Ема Чейс
Свързани (11)

Глава 10

Някои мъже носят скъпи костюми, защото искат да изглеждат, сякаш имат пари дори когато ги нямат. Други носят скъпи костюми, защото искат всички други да знаят колко много пари имат.

При мен всичко опира до нагласата и отношението. Никога не съм имал проблем с чувството си на увереност, но за мъже, които имат този проблем, един добре ушит костюм е идеалното средство да вървят изправени, да изглежда по-високи. Костюмът прави топките ти огромни. И ти дава онази енергия, която чувстваш, докато гледаш „Добри момчета“ — искаш да кажеш на другите да не се ебават с теб.

Разкопчавам сакото на черния си като въглен костюм с марка „Ерменегилдо Зегна“ и си сипвам три пръста уиски от бара в хола.

Джак, Матю и Стивън споделят моето становище за добре ушития костюм и са се нагласили съответно в „Гучи“, „Нюман“ и „Армани“. Коефициентът на атрактивност на нашата коч компания ще се забелязва от разстояние. Всяко момиче в радиус два километра ще бъде привлечено като нощна пеперуда към светлината на лампата.

И тогава… Да, Уорън.

Намачкана зелена тениска, къси гащи с много джобове, сякаш е дърводелец. И сандали. Да, мамка му, сандали.

Отпивам от питието си и го гледам.

— Ако знаех, че ще ходим да караме кънки, никога нямаше да си правя труда да си нося костюм.

Той е меко казано объркан. Оглежда всеки от нас и после собствения си… тоалет.

— Обичам да ми е удобно, а вие изглеждате, сякаш ще ходите на погребение. Аз съм спортно-елегантен.

— Изглеждаш като нещастник, а това е недопустимо за тази вечер — срязвам го веднага. — Ако искаш да закачиш някое хубаво момиче, трябва да излезеш от обичайната си роля. Това означава приличен костюм или поне изгладени панталони, по възможност не от материята, от която правят пижамите за затворниците. — Изпивам уискито и продължавам: — И какво си направил с косата си?

Косата на Уорън по принцип е вълниста, не много къдрава, но сега изглежда някак по-рошава и като тупирана. Като на стара дама, която току-що е излязла от фризьорския салон. Той се потупва по темето.

— О, забравих да си сложа гел. Но и така е добре. Момичетата си падат по къдрави мъже.

— Да, ако беше 1998 и се казваше Джъстин Тимбърлейк.

— Аз ще ти помогна да те оправим — обажда се Джак. — Винаги нося нещо резервно. И майка ти няма да те познае.

Стивън оставя чашата си на масата, потупва се замислено по брадичката и предлага:

— Аз ще се обадя на иконома да донесе едно сако на „Армани“ от бутика във фоайето. — После оглежда Уорън да прецени мерките му. — И една светлосиня вратовръзка ще подчертае очите ти.

Дами и господа, добре дошли на единственото по рода си шоу „Хетеросексуалността вижда с очите на хомосексуалността.“

Матю прави положението още по-зле — почуква с пръсти и с глас в непоносим фалцет обявява:

— Време е да се гримираме. — Като някоя кукла от Мъпет шоу.

Присвивам очи.

— Никога повече не го прави.

— Прекалих ли?

— Да, определено.

Двадесет минути по-късно Уорън е докаран в лъскав тъмносин костюм, черна риза и обувки „Прада“. Косата му е сресана прилежно. Изглежда… Абе става.

Много странно, но става.

И не му е удобно.

Заставам пред него и изчетквам раменете му. Като генерал пред строевак. Той скимти колко го сърбяло, върти врат и стъпва от крак на крак.

— Престани да се въртиш, мамка му.

После опъва яката си и се оплаква:

— Задушавам се. И е твърда.

— Нова е, трябва да е твърда. Изправи се.

Слагам вратовръзката около врата му, за да му демонстрирам как се прави възел. Но после се замислям и се отказвам.

Има огромен шанс да го удуша с проклетото нещо. А една разходка до пустинята да заравям труп по това време ще се окаже голямо неудобство.

