Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (8)

Глава 7

— Крийси, какво означава „наложница“?

Той отмести поглед от пътя. В очите му нямаше изненада.

— Нещо като съпруга.

Пинта се изненада.

— Нещо като съпруга! Та китайският император е имал повече от хиляда! Как е възможно?

Крийси откри, че темата не е чак толкова деликатна. Въпреки че беше малка, Пинта беше доста зряла. Книгата за Марко Поло, която той й бе дал, събуди в нея много въпроси. Тя не се подсмихваше, не се държеше като всички малки момичета. Крийси й обясни, че има много култури, които не са моногамни. Разказа й за исляма и мормоните и остана учуден от факта, че Пинта прояви съчувствие към мъжете.

— Сигурно е трудно да имаш много жени — замислено отбеляза тя.

Вероятно съдеше по майка си. Жена като Рика не беше за всеки мъж. Представата за хиляда съпруги като Рика му се стори ужасяваща.

Крийси винаги отговаряше на въпросите й изчерпателно и разговаряше с нея като с възрастен човек. Реакциите й често бяха провокиращи. За пръв път се сблъскваше с толкова свежо, освободено от условности съзнание. Изведнъж откри, че в нейните очи много от отговорите изглеждат противоречиви. Това му подейства като стимул.

Пинта не харесваше политическите предавания по телевизията, защото политиците говорят твърде много и усмивките им са неестествени. Религията бе нещо добро, но свещениците бяха винаги прави и прекалено отдадени на вярата. Тя обичаше да ходи на училище, но само заради учителите. Обичаше също Мария и Бруно, но те я дразнеха, защото твърде малко неща ги интересуваха.

Накратко, светът за нея беше просторна, неизследвана и много любопитна територия. Пинта имаше усещането, че се намира едва на първото стъпало към откриването й. Крийси се превърна в неин водач. Майка й живееше в свой, ограничен свят, а баща й се държеше с нея като с дете.

Затова Крийси бе откритие за Пинта. Тя бързо разбра колко важно е не просто да го слуша, но и да коментира казаното от него. И винаги коментираше. Скоро общуването им се превърна в диалог на две различни поколения с различни позиции.

Началото бе неделният обяд у Елио и Фелисия. Пинта разбра, че Крийси е отворил вратата към себе си и с благодарност влезе през нея.

Той я прие. Тя бе предпазлива. Отначало разговаряше с Елио и Фелисия и непрекъснато гледаше към Крийси. Той изглеждаше спокоен и незаинтересован. Държеше се не като родител, а като приятел, довел Пинта, за да я запознае с други приятели. Затова тя се отпусна. Играеше с децата, помагаше на Фелисия в кухнята и заедно с нея се заяждаше с мъжете. Беше чудесно. Оттогава започна да се погажда с Крийси, да го разбира и внимателно да го изучава. Той започна да й отговаря дори на лични въпроси. Отначало Пинта го попита за Гуидо. Двамата с Елио бяха говорили за него по време на обяда. Тя научи за тяхното приятелство и за годините, в които са живели заедно. Забеляза, че когато Крийси говори за Гуидо, строгите черти на лицето му омекват. Реши, че иска да се запознае с него.

За Крийси това бе същински катарзис. Той установи, че му е лесно да разговаря с Пинта. Може би поради липсата на знания и опит или поради неопетненото си съзнание тя го караше да се чувства по-добре. Можеше да говори дори за лоши неща — за болката, жестокостта и насилието, за войната. Тя внимателно го водеше, сякаш правеше тест. След този обяд, на път за вкъщи, Пинта докосна ръцете му и го попита:

— Крийси, какво е станало с ръцете ти?

Той не се отдръпна рязко както преди, а хвърли поглед към белезите по ръцете си и си припомни хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, края на Диенбиенфу. Предадоха се. Последваха три седмици унижение и маршировка в лагера за военнопленници. Хранеха се малко, мнозина умираха. Когато някой паднеше и не можеше да се изправи, пазачите го убиваха. Много хора паднаха, но Крийси оцеля и пренесе на гръб млад ранен офицер. Последва разпит. Мъничкият учтив капитан от Виетмин, възпитаник на Сорбоната, седеше пред дървената маса — дребен и спретнат, а отсреща му стоеше високият измършавял легионер. Капитанът задаваше въпроси, много въпроси. Крийси клатеше глава и отказваше да отговаря. Виетнамецът палеше цигара от цигара — винаги „Галоаз“ — и гасеше фасовете във вързаните ръце на Крийси.

— Някога един мъж ми задаваше много въпроси. Пушеше много. Нямаше пепелник.

Пинта разбра всичко и дълго мълча. Очите й се напълниха със сълзи.

Той я погледна.

— На този свят се случват и лоши неща. Веднъж вече ти го казах.

Тя се усмихна през сълзи.

— Но се случват и хубави неща.

Вече можеше да му задава лични въпроси. Научи малко неща за младостта му. Родителите му бяха бедни, пострадали от Голямата депресия^[1]. Имаха малко земя в Тенеси — колкото да не умрат от глад. Крийси бе станал морски пехотинец на най-младата допустима възраст. В Корея бяха забелязали способностите му, след като бе пребил един глупак офицер, допуснал много войници да умрат, но кариерата му приключи скоропостижно. След това бе отишъл в Легиона.

След Гуидо това единайсетгодишно момиче знаеше за Крийси повече от всеки друг.

 

 

Рика цъфтеше от щастие. Бе дошла пролетта. Тя изпълваше живота й с радост и светлина. Без съмнение Крийси също бе допринесъл за това. Рика се хвалеше пред приятелите си със своя „скъпоценен камък“ и говореше за това колко си допадат двамата — Пинта и този голям тромав мечок. Тя не бе забелязала коренната промяна, настъпила у него. За нея той бе все така мълчалив, далечен и тайнствен. Веднъж каза на Еторе, че Пинта го е опитомила, а той кимна в знак на съгласие. Самият Еторе гледаше на Крийси единствено като на допълнителна притурка към живота им. Беше полезен, защото Пинта и Рика бяха спокойни и щастливи, но все пак бе един зле платен слуга, който има проблем с пиенето.

Но пиенето вече не беше такъв проблем. Сега Крийси пиеше по-малко и стигаше до половин бутилка на вечер. Вече нямаше нужда да приспива съзнанието си. Никога не бе стигал до клиничен алкохолизъм. Не беше пристрастен и въпреки че алкохолът го успокояваше и забавяше реакциите му, умът му се бе изострил. Освен това той психически се подготвяше да се погрижи за тялото си. Всичко започна от наближаващия спортен празник на Пинта.

Веднага щом глезенът й се оправи, Крийси измайстори две дървени блокчета, които улесняваха заемането на старт, и ги постави на ливадата пред къщата. След това заедно с Пинта поработи върху стартовата й позиция. Обясни й за бързината на реакциите:

— Ухото ти чува началния изстрел и предава съобщението на мозъка. След това мозъкът изпраща съобщението към нервите на краката и ръцете ти. Съобщението гласи: „Тръгвай!“ Трябва да съкратиш времето за предаване на тези съобщения.

Учеше я да се концентрира върху самия звук, без да се старае да го чуе по-добре или да го предвиди.

— Когато дойде звукът, трябва да реагираш автоматично.

Крийси имитираше изстрел с пляскане на ръце и след един следобед упражнения Пинта стартираше от блокчетата като подплашена сърна.

— Всеки ден — каза й той, — всеки ден ще тренираме по един час и накрая ти ще спечелиш.

Тази нощ Крийси лежеше в леглото си и слушаше Джони Кеш. Мислеше за момичето. Пинта беше толкова жизнена, толкова бърза, тялото й се движеше красиво. Той се замисли за себе си. Реши, че след три месеца, когато посвикне с работата, ще потърси гимнастически салон в Комо или Милано и ще прекарва по няколко часа седмично в упражнения. Ако почака още известно време, ще бъде прекалено късно. Едва сега осъзна какво е направила Пинта с него. Бе запълнила вакуума. По някакъв начин Крийси бе променил живота си. Тя имаше цял живот пред себе си, а той щеше да я наблюдава как расте и се развива. Щеше да изиграе роля в оформянето на съзнанието й. Нямаше вече смърт, нямаше разрушение и осакатяване. Животът му не беше безсмислен.

Джони Кеш свърши. Крийси се протегна и смени касетата.

Линда Ронщат пееше „Синьото езеро“. На долния етаж Пинта чу музиката и се усмихна.

 

 

Рика излезе от фризьорския салон и се огледа за колата. Беше мрачен делничен ден и движението по улиците на Милано беше натоварено. Тя забеляза колата: беше паркирана на около трийсет метра по-нататък, а до нея стоеше Крийси. Рика се запъти към него, но внезапна суматоха на улицата привлече вниманието й: двама мъже изскочиха от страничната врата на микробус „Фолксваген“ и се втурнаха към човек, който отключваше вратата на бял фиат. Тя видя оръжие в ръцете им и при първите изстрели се закова на място. Човекът се обърна и бръкна под сакото си. В този момент Крийси я сграбчи през кръста и я повлече към входа на един магазин. Рика падна на паважа под тежкото му тяло. Последваха нови изстрели, едно стъкло над тях се строши и тя извика. Забеляза пистолета, който Крийси държеше в ръка плътно до тялото си. Чуха се звуци — вратата на микробуса хлопна, моторът изръмжа, гумите изсвистяха и настъпи тишина.

— Стой тук, не мърдай.

Гласът на Крийси беше спокоен, тих и уверен. Той внимателно се изправи, така че стъклата да не паднат върху Рика. Тя почувства облекчение. Остана да лежи неподвижно и да го наблюдава. Крийси тръгна към колата. Беше прибрал пистолета си. Спря се и погледна към отсрещната страна на улицата. Рика проследи погледа му. Върху капака на фиата лежеше мъжът. Белият метал бе обагрен от червена кръв. Тя инстинктивно разбра, че е мъртъв — лежеше като мъртвец. Крийси отвори задната врата на колата и се върна при нея. Подаде й ръка и й помогна да се изправи. Краката й трепереха. Той я прегърна през раменете и бавно я отведе до колата. Хората наоколо се раздвижиха. Една жена се разплака от преживения шок. Чу се вой на приближаваща се сирена. Крийси настани Рика на задната седалка.

— Остани тук. Ще се забавим известно време. Полицията ще блокира улиците и ще разпита всички наоколо.

Тя леко потреперваше. На фона на черната коса лицето й изглеждаше смъртнобледо. Крийси се протегна и докосна бузата й с опакото на дланта си. Беше студена. Повдигна с ръка брадичката й, обърна лицето й към себе си и я погледна в очите. Блясъкът в тях бе угаснал.

— Добре ли си? Рика, погледни ме!

Погледът й се концентрира върху него и тя бавно кимна. Пристигна полицейската кола. Светлините й още продължаваха да примигват, но сирената бе замлъкнала. Улицата се изпълни с възбудени гласове и вой на приближаващи сирени. Рика отново кимна — вече бе дошла на себе си.

— Остани тук — повтори Крийси. — Ще поговоря с полицаите. Ще си тръгнем при първа възможност.

Погледна я отблизо, след това доволен затвори вратата и прекоси улицата.

Убийството беше дело на „Червените бригади“. Жертвата бе прокурор — събитие, обичайно за Милано. Крийси показа на полицаите разрешителното си за бодигард и им разказа какво е видял. Не беше много. Направи описание на двамата въоръжени мъже, на което биха могли да отговарят стотици хиляди младежи в града. Съобщи и номера на фолксвагена, който със сигурност беше откраднат.

След половин час той вече напускаше града на път за Комо. Рика мълчаливо се бе свила на задната седалка. На половината път тя внезапно избухна:

— Животни! Да избиват хората по улиците… Животни!

Крийси сви рамене.

— Ти държеше пистолет — каза Рика. — Видях те. Защо не ги застреля?

— Това няма нищо общо с мен — нито пък с теб — кратко отговори той. — Между другото, освен шофьора в микробуса имаше още един човек. На предната седалка. Носеше рязана пушка. Ако бях започнал да стрелям по приятелите му, той щеше да ни гръмне. Всъщност извадихме късмет. Убитият стреля веднъж и куршумът мина на два фута разстояние от нас.

Това я накара да замлъкне за десетина минути. Крийси я наблюдаваше в огледалото. Целият й вътрешен свят бе излязъл на повърхността. Ужасът се бе отпечатал на лицето й като на телевизионен екран. Той наблюдаваше как тя се успокоява и отново потъва в себе си.

Рика наведе глава и извади от косата си късче стъкло.

— Ти беше много бърз, Крийси. Изобщо не разбрах как се озова при мен. Слава Богу, че дойде!

Крийси влезе през портата и се насочи към главния вход.

— Трябва да пийна едно бренди — каза тя, щом слезе от колата. — Голямо бренди. Заповядай, влез.

— А Пинта? — попита той, все още в колата.

— Пинта?

— Часът е пет без четвърт.

— О, да, разбира се! Съвсем бях забравила. Върви. Ще се видим по-късно.

Рика се спря на стълбите и изчака Крийси да обърне колата. След като колата се отдалечи, тя влезе вътре и си сипа голяма чаша бренди. Ужасът си бе отишъл. Рика започна да възстановява случилото се в паметта си: неочакваното рязко раздвижване, шума от строшено стъкло, тежестта на тялото на Крийси върху себе си, спокойствието му, вкуса на уплахата в устата си. Крийси бе толкова уверен, толкова спокоен. По-късно Рика ще се обади на Еторе в Рим и ще му разкаже за това. Ще разкаже и на приятелите си. Добрият бодигард беше рядкост. Беше толкова невъзмутим — огледа убития, без да трепне. Явно бе свикнал с подобни гледки. Рика си припомни докосването на ръката му, докато повдигаше брадичката й. Същата ръка с белези, за която Пинта й бе говорила. Изпитателният му тежък поглед я успокои. Тя си сипа още бренди и започна да го пие на бавни глътки. Нямаше да се обажда на Еторе тази вечер. Можеше да го направи и на сутринта.

 

 

Не бе реагирал достатъчно бързо — за бързина и дума не можеше да става, поне според неговите понятия. Той лежеше в леглото и размишляваше над случилото се. Не беше си пуснал музика, не пиеше. Една част от съзнанието му бе в покой, друга анализираше. Реши, че ако Рика беше мишената, сега щеше да бъде мъртва. Преди време би застрелял мъжа с рязаната пушка и другите двама, преди още да са направили няколко крачки. Определено бяха новаци, аматьори. Жертвата стреля напосоки, но терористите извадиха късмет. Трябваше да свършат работата с рязаната пушка, без да слизат от микробуса. С тази двуцевка щяха да улучат от десет метра. Аматьори.

И все пак той се забави. Реакциите му бяха мудни.

Рика можеше да бъде мъртва.

Крийси взе решение. Беше свикнал да гледа на тялото си като на оръжие, да се грижи за него както за пистолетите си, да го предпазва от повреди. Поддържаше го в изправност и искаше от него вярно да му служи. Но този път беше различно. За разлика от пистолетите тялото не можеше просто да се лъсне с парцал до блясък и да се смаже в движещите се части. Изгубената форма трябваше бавно да се възстановява. Това бе дълъг и мъчителен процес. Не изглеждаше невъзможно — едва ли бе напълнял. Само Гуидо, който го познаваше от младежките му години, можеше да забележи, че мускулите му са се отпуснали. Доброто оръжие бе хванало ръжда. Нужни му бяха месеци. Отначало — кратки, десетминутни кръгови обиколки на стаята всяка сутрин в умерено темпо. След това — упражнения на лоста в гимнастическия салон, вдигане на тежести. Щеше да си възвърне формата. Още не беше късно. Бе забелязал проблема тъкмо навреме.

 

 

Минаваше полунощ, когато на вратата тихо се почука. Това сложи край на очакването.

Беше облечена в дълга бяла нощница. В ръката й се полюшваше голяма чаша коняк. Прошумоля коприна — тя прекосяваше стаята. Предложи му чашата с коняк и той я пое с върховете на пръстите си. Тя седна на леглото. Гледаше го как отпива от чашата. Чаршафът стигаше до кръста му. Тя изучаваше лицето и тялото му. Внезапно протегна ръка и прокара пръст по белега на рамото му. Пое свободната му ръка и я притисна към бузата си. Бавно раздвижи глава. Косата й с цвят на абаносово дърво се разлюля. Той остави чашата на масичката до леглото и доближи главата й до себе си. Последва дълга целувка.

Тя стана и бялата коприна се свлече на пода. Остави се да я разгледа. Не го предизвикваше, не позираше, просто му се показваше. „Това е тялото ми, виж го; предлагам ти го. Това е подарък. Нещо, което само аз мога да ти подаря.“

Самотният абажур хвърляше мек отблясък върху съвършените й пропорции: дългата бухнала коса, двете цветни точки — очи, и големите плътни устни. Лека сянка падаше върху брадичката с трапчинка и извивката на стройната шия. Погледът му бавно се спускаше все по-надолу. Сенки се спотайваха под гърдите с набъбнали зърна и обгръщаха талията, стройна като на младо момиче. Дългите симетрични крака се сливаха в сенчест триъгълник.

Тя стоеше абсолютно неподвижно с очи, вперени в лицето му. Той я притегли към себе си.

И в този момент разбра. Разбра, че всеки мъж може да бъде привлечен и опиянен от тази красота. Тя завладяваше съзнанието.

Вдигна поглед нагоре и я погледна в очите. Тя се приближи. Отново застана неподвижно, но по-близо. Той бавно прокара ръка от талията към нежната гънка зад коляното. При допира кожата й леко потръпна.

Тя се приближи още, седна на леглото, дръпна чаршафа и на свой ред започна да оглежда. Прокара пръст по белега над коляното, който стигаше почти до слабините; след това черната коса се надвеси над него, устните и езикът й проследиха пръста и продължиха нагоре. Внезапно влажна топлина го обгърна: дишането му се учести.

Ръката й се плъзна от гърдите към лицето и устата му. Дългите пръсти докоснаха устните и проникнаха между тях.

Тя вдигна глава и се мушна в леглото до него. Той усети нежния й дъх. Устните й последваха пръстите, езикът се плъзна между неговите устни. Тя надникна в очите му, косата й падна на възглавницата и закри лицата им — и неговото, и нейното. Той отново почувства влажната топлина, но този път бе различно. Първо — бавно докосване, кратко сливане; след това потъна, плътно обгърнат от топлината. Мекият й корем бе долепен до неговия. Усещаше лекия й дъх, движението и допира на гърдите й до неговите, удоволствие, вълнение, трепет.

Остана неподвижен — наслаждаваше се на усещанията. След малко я прегърна: с една ръка обви раменете й, притисна я към себе си, другата прокара леко по извивката на таза и успокои движенията му. След това се обърна, стисна я в прегръдките си и я намести под себе си.

Тя затвори очи. Не можеше да следва разума си. Искаше да се наложи, да поеме нещата в свои ръце. Но беше невъзможно. Чувстваше устните му върху лицето, затворените очи и устните си. Движенията ставаха все по-бързи, дишането — по-учестено. Той я прегърна още по-силно. Инстинктът й подсказа, че партньорът й наближава кулминацията. Искаше да свършат едновременно и опита да го настигне. Щеше да закъснее, усещаше спазмите му. Изви гръб, отвори очи и на инчове от себе си видя сиво-синята дръжка на пистолета, която стърчеше от лъскавия кобур. Внезапно стигна върха заедно с него и двамата едновременно потръпнаха.

Дълго време лежаха в мълчание. Тя усещаше допира на ръцете му. Той я докосваше — като слепец, който вижда с пръсти. Целуваше лицето й и с устни рисуваше чертите му.

Още щом се съмна, тя стана, вдигна от пода копринената нощница, погледна спящото му лице и леко потръпна. Бързо облече нощницата. Нямаше да дойде повече. През нощта се бе чувствала безпомощна като дете. Той бе преодолял волята и бе изпепелил чувствата й. Това я плашеше.

Знаеше, че и той няма да я потърси. Нямаше нужда от нея. Откакто бе влязла в стаята, не бяха си казали нито дума.

 

 

— Защо да не използваме пистолета ти?

— Защото не е подходящ.

Пътуваха към Комо. Крийси бе решил, че в тренировките й липсва реализъм. Пляскането с ръце не можеше да замести истинския звук. Бяха тръгнали да търсят спортен магазин, в който да се продават стартови пистолети или в краен случай магазин за играчки, където има пистолети с капси.

— Обаче гърми, нали? — настояваше тя.

— Да — каза той. — И освен това стреля с куршуми.

— Можеш да се целиш във въздуха!

— Пинта, всичко, което лети нагоре, може да падне, а куршум, който пада от около една миля височина, е опасен.

Отговорът на Крийси й се стори логичен и тя насочи вниманието си към местния вестник. Търсеше реклама на някой спортен магазин. Вместо това откри хороскоп.

— Кой е твоят знак, Крийси?

Той я погледна с недоумение.

— От зодиака. Кога си роден?

— На петнайсети април.

— Петнайсети април! Та това е след няколко дни! — Пинта започна да пресмята. — В неделя!

Крийси равнодушно сви рамене, но на нейната възраст рождените дни бяха нещо много вълнуващо.

— Един ден след състезанието. Ще помоля Мария да направи торта. На колко години ставаш?

Той я погледна строго.

— Нищо няма да казваш на Мария. Няма да вдигаш шум. Минал съм възрастта, когато рождените дни са повод за празненство.

— Но нали трябва да направим нещо! Мама и татко ще отсъстват.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Какво ще кажеш за един пикник? Можем да отидем в Алпите.

— Добре. Но само ако спечелиш състезанието в събота.

— Крийси, не е честно!

— Вече имаш добър стимул. Не спечелиш ли, няма да има пикник.

Тя се усмихна.

— Добре. И без това ще спечеля.

— След всички тези усилия трябва да го направиш — промърмори той.

 

 

Родителите й заминаха за Ню Йорк. Пинта остана силно разочарована. В интерес на истината Рика се чувстваше виновна, но знаеше, че Еторе има нужда от нея в това важно пътуване. Пък и щеше да има още състезания.

Затова, когато Крийси паркира колата в двора на училището, Пинта попита:

— Ще дойдеш ли да гледаш състезанието, Крийси? Моля те!

Крийси се поколеба. Щеше да бъде пълно с родители и той щеше да се чувства не на място, дори направо нежелан.

— Всичко ще бъде наред — примоли се тя. — Никой няма да обърне внимание.

Крийси погледна разтревоженото й лице, кимна и слезе от колата.

Това очевидно бе светско събиране. Под голям раиран навес се разхождаха богато облечени родители с питиета в ръце.

Пинта изтича да се преоблече, а Крийси застана встрани. Чувстваше се неудобно. Забеляза приближаващата се синьора Делука и неудобството му нарасна.

— Вие сте мистър Крийси, нали? — попита тя с усмивка.

Той кимна и обясни, че родителите на Пинта отсъстват от града. Директорката го погледна с разбиране.

— Естествено е детето да иска родителите му да бъдат край него в ден като днешния.

Тя го хвана за ръка.

— Няма значение. Днес вие ще й бъдете вместо баща. Елате да пийнете нещо. До началото на състезанието има поне още половин час.

Директорката