чакам след петнайсет минути да се поразходим.

Тес кимна и грабна подноса. Разходката с лейди Дъф Гордън означаваше вълнуващи срещи със светското общество, с хора като Джон Джейкъб Астор, най-богатия на борда, истински мултимилионер. Тя тръгна по палубата и се загледа в двама елегантни мъже в спортно облекло, които местеха дървени плочки по боядисана дъска. Каква странна игра. Това ли беше скуош?

Пред краката й се изтърколи детска топка. Тя се спъна, не успя да запази равновесие и падна. Каничката хвръкна, кубчетата захар се разпиляха по палубата, горещият чай опари ръцете й. Насядалите наблизо жени скочиха и повдигнаха полите си.

— Извинявайте — промълви Тес, а някой зацъка възмутено.

Обърна се и видя, че мадам я гледа.

— Бързо почисти и върви в каютата ми. Веднага — нареди тя.

Тес започна да бърше сметаната с ленените салфетки. В този миг чу глас до себе си.

— Бива си я да командва. Остави на мен.

Погледна нагоре и видя моряк на нейните години със загоряло лице и мускулести ръце, които стискаха четка с дълга дръжка с намотан на края парцал. Очите му бяха добри и сини като океана.

Тес сложи всичко на подноса, стана и приглади полата си.

— Много благодаря — каза тя с вдигната глава. Нямаше да позволи да я унижават — никога повече. И никой нямаше да я види да плаче.

— Само така — усмихнато рече морякът. — Покажи им коя си.

И коя беше тя? Най-добре щеше да бъде да си сложи маска и да изчезне от палубата като невидима. Искаше й се да погледне момчето още веднъж и пак да му благодари, дори и без думи. Сдържа се, макар да усети неговата добронамереност.

* * *

— Няма извинение за подобна непохватност — строго заяви Лусил. Гласът й отекна като удар на чук.

— Да, мадам, съжалявам. Нищо не се счупи, само едно мъничко парченце от чашата…

— Ако бяхме на сушата, щях веднага да те уволня.

— Няма да се повтори. Обещавам.

— Каза, че си добра във всичко, ала май не е така. И какво да правя сега? Да те хвърля в океана ли?

— Надявам се, че не. Бих направила всичко, за да бъда с вас. Отдавна се възхищавам на работата ви — истинска мечта за мен. Готова съм да изпълня каквото ми поръчате.

— Трябваше ми прислужница.

— Не съм добра прислужница. И не искам да съм прислужница. — Сякаш чу баща си да й напомня да си затваря устата, да млъкне и да се държи почтително. Но желанието да говори истината надделя. — Бях много млада, когато станах прислужница, и винаги съм мразела тази работа. Исках само да шия. Толкова ви се възхищавам! Не знам как да…

— Как да си вършиш добре работата — завърши изречението Лусил. — Права ли съм?

— Извинете, че ви противореча, но… зависи от работата — отвърна Тес с надеждата, че не прозвуча неучтиво.

— Щом не искаш да си прислужница — ето! — Лусил посочи към масата, където беше наредила скроените части на едно вълнено сако. Моделът беше семпъл и ако момичето се провалеше, нямаше да е кой знае каква загуба. — Докажи какво умееш. Тропосай сакото. Всичко трябва да бъде направено на ръка. Ще дойда след час да проверя как се справяш.

— Благодаря, мадам.

Тес опипа плата — тънко каре в медножълто и зелено, много фина, рехава материя, с каквато не беше работила преди. Трябваше да внимава. И то много. Наведе се и започна да съединява частите с присъщата си прецизност. Усети, че диша по-спокойно.

 

 

Лусил вдигна сакото и го огледа намръщено. Тес хапеше долната си устна и чакаше да чуе оценката й.

— Явно си решила да блеснеш. Изпипала си го. Всичко е точно. — Лусил сгъна сакото и добави: — Може би имаш качествата на добра шивачка и няма да бършеш шкафове за дрехи цял живот.

Тези окуражителни думи стоплиха сърцето на Тес и тя въздъхна с облекчение. Благодаря ти, Господи! Идеше й да подскочи от радост.

Лусил погледна малкия инкрустиран часовник на тоалетката си.

— Достатъчно шиене за днес. Приготви ми роклята за вечеря.

Тес се втурна да изпълни поръчката, а Луси зарови в кутията с бижута.

— Да не би да съм ги забравила? Къде са? — мърмореше тя. — А, ето ги!

Лусил извади торбичка от тъмносиньо кадифе и изсипа съдържанието върху тоалетката. Обици. Взе едната, сложи я до ухото си и попита:

— Хубави са, нали?

— Да. — Трите подредени едно под друго синкави камъчета сияеха, уловили отблясъците на малките диаманти и сапфири помежду им. — Сините какви са? — плахо попита Тес.

— Лунни камъни от Цейлон, много са модерни. — Лусил сложи обицата на ухото си и завъртя глава. Камъчетата затанцуваха и заискриха. — Казват им още камъни на пътешественика. Предпазвали от бедствия по време на път, но аз не вярвам на такива измишльотини. Всичко е реклама.

След като сложи и другата обица, Лусил се пресегна към червилото, което никога не пропускаше да сложи. Време беше Тес да излезе от каютата.

— Приятна вечер, мадам.

 

 

Слезе долу в клаустрофобичната трета класа и заспа сред хленченето на децата и хъркането на родителите им. Спомените нахлуха в съня й като лъкатушещ буен поток.

 

 

Господарят обикаляше в кръг да я огледа, а чакълът под краката му хрущеше.

— На колко години е?

— На дванайсет — отговори баща й, стиснал шапка в загрубелите си от полска работа ръце.

Кравата беше умряла предишния ден. Нямаше мляко за малките деца.

— Зъбите й как са?

— Здрави са.

— Дъвча добре, господине.

— Не се обаждай, като не те питат.

— Добре, господине.

— Наемам те за домашна работа. Тежка работа. Ще можеш ли да я вършиш?

— Да, господине.

Сънят започна да избледнява, но плачът на майка й, останала в къщата, се засилваше. Ръцете на баща й опъваха шапката до скъсване.

— Ще я взема.

Внезапно майка й долетя и я задърпа към къщи.

— Момичето ми не е кон — викаше тя.

После останаха сами. Майка й взе иглата и я сложи в ръката й.

— Слушай ме добре. Може и да станеш прислужница, но аз те научих да шиеш и това умение ще те измъкне оттук. Гордей се със себе си и не се предавай.

 

 

— Разбрах, че младата ти прислужница се спънала и паднала на палубата — каза Козмо, докато с Лусил се приготвяха да си лягат. — Някакъв моряк й помогнал да почисти.

— Да, доста неприятно. Но аз я харесвам.

— Мога ли да попитам защо?

— Едва ли ще разбереш.

— Ами да чуя.

— Не е толкова важно. Може и да има, може и да няма защо.

— Още не носи униформена шапчица.

— Не знам дали има смисъл. Никак не я бива като прислужница.

— Може би безпогрешният дизайнерски усет ти подсказва нещо обещаващо?

— Мили, тя е готова да ми служи и изпълнява каквото поискам. Така че шапката й е последната ми грижа.

— Виждам, че си замислила нещо. И то с продължение. — Той се прозя и се пъхна под копринените завивки. — Когато решиш, че е дошло времето, разбира се.

Лусил не отговори. Наведе се към огледалото и избърса яркото си червило.

 

 

— Тес, извади златистата ми копринена рокля и я изглади за вечеря. И гледай да не я изгориш!

— Мадам, как бих могла да повредя роклите ви! — изчерви се Тес.

Тя вдигна капака и започна да вади дрехите — бляскави, елегантни тоалети, които изпълваха огромния пътнически сандък в луксозната каюта А-20. Зарови ръце в меката шумоляща коприна. Как можеше да опише това усещане? Сякаш докосваше пухкав крем. Не беше виждала такива платове — тънки като паяжина, сребристи, златисти, сини като морското дъно, и всичките с невероятни дипли и орнаменти. Истинско вълшебство!

— Май се захласна — усмихна се Лусил.

— Като живи са.

— Старая се да подчертават движенията на тялото. Забеляза ли?

— О, да.

— Значи майка ти те е научила да шиеш.

— Работехме много — гордо каза Тес. — Крояхме, шиехме…

— Какво например?

— Ризи за господаря, рокли за сватба, веднъж ни поръчаха и бебешка рокличка за кръщене… всякакви неща.

— Чудесно! И въпреки дарбата си майка ти не е могла да постигне нещо повече.

— Много деца сме.

— Да. Неизбежният капан за жената. А ти как се измъкна?

— Чухме, че в Шербур се търси шивачка. Имаме приятели там. Мама искаше да ме отдалечи от селските момчета.

Тес не спомена колко се сърдеше на баща си, защото бе премълчал, че хората търсят прислужница, която не само да шие, но и да върши всякаква тежка и скучна работа. Лусил се усмихна и тя се осмели да се усмихне на свой ред.

— Умна жена е майка ти.

— Обещах й, че ако получа шанс, няма да го пропилея.

Тя провери дали ютията не е много гореща. Златната рокля погали пръстите й.

— И ето че го правиш.

— Да, госпожо.

— Мадам!

— Да, мадам.

Как така се изпусна! Ако лейди Дъф Гордън поискаше да се обръща към нея с „ваше височество“, щеше с радост да изпълни желанието й.

— Мила моя — каза Лусил с поучителен тон, — щом разчиташ на шанса, това да ти е урок номер едно. Не губи време в престорена скромност! Разкажи на света за постиженията си, не чакай друг да те хвали. Знаеш ли, че аз съм първата, която се осмели да покаже моделите си върху живи манекени на ревютата?

— Не, мадам.

Тес внимателно закачи изгладената рокля на увитата в коприна закачалка. Дружелюбният глас на Лусил я изненадваше.

— Е, сега знаеш. Самочувствието идва, когато се осмелиш да представиш нещо, което никой друг преди теб не е правил. Или не е посмял да направи.

— Като да изпусне чайник ли? — не се сдържа Тес.

Лусил се засмя.

— Ние двете ще се разбираме добре. Искам да напишеш едно писмо, за да проверя как си с писането.

— Добре съм — предпазливо рече Тес.

— Доволна съм от отговора. Ето че усвои урок номер едно.

 

 

По обед Тес остана свободна и реши да подиша чист въздух на палубата. Беше доволна как мина сутринта. Улови се, че мислено споделя с майка си: Мамо, мадам като че ли ми прости за изпуснатия поднос и вече разговаря приятелски с мен. Приех го за хубав знак. Унесът й бе смутен от виковете на момчетата, които играеха на гоненица, и от кикота на скачащите на въже момичета.

— Госпожице?

Пред нея стоеше тъжен мъж в измачкан черен костюм и едва удържаше ръцете на две дърпащи се момченца.

— Синът ми иска да ви каже нещо. Хайде, Едмон… — побутна той едното дете.

То погледна смутено Тес и промълви:

— Je suis désolé.

— Синът ми не говори английски — притеснено обясни мъжът. — Вчера се спънахте в неговата топка и той много съжалява… Любимият му пумпал падна зад борда, а с топката още не е много сръчен. Надявам се, ще приемете извинението му. Сигурно говорите френски…

Тес кимна, трогната от учтивите думи. Някой беше споменал, че това е господин Хофман, вдовец, посветен изцяло на двете си малки момченца.

— Ce n’est pas grave, няма нищо — кимна Тес и забеляза как очите на детето засияха.

Едмон й се усмихна, а брат му се хвана с две ръце за крака на баща си. Господин Хофман се поклони и каза:

— Едмон и Мишел са добри деца. Извинявайте още веднъж.

Тримата се обърнаха и бързо се отдалечиха.

 

 

Отново настъпи време за чай.

— Тес, чаят не е достатъчно горещ — някак сприхаво отбеляза мадам. — А сладките са малко сухи.

Тес взе чашата й.

— Веднага ще го сменя.

— Вземи и други сладки.

— Да, мадам.

— А ако са свършили, какво ще направиш?

— Ами ще опека.

Лусил се усмихна.

— Така те искам. Отказвам се от чая. Хайде да се поразходим.

 

 

— Забелязвам, че ме гледаш, Тес. Защо?

Момичето се изчерви.

— Понякога изглеждате… царствено.

Лусил се засмя, но след миг застина. Срещу тях се зададоха няколко мъже и жени, вперили погледи в дамата в центъра на групата — красива дребничка брюнетка с къса ленена блуза и яркочервена жарсена пола, която се полюшваше като жива. Шапката й беше с малка периферия, във форма на камбана. Хората се обръщаха и шепнешком разменяха коментари.

— Какво прави тя тук?! — промърмори Лусил.

— Коя е тя? — попита Тес, без да пропусне ледените усмивки, които двете дами си размениха.

— Една от многото занаятчийки, понаучили се да шият шапки, които си въобразяват, че ги бива и за висша мода. Опитва се да наложи някаква спортна линия, която не е нищо повече от нелепо съчетание на дрехи като тези, които е облякла.

Тес се видя принудена да подтичва, за да настигне Лусил, която закрачи бързо към каютата. Блъсна вратата и стресна Козмо, усамотил се с лулата си.

— Видях онази от Манчестър, която краде идеите ми!

— Излишно е да се разстройваш — махна с ръка той. — Тя няма пукната пара, за да отвори собствен магазин. Никаква конкуренция не е…

— Как да не е?! Омайва хората и печели и внимание, и контакти. Също като онази другата дебютантка, Шанел.

Лусил свали гривната си и я захвърли. За малко да улучи огледалото на тоалетката. Тес се стресна от звъна на диамантите, но Козмо остана напълно невъзмутим. Пусна кълбо дим и се обърна към жена си.

— Луси, твоята класа е недостижима. Ти си единствената лейди Дъф Гордън и всички на този кораб са наясно, че никоя дизайнерка не може да се мери с теб. Успокой се.

Лусил изведнъж осъзна, че не са сами.

— Извинявай — обърна се тя към Тес, — но дори кралските особи понякога губят самообладание. В тоя бизнес враговете и завистниците дебнат на всяка крачка. Сама ще се увериш някой ден. Толкова съм се борила да успея… С помощта на моя скъп съпруг, разбира се.

— Жена ми е твърде емоционална — спокойно рече Козмо. — Наистина, скъпа моя, прекалено се вълнуваш.

Говореха така, сякаш си разменяха заучени реплики пред своята публика в лицето на Тес.

— Аз съм успяла жена, имам всичко, за което съм мечтала. И възнамерявам да остана такава и в бъдеще.

— Добре казано — заключи Козмо и остави лулата. — Отивам да проверя дали ще вечеряме на масата на капитана. Това ще те зарадва, нали?

— Да, много! — засия Лусил.

Напрежението поспадна и Тес си отдъхна. Козмо целуна Лусил по бузата и излезе с дежурната си невъзмутима усмивка.

— Мъжете понякога досаждат, но не може без тях — въздъхна мадам. — Трябва да умеем да ги коткаме. Права ли съм?

Тес не знаеше какво да отговори — положението й не допускаше да изразява мнение.

— Защо не ми отговаряш? — попита Лусил.

— Защото не знам какво да кажа.

— Тоест нямаш опит с мъжете?

— Не много.

— О, Тес! Ами селските момчета, от които те е пазела майка ти?

Лусил отвори златната си пудриера и Тес забеляза, че ръката й леко трепери.

— Не вярвам онази жена на палубата да е заплаха за вас — отбеляза Тес.

— Всеки може да е заплаха — рече Лусил и напудри носа и бузите си. — Затова трябва да ги държа на нокти. Стратегия, Тес. И то сполучлива. — Мадам погледна момичето с почти насълзени очи. — Знам какво искаш и ще се опитам да ти помогна. Но за това е нужно нещо повече от талант. Какво стана с препоръките? — рязко смени темата тя и взе шишенцето с яркочервен лак.

Препоръките?! Тес си представи гневното лице на господарката й в Шербур. Тя не би казала нищо хубаво за нея. Мадам явно подозираше, че не разполага с препоръки и няма откъде да ги поиска.

— Само да се видиш, Тес! — засмя се Лусил. — Не се притеснявай. Препоръките не ме интересуват. Пошегувах се. Разкажи ми за живота си. Любопитно ми е защо младо момиче като теб изведнъж се качва на презокеански кораб, за да попадне в напълно непозната страна. Защо наистина?

— Аз го бях планирала. Преди доста време.

— Бягаш ли от нещо?

— От чистене на килери и тоалетни. И от мизерните надници.

— Не съжаляваш ли?

— За нищо не съжалявам.

Тес говореше така убедено, че Лусил отново се засмя.

— Чудесно! Защото ми хрумна нова идея. Представям си те като плат, който плаче за оригинална кройка. Но първо ще усъвършенстваме шивашките ти умения, Тес Колинс.

— Ще дам всичко от себе си.

— Сигурна съм. — Лусил вдигна ръка да прикрие прозявката си и добави: — Ще изчакам лакът да изсъхне и ще подремна.

 

 

Тес беше развълнувана от разговора и се питаше има ли основание да го тълкува като един вид обещание. Все пак благосклонността на мадам беше безспорна. Когато разбра, че е уредила и преместването й на горната палуба, тя едва не хвръкна от радост. Хукна надолу към претъпканата трета класа и тясната койка, под която беше напъхала багажа си. Промъкна се покрай давещ се от кашлица възрастен мъж и запуши уши, за да не чува крясъците на две жени, които спореха за някакво одеяло. Пое си дъх — за последен път вдишваше вонята на тази тъмна дупка без прозорци.

— Напускаш ли ни? — разочаровано попита момичето от съседната койка. — На една възраст сме, та си мислех да се сприятелим. Аз отивам при чичо в Ню Йорк. Ще работя в неговата кръчма в „Бауъри“. Знаеш ли нещо за този квартал? В Америка не било непочтено да работиш в кръчма. Имам още ябълки. Искаш ли?

— Не сега. Може би по-късно — усмихна се Тес.

— Качиш ли се горе, едва ли ще се върнеш.

Момичето беше право. Тес усети, че се изчервява.

— Довиждане тогава. Може би ще се срещнем в Ню Йорк.

 

 

14 април 1912 г.

Четвъртият ден беше прекрасен. Лусил спеше следобеден сън, а Тес се наслаждаваше на възможността да си почива на палубата на първа класа. Беше й разрешено да поседи в шезлонга на мадам и да наблюдава привилегированите пътници, които се разхождаха, разговаряха и се смееха. Постави си за цел да запомни всяко дочуто име. За пръв път попадаше на място, където всички бяха като на почивка. Имаше много да учи.

Към нея се приближаваха Джон Джейкъб Астор и съпругата му. Каква елегантна двойка! С дългите си фини пръсти госпожа Астор държеше съпруга си под ръка, а лицето й беше обърнато към залязващото слънце. Тес не можеше да откъсне очи от дрехите им — тоалети, които не само говореха за богатство, но и очевидно бяха поръчани специално за презокеанското пътешествие. Панталонът на господина беше с идеален ръб, пуловерът от мохер, а ризата колосана. Изглеждаше небрежно-елегантен, докато съпругата му явно внимателно бе подбрала роклята си: бледозелената коприна подчертаваше блестящата кожа и тъмната й, шоколадова на цвят коса. Жените и мъжете, с които се разминаваха, ги изпровождаха със завистливи погледи.

— Скандалният развод му донесе чудесен трофей — шепнешком подхвърли някой.

По-късно Тес се опита да имитира походката на госпожа Астор, която сякаш не вървеше, а се носеше като лебед. Залезът беше фантастичен и на палубата нямаше жива душа. Всички се приготвяха за вечеря. Тя запристъпва бавно и плавно, но не се получи — беше свикнала да крачи бързо и припряно.

Чу смях и се обърна. Пред нея стоеше морякът, притекъл се на помощ, когато изпусна подноса с чая. Беше на нейните години, висок и слаб, въпреки широките рамене. Гъстата му коса беше небрежно заметната на една страна. Очите му гледаха все така добронамерено и проницателно — такива очи виждаха всичко. И наистина бяха сини като океана.

— Браво на теб! Но ще е по-добре да вървиш както преди. Инак ще се спънеш и ще паднеш!

— В никакъв случай — вирна брадичка Тес. — Много ти благодаря, че оправи бъркотията след мен.

— Ама и ти с нищо не показа да си се смутила. Стана и тръгна, все едно нищо не се е случило. И никой не ти се присмя.

— Майка все ми повтаряше да ходя гордо изправена.

— Увесиш ли глава, всеки ще иска да му се кланяш до земята. Но ти не се заплесвай по тия богаташи. Само гледат да се фукат.

— Госпожа Астор е много грациозна.

— Ти също. Но не го забелязваш. — Той я погледна нежно и сви ръката си в лакътя. — Ще се разходиш ли с мен?

След миг колебание Тес го хвана под ръка. Вървяха по празната палуба, а небето се преобразяваше, обагрено в оранжеви и златисти тонове от залязващото слънце. Изведнъж момчето я дръпна и двамата се затичаха. Обля я вълна на спонтанна радост. Само няколко секунди, защо не, защо не! Спряха и той се засмя.

— Приятен ден, мадмоазел! Видя ли, че и ти можеш да се забавляваш? Няма да те издам.

Морякът си заподсвирква, метна на рамо едно намотано въже и се върна към работата си.

Има прекрасни сини очи, но си личи, че е селско момче, мислеше си Тес, загледана в танцуващите по вълните светлини. Волният му жизнерадостен дух го е подтикнал да загърби сушата.

Дълго гледа залеза, омаяна от безкрайната водна шир, сливаща се с огнения хоризонт. Изпълни я неясно чувство на копнеж. Копнеж за какво? Не можеше да го определи. Ако се вслушаше, сигурно щеше да чуе изкусителната тъжна свирка на влаковете, които в детството й се изнизваха от долината към широкия свят на нейните мечти. Чуеха ли я да говори за заминаване, повечето й близки стискаха ядосано или неодобрително устни. Още като малка бе осъзнала, че всички те се страхуваха, и се заричаше, че никога не би позволила страхът да я спре.

Тес вечеря сама в каютата си, заслушана в тихата музика на оркестъра, долитаща от ресторанта на първа класа. Около десет излезе да се поразходи под звездите. Не се сдържа и надникна в огромната зала, която се простираше по цялата ширина на кораба. Стените и изящните колони бяха кремавобели, а тапицерията на столовете — от кадифе с цвета на изумруд. Чашите за вино искряха на светлината на фините бели лампи, украсяващи масите, а отраженията играеха по високите извити прозорци към палуба Д. Вълшебен свят. Колко самоуверени изглеждаха всички тези богати хора във вечерни тоалети, които се смееха и вдигаха наздравици с чаши коняк… Тес се опита да си припомни чутото и да сглоби техните истории.

Двойката, която се качи преди нея, бе настанена на самостоятелна маса. Говореха си, склонили глави. Мадам й беше казала, че са танцьори. Джийн и Джордан Дарлинг бяха стройни и красиви, по всеобщо мнение много влюбени и отиваха в Ню Йорк за участие в постановка на Бродуей. Лусил бе споменала, че е шила тоалетите на Джийн за няколко представления, но напоследък не можела да си позволи да поръчва при нея. Залязва им славата, гласеше нейният категоричен коментар.

Красивият мъж с бежовото палто, когото видя в залата с уредите, тъкмо ставаше от масата на капитана — значи и той беше от важните пътници. Сега беше в официален костюм. Мадам й беше разказала и за него: Джак Бремертън бил чикагски милионер, забогатял незнайно как — от банкерство или от някаква друга съмнителна дейност. Имал няколко развода зад гърба си и в момента се готвел да напусне поредната си съпруга.

Един от сервитьорите мина забързано покрай Тес, крепейки поднос, отрупан с чаши. Без да иска, той я бутна, олюля се и изпусна подноса. В този момент се появи Брус Исмей, директорът на „Уайт Стар Лайн“, който пътем разговаряше с един от помощник-капитаните. В официално вечерно облекло директорът приличаше още повече на жерав. Разлетелите се чаши опръскаха с коняк дрехите му.

— Тя ме бутна, господине — побърза да се оправдае сервитьорът и посочи Тес. — Онзи ден изтърва цял чаен сервиз…

— Защо не внимаваш, момиче! — смъмри я помощник-капитанът. — Значи ти си била онази, която изпоцапа палубата. Защо не си гледаш в краката?

— Съжалявам — промълви Тес.

— Кажи го на господин Исмей, който, ако не знаеш, е директорът на корабната компания. Ти си прислужницата на лейди Дъф Гордън, нали? Би трябвало да си по-сръчна.

— Господине, не съм направила нищо нередно. Съжалявам за случилото се, но то не стана по моя вина.

— Ще докладвам на лейди Дъф Гордън за поведението ти.

— Не съм направила нищо! — възрази Тес.

— Всъщност поведението й е по-добро от вашето, а струва ми се, че същото важи и за пазенето на равновесие — дочу се глас откъм перилата. — Би трябвало вие да й се извините. Но може би сте свикнали да порицавате жените или поне тези, които прислужват?

— Намери някаква кърпа и избърши пода — нареди помощник-капитанът на сервитьора и преди да последва господин Исмей, промърмори: — Така е, когато си вземат прислуга в последния момент!

— Бива си го тоя господин! — прозвуча отново гласът.

Тес се обърна и видя загадъчния елегантен господин Бремертън, облегнат на перилата.

— Жалките човечета с власт са истинско проклятие — поклати той глава. — Служебното положение не говори нищо за човека. Същото важи и за вечерните тоалети. Но вие и сама го знаете, нали?

То беше очевидно, но Тес не смяташе, че е разумно точно сега да изразява каквото и да било мнение.

— Не искам неприятности — тихо рече тя.

— Не им се дадохте. Това изисква кураж.

— Трябваше да се защитя.

— Защото…? — усмихна се господин Бремертън.

— Защото, ако си мълча, ще се случи пак. И пак…

— Много умно. Радвам се, че се виждаме отново. За жалост първия път не попитах за името ви. Ще ми го кажете ли?

— Тес Колинс — усмихна се тя.

— След като се срещаме толкова често, позволете ми да се представя. Джак Бремертън. И ще добавя, че не ми е работа да съдя хората, но така се случи. Харесва ли ви пътуването?

— О, много! Радост за очите и за ръцете!

— За ръцете?

— Обичам да докосвам завесите и копринените покривки, изобщо всички хубави материи. Представям си как бих ги използвала, какво бих ушила от тях…

— Сигурно мечтаете да станете модистка.

— И ще стана. — Фактът, че открито го заяви, и то пред непознат, неочаквано я окрили.

— Всяко момиче, което отстоява правотата си, притежава качества, които ще го отведат далеч. Наричайте ме Джак.

Тес произнесе наум малкото му име и промълви:

— Не ми е удобно, господин Бремертън.

— Но защо, госпожице Колинс? — усмихна се той. — Надявам се да го превъзмогнете. Каква красива нощ! Видяхте ли звездите?

— Прекрасни са.

Двамата стояха толкова близо един до друг, че тя долови мускусния мирис на одеколона му. Сънуваше ли? Наистина ли разговаряше с този известен мъж?

— Приятно ми е да ги гледам с вас — каза Бремертън и кимна към ресторанта. — Вътре е толкова задушно. Излязох след патицата със смокини — не обичам такива ястия. Както и мартини със стриди. Оттук изглежда като вълшебен свят, но вгледаш ли се отблизо, не е така.

— Аз не мога да вляза вътре.

— Така казват. Но одобряваме ли?

— Не разбирам…

— Одобряваме ли, че група сноби могат да ви забранят достъпа до тази префърцунена зала?

— Те налагат правилата и аз нямам думата.

— Не съм съгласен.

Тес потрепери. Искаше й се да му каже, че дълбоко в душата си споделя тази бунтарска мисъл, но това беше нейна тайна.

Той протегна ръка и само след миг я поведе през стъклената врата към вълшебния свят.

— Ето че влязохме, госпожице Колинс! Да поръчам ли шампанско?

Краката й потънаха в килима. Ако протегнеше ръка, можеше да погали кадифените столове. Въздухът бе напоен с парфюми, позлатените чинии бяха отрупани с невиждани ястия и над всичко това се носеше ромонът на светските разговори, примесен със звънлив смях. Сервитьорите в бяло се движеха грациозно между масите, диамантите на пръстените проблясваха при всяка наздравица, мъжете се навеждаха над дълбоко изрязаните деколтета на дамите. Не беше чувала мелодията, която свиреха, но знаеше, че ще я запомни завинаги.

Зърна Козмо и мадам. Ами ако я видеха? Обърна се и с пламнало лице тръгна към вратата.

— Не мога да остана повече — извини се тя.

Бремертън не възрази и я последва.

— Госпожице Колинс, след като видях как смело се възпротивихте на онзи негодник, се обзалагам, че в Америка за вас няма да има недостъпни зали и много скоро ще се разделите с подносите.

— Ще бъда заета с уроците по скуош — пошегува се Тес.

Той се засмя.

— В моята страна скуошът не е много популярна игра. Толкова се радвам, че се връщам. Не се обиждайте, но Европа ме отегчава. Закостеняла е. Всичко се случва толкова бавно.

— Вие с какво се занимавате? — престраши се да попита тя.

— Отварям клонове за продажбата на форд „Модел Т“.

Тес погледна въпросително и той поясни, че това е не просто автомобил, а любимата кола на цяла Америка. Гениално изобретение за масова употреба, дело на един истински гений, Хенри Форд. Той вече разработвал планове за конвейер, който да произвежда по една кола на всеки деветдесет минути.

— Невероятно! — възкликна тя. Знаеше, че е време да тръгва, но стоеше като омагьосана.

— Разприказвах се — рече Бремертън, загледан в тъмния океан. — Сигурно заради звездите. Има ли някой млад мъж, който да ви чака в Ню Йорк?

Тес поклати глава.

— О, не, нямам нужда от това. Мадам ще ми помогне да си намеря работа.

— Вярвам в успеха ви. Между другото, и аз не мога да играя скуош. Приятна вечер! Надявам се пак да се видим и да си поговорим.

Той докосна ръката й за миг, отдаде шеговито чест и си тръгна. Тя се запъти към каютата си и когато се обърна, видя, че Джак продължава да гледа към нея.

— Лека нощ — каза той.

— Лека нощ.

Тес вдиша дълбоко свежия нощен въздух и се замисли. Ето че бе разговаряла с истински джентълмен, който не щракаше с пръсти, за да изпълнява капризите му, нито се опитваше да вдигне полата й. Маниерите му бяха изискани и се отнасяше към нея като към равна. А беше толкова богат. Какво ли е да разполагаш с пари и да ги харчиш за каквото ти хрумне? Надяваше се пак да си поговорят. Той беше образован и сигурно знаеше много и за книгите, и за музиката, и за театъра. Би постояла по-дълго с него, но й се стори, че не е прилично. А беше почувствала и неговото желание да не се разделят толкова бързо.

Затича се надолу по стълбите с утешителната мисъл за разкошната рокля, която лейди Дъф Гордън й бе подарила — изработена от прекрасна коприна, увита в тъничка хартия. Не беше и мечтала за такава дреха! Материята беше лека и ефирна — бледолюляковото в горната част постепенно преминаваше в по-тъмно лилаво като на царска пелерина.

— Заповядай, мила, нещо красиво за теб!

— За мен?! — възкликна смаяно Тес.

Ухаеща на парфюм, мадам беше тръгнала да излиза, но се поспря и подхвърли доволно през рамо:

— А защо не?

Тес вдигна роклята и я огледа на лампата. Шевовете бяха перфектни. Облече я и се завъртя под звуците на долитащата музика, представяйки си, че танцува с Джак Бремертън. Как искаше майка й да я види в този миг — на крачка от новия живот, изпълнен с неограничени възможности. Щеше да й пише веднага щом пристигне. На пристанището в Шербур беше дала адреса си на един от прислужниците на мадам с молба да предаде на родителите й, че заминава за Ню Йорк. Стори й се малко съмнителен и не беше сигурна, че е изпълнил молбата й. Наближаваше полунощ и клепачите й се притваряха. Щеше да мисли за това на другия ден.