Стивън, който е издигнал търпението до статут на изкуството, застава на моето място:

— Добре, Били, зайчето излиза от хралупата, минава покрай дървото…

 

 

Можеш да разбереш много неща за един човек само от начина, по който се държи в казино. Тези, които са пристрастени към адреналина, които са готови да поемат големи рискове и чакат още по-големи печалби, играят на крапс^[1]. Тази игра можеш да си я позволиш, когато разчиташ на обигран късмет. Изисква финес, бързо мислене и решителни действия. И ако не си някой надарен от природата мозък, който може да брои карти, трябва да играеш по правилата. Ако не знаеш как да играеш, не си мисли и да припарваш.

Тези, които играят „Блекджек“ имат склонност да изпадат в нервни кризи, понеже си им взел „тяхната карта“.

След тях идват феновете на рулетките. А там всичко е въпрос на късмет. Ако играеш черно или червено, имаш по-малко от петдесет процента шанс да спечелиш. Статистически погледнато, това е най-добрият ти шанс да спечелиш срещу казиното.

В най-долния край на тотема са игралните автомати. И маймуна да пуснеш и тя ще знае как да играе. Слагаш парите, дърпаш ръчката. Маймуна, ръчка, маймуна, ръчка. Не се изисква никакъв интелект или познания, а и при това са програмирани да работят в полза на казиното. Колкото повече играеш, толкова по-вероятно е да се разориш.

Единствените хора, които играят на тях, са пенсионерите, психически нестабилните и загубеняците.

— Страхотно! Автомати! Само на това ще играя! Оле, колко съм добър! — казва Уорън.

Нали ти казах, а и предполагам вече си се усетил, че натам отива работата. Удрям го по гърба и го бутам към високите маси.

— Тая вечер ще играеш на крапс.

— Не знам как се играе.

— Тогава ще се наложи да гледаш и да се учиш. Това е мъжка игра. Най-готините мацки се събират там, защото там са и парите. Ако планината не иска да отиде при Мохамед, ще се наложи Мохамед да отиде при шибаната планина.

— Каква планина?

Да, за секунда бях забравил, че говоря с истински сфинктер.

— Няма значение. Просто наблюдавай малко.

Матю, Уорън и аз си вземаме чиповете и се настаняваме на маса с минимален залог пет хиляди. Всичко опира до статистика и шанс. Аз хвърлям, а Матю се занимава със залозите. Хвърлям седем и всички около мен полудяват. Матю ме тупа по гърба:

— Ето го и нашия Мики Мантъл^[2]. Давай, момчето ми.

След петнадесет минути сме утроили парите си. Останалите сеирджии са ги удвоили, а Уорън все още не знае как се играе, но гледа какво правят хората около масата и се включва на нужните места с възторжени викове. Всички се смет, пият, всеки се опитва да се добере с лакти и ритници до масата, за да участва в събитията.

И е диво. И е весело. Като в добрите стари времена, когато бях само с момчетата.

Няма тревоги за деца, за сватби, няма го и стресът от работата, няма ги лайната, които ни сервира действителността.

И точно тогава реалността ме потупва по рамото.

Държа зара готов да го метна, когато пред лицето ми изниква черна коса, сини очи… Аха, прав си, стюардесата от самолета. В черна рокля без презрамки и на токове, върху които изглежда висока колкото мен.

И не е сама. В триъгълно образувание зад нея се носят две не по-малко красиви жени. Едната е руса, с бебешко лице. По-ниска е и е по-заоблена. Другата е брюнетка с руси кичури, маслинена кожа и плътни сочни устни.

Синеоката се усмихва широко:

— Здравей отново.

Не искам да съм груб.

Майната му, защо пък да не съм груб?

— Ти пък какво правиш тук?

— Каза, че сте отседнали в този хотел.

— Да, но също така казах и че ще сме заети.

Тя ме гледа като лисица:

— Да, така е, но видях какъв поглед ми хвърли. Знам, че го каза само за да не разстройваш приятелката си и да не си помисли, че се интересуваш от мен.

Добре, нямам нищо против уверените жени. Те са човешки същества с потребности. Признавам ги. Уважавам ги. Но да се пускаш агресивно на мъж, който най-открито ти показва, че не те иска, това няма да промени решението му.

Просто ще изглеждаш жалка.

Тя протяга ръка да докосне гърдите ми, но аз успявам да я хвана, преди да ме е пипнала.

— С тази разлика, че не се интересувам.

Джак се появява до мен. Като дух с ерекция.

— Аз от друга страна съм много заинтересуван. — Хваща я за лакътя и я помъква нанякъде.

— Не му обръщай внимание на Дрю. Той е сляп глупак. Искаш ли да ти взема едно питие?

Брюнетката се изпарява, но оная с бебешкото лице стои като препарирана, гледа с празен поглед и усуква един кичур около пръста си така само както тъпа блондинка може да го прави. Подозирам, че коефициентът й на Уорън, колкото и невероятно да звучи. Но е секси. Определено няколко класи над плявата, която Уорън дъвка цял ден. Подбутвам го с лакът и соча с брада към блондинката.

Той избърсва нервно ръце в панталоните си.

И после отваря уста:

— Здрасти. Искаш ли да чуеш един виц трепач.

И целият ми упорит труд заминава в канализацията.

— Добре — отговаря тя.

— Какво казва тоалетната чиния, когато някой задник я натисне?

— Какво?

— Лайно!

Блонди кърши объркано устни:

— Тази тоалетна компютризирана ли е била?

Лицето на Уорън повяхва:

— Не… те е… Добре, нека опитам нещо друго. Един пенис казва…

Увивам ръце около гърлото му и стискам, спирам притока на въздух.

— Били, помниш ли какво каза лекарят за гласа ти?

Обръщам се към момичето и ППЗУ, което в този случай означава „Първокласна пичка за Уорън“, ако не си се сетил.

— Моят приятел е певец. Били Уорън? Чувала си за него, сигурен съм. Трябва да пази гласа си за следващия си концерт. Такива са препоръките на лекаря.

Очите й са отварят широко, думите й някак успяват да напуснат слабо осветеното място, където по принцип се намира мозъкът.

— В хороскопа ми пише, че днес ще се запозная с известен мъж. Били Уорън? Не те познах. Толкова ми хареса последния ти хит.

Матю ме вика:

— Дрю, хайде, трябва да хвърляш.

— Добре — казвам и вадя няколко жетона и ги пъхам в ръката на Уорън. — Деца, защо не отидете да си поиграете на игралните автомати? Там сте в пълна безопасност.

Блонди се киска и съобщава:

— Толкова е смешно, когато се въртят и въртят като колелетата на автобуса в онази детска песничка. Обожавам ги.

— Да, напълно съм съгласен с логиката ти — отговаря Уорън.

Мили боже, представи си само какви деца биха се родили от такава комбинация. Може би генетичният подбор не е чак толкова зле като идея, какво ще кажеш?

Придърпвам го и му съскам в ухото:

— И помни: каквото и да става, не говори. Нито дума, разбираш ли. Той се усмихва и вдига два палеца нагоре. Гледа ме с такава благодарност, от очите му блика онази светлинка, която можеш да видиш само в погледа на някой с промит мозък. Не мога да не се засмея.

 

 

Двадесет минути по-късно Матю и аз все още печелим. Нищо не може да ни спре. Сега Матю мята заровете, а аз размествам чиповете и залагам яко, защото вече сме доста напред с материала. Матю мята две и целият салон гърми в истерични викове. Потупвам го и удвоявам залога.

И точно тогава онази фанатичка от самолета се настанява до мен. За кой ли път.

— Мога ли да ти духна?

Наострям ухо.

— Моля?

Тя сочи заровете в ръцете на Матю.

— Да духна на заровете. За късмет?

Що пък да не ми духнеш на мен?, мисля веднага, защото макар че съм сериозно обвързан мъж, все пак съм мъж.

Ето това е проклятието на еволюцията. Инстинктите. Ето защо за повечето мъже моногамността е непосилно бреме. Защото нашият инстинкт е да пръскаме семето си наляво-надясно. Да го предлагаме на колкото е възможно повече женски индивиди. Не е нужно да се подаваме на инстинкта и повечето от нас не го правят, но той си е там.

Така че следващия път, когато видиш как гаджето ти флиртува с някоя случайна курва, не се разстройвай. Той просто води епична битка с инстинктите си и със зова на дивото.

— Няма нужда — казвам. — Хванали сме печеливша вълна, а когато това се случи, никой не пипа заровете. И така са си добре.

Телефонът ми вибрира в джоба. Съобщението е от Кейт, която казва, че вече са готови и се качват към казиното.

Стюардесата се навежда през рамото ми и гледа телефона.

— Много сладко дете. Твое ли е?

Говори за снимката на Джеймс на екрана на телефона ми. Направих я преди няколко седмици, когато се опитвах да го накарам да изяде една купа спагети. Не беше доволен и ми го показа, като изсипа всичко на главата си.

— Да.

Тя се приближава до ухото ми и ме прекъсва:

— Няма защо да играем тези игрички. Имам хотелска стая на две пресечки. Чака ни. Искам те. И знам, че и ти ме искаш.

Очевидно е. Не се бори с чувствата си.

— Забравили сме да си вземем лекарствата днес? — питам и сериозно започвам да се плаша.

Тя се смее. Смехът й напомня на Норман Бейтс, нали? През онези години, когато Кейт не се бе появила в живота ми, често си навличах изпълнения в духа на Фатално привличане. Никога-не-бих-те-чукал-колкото-и-да-си-секси-защото-дъската-ти-хлопа-и-няколко-болта-са-изпопадали. Навсякъде има такива жени и е лесно да ги забележиш.

Навремето бях професионалист в откриването на потенциални опасности от този вид, но май съм излязъл от форма.

Защото преди да успея да я спра, тя вече е грабнала телефона от ръката ми и се отдалечава няколко крачки. Бесен съм. Гласът ми е гневен, лицето също.

— Дай ми шибания телефон.

— Ела си го вземи — усмихва се тя.

Това е някаква шега.

Обръщам се към Матю:

— Няма ли да ми помогнеш да се оправя с тая?

Той поглежда чиповете, после гледа към нас:

— Копеле, тук има сто хиляди.

Разбира се, все така ще стане. Гледал ли си Флаш Гордън? Знаеш ли сцената, в която Флаш забива ръка в оная скала, в която е онова змийско нещо, което само чака да го ухапе? Ето точно така се чувствам в момента.

Изпуквам кокалчетата на пръстите си.

— Покривай ме, аз нападам. И след това мушкам ръка през деколтето на роклята й.

Опитвам се да огранича физическия контакт, но роклята е тясна и още с навлизането, тая напърчва цици. Изкуствени. И с пиърсинг.

Това предлага? Сериозно?

Не ме съди. Нима наистина мислиш, че ми харесва? За бога! Психото от своя страна май стоновете й…

— О, колко хубаво. Малко вляво.

Въртя очи и се опитвам да намеря телефона си. И точно тогава се случва най-невероятното нещо. Или най-неизбежното — зависи от гледната ти точка.

Какво по дяволите е това? Искаш ли да се опиташ да познаеш? Дори не се налага да се обръщам — инстинктивно поглеждам към Кейт.

— Кейт!

Клатя глава и се опитвам да отрека очевидното.

— Това не е… Аз не съм…

Да, аз съм заровил ръка до мишницата в роклята на друга жена.

Измъквам ръката си и я соча както по-голямата сестра сочи по-малката и я издава на майка си и баща си, че е облякла хубавата й рокля:

— Тя ми взе телефона и не иска да ми го върне.

Джак и Уорън усещат, че съм нагазил яко в лайната и се приближават да гледат шоуто. Матю не спира да играе.

Кейт вдига ръка и подлага Психо на най-кучешкия си, зареден с хиляда вата поглед.

Психо върти очи и вади телефона от роклята си. Кейт изважда антибактериалния спрей, който винаги носи със себе си, след което старателно избърсва телефона ми, но преди да ми го подаде, избърсва и ръката ми. За всеки случай.

След което целият гняв на Кейт се насочва към стюардесата. Гласът й е нисък и унищожителен.

— Наложи се да се примиря с простащината ти по време на полета, защото не исках да прекарам първите четири часа от кацането си в ареста. Но сега вече не сме на самолета. — Тук вдига ръката си. — Виждаш ли този пръстен? Това означава, че аз му принадлежа. А татуировката с моето име на рамото му означава, че той ми принадлежи. Целият е мой. Пенисът му е компас. А аз съм Севера на този компас. Той винаги е насочен единствено и само към мен.

Ето, такова нещо няма да чуеш всеки ден.

— Така че си обирай крушите и изчезвай. Веднага. Или ще ти ритам задника до изхода на казиното. Няма да е зле да се огледаш — това казино е дяволски голямо.

Очите на онази се присвиват, стават като цепки. Когато започва да говори, прави онзи типичен за селяндурите жест — знаеш, когато си точат главата напред, за да покажат, че са готови за война.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ме повалиш, кучко?

Ерин застава до Кейт.

— Погледни я пък тая — смее се Психо. Тук вече мога да я разбера — макар и качена на високи обувки, Ерин е няколко сантиметра по-ниска от Кейт. Взети заедно не са точно най-подходящата двойка за реклама на разрушителен отряд.

Но ето че се появява и Ди Ди. Макар че физическите й данни са сходни с тези на Кейт и Ерин, нестабилният и силно обезпокояващ поглед в очите й компенсира за липсата на мускули. Яко компенсира.

Потръпвам.

Психо не отстъпва, но изражението й малко поомеква. И тогава следва черешката на тортата. Което в нашия случай е сестра ми. Стърчи над другите като истинска мощна Амазонка.

Усмивката й плаши.

— Както са се разбеснели хормоните ми, с най-голямо удоволствие ще оскубя евтините й удължители за коса и после ще си ги закача на стената над камината си като ловен трофей.

Психо вече изглежда изплашена. Оглежда се и търси подкрепа.

— Не се оглеждай за приятелките си. — Сестра ми всъщност прави същото движение с глава. — Преместиха се към по-плоски и празноглави цели.

Делорес свива юмруци.

— И сиренцето останало само^[3] — казва и души въздуха. — И наистина смърди. Чувала ли си за женски кърпички за интимните части? Редно е да инвестираш в някой и друг пакет.

Колкото и смешна… и обезпокоително възбуждаща да е цялата тази сцена, не искам Кейт да има нещо общо с тая лудата. Достатъчно е трябвало да търпи заради мен. Ето защо решавам да тръгна по най-мирния начин — викам един от охраната.

— Гости сме в голямата вила и тази… личност… — соча към Психо — тормози мен и годеницата ми. Бих желал да я изведете оттук незабавно.

Психо не го приема леко.

— Не можеш да направиш такова нещо!

— Мисля… не, убеден съм, че току-що го направих.

Охранителят проверява ключа от вилата.

— Извиняваме се за неудобството, господин Еванс. — После се обръща към нея: — Госпожице, налага се да дойдете с нас.

— Какво? Не! Знам си правата. Не ме докосвай!

Идват още охранители и тя пак квичи — като скопен нерез. Преди да я извлекат, тя се обръща и мята последна заплаха:

— Това не е краят, задник!

Е, дотук с мирните и дружелюбни небеса.

Измъкват я, но купонът не е свършил. Следва най-любимата ми част, защото Уорън казва:

— Кейт, трябваше да я фраснеш тая кучка. От години не съм те виждал да се биеш.

Русата може и да няма две мозъчни клетки, но едната, която функционира, се оказва предана.

— Хей, това е приятелката ми. Копеле!

И тогава…

Пляс!

Право в лицето. И му оставя тъмночервен отпечатък от дланта си.

След което Блонди излиза с ядна крачка от казиното, а Уорън се държи за бузата, гледа ме и казва:

— Грозните момичета не се бият.

След малко вълненията поутихват и всички се разделят по двойки и играят. Аз и Кейт оставаме сравнително насаме.

— Какво искаше да каже Били за грозните момичета?

Размахвам ръка:

— Няма значение. Да се върнем на онази част, където пенисът ми е компас, а ти си Север.

Тя покрива ушите си:

— Не мога да повярвам, че казах такова нещо.

— Не се срамувай. Горд съм с теб. Само от любопитство: става дума за огромен компас, нали? Голям като морско чудовище?

Кейт ме удря леко по рамото:

— Стига си си просил комплименти. Да поговорим за тая стюардеса, която те е проследила чак дотук. Трябва да ти наема лична охрана.

И едва сега забелязвам тоалета й — черна минипола, ботуши до коленете, лъскаво горнище, което оставя много малко за въображението.

Изумителна.

Обикалям я както хищник обикаля около вкусната си плячка.

— Не, но както са тръгнали нещата, аз ще трябва да наема цял отряд охранители за теб.

Прокарвам пръсти по розовата диадема, нещо като коронка в косата й. На нея пише БЪДЕЩА БУЛКА.

— Това е много хубаво.

Тя също я опипва и пита:

— Харесва ти, нали?

Да, защото вече съм измислил игра — Кейт се опитва да я запази на главата си, докато й причинявам неща, които не са за пред хорските уши. И очи.

— Много!

— Ди Ди ми я купи.

— Е, дори счупеният часовник с кукувицата дрънка веднъж на ден.

Въпросният счупен часовник крещи:

— Хайде, дами, каляската пристигна.

Матю осребрява печалбата ни. Всички излизаме от казиното. Държа ръката на Кейт. Матю и Делорес си разменят закачливи епитети. Излизаме във фоайето.

— Няма да се извиня — казва й той.

— Много добре. Спомни си го следващия път, когато искаш да си играем на професионален фотограф и гол модел. Тогава ще ти кажа да чукаш лещите на фотоапарата си.

Имам ли представа за какво спорят? Не. Искам ли да знам? Не съвсем.

Излизаме пред хотела. И там виждам паркирана най-голямата, най-розовата лимузина на света. Като гигантско шише сироп за кашлица „Пепто Бисмол“ на колела.

Вътре бляскат неонови светлини и от тавана на лимузината се изсипват пулсиращи многоцветни светлини.

Поглеждам Ди Ди.

— Розова лимузина? Не е ли малко кичозно?

Тя се усмихва гордо.

— Това е Вегас. Царството на кича. Тук трябва да се пенсионираме.

После целува Матю и се отдалечава към колата. Но преди да е направила две крачки, той я грабва, дърпа я към себе си и я целува дълго и не съвсем нежно. Тя е леко замаяна и дори се олюлява, така че Матю я придружава до колата чудо.

Ерин помахва и я следва.

Слагам ръце на раменете на Кейт, за да съм сигурен, че ме слуша:

— Не позволявай на никого да ти купува питие. А с този тоалет, със сигурност ще се опитат.

Тя се усмихва снизходително.

— Добре.

— И не си оставяй чашата на бара или масата. Някой може да ти сипе нещо, докато не гледаш.

Да, такива неща наистина се случват. Когато си обикалял прекалено дълго по баровете, придобиваш представа колко извратен е светът. И хората са напълно луди. Наистина.

— Слушам татенце.

— Не ме наричай така — казвам сериозно.

Когато става дума за секс, няма нещо, по което да не си падам.

Освен това „татенце“. Реплики от сорта „Кой е татенцето?“ направо убиват всякакво желание. Не е нормално. Карат ме да мисля за Джеймс, за баща ми. И в двата случая… благодаря, но не, благодаря.

— Не съм на двадесет и една и не излизам на бар за първи път, Дрю. Мога да се оправям сама. И знам какво да правя и какво не — уверява ме тя.

Сестра ми се присъединява към разговора.

— И в случай че не знае, аз съм тук именно с тази цел. — Вади от чантата си цяла артилерия смъртоносни оръжия.

— Имам деликатен дамски ятаган, пепър спрей, електрошоков пистолет, който, както знаем, е напълно незаконен. И ако все пак и това не помогне. — Тук вече с едно движение на китката вади около дванадесет сантиметрова метална пръчка, която само с едно тръскане придобива размер на полицейска бухалка. С шипове.

— Наричам го „топкомелачката“. Сега по-спокоен ли си?

— Да, много по-спокоен. — Кимам.

— Добре.

Стивън и се качва в лимузината.

Увивам ръце около Кейт. Да я усетя още веднъж, преди да я пусна.

— Ще се видим след няколко часа — обещава тя с глава върху гърдите ми.

— Не е прекалено късно да се откажем и да избягаме. Никога няма да ни хванат.

Тя се смее тихичко, вдига глава и притиска устни към моите.

— Обичам те.

Отдръпвам се и прокарвам пръсти по лицето й.

Тя се усмихва за последен път и изчезва в ужасната лимузина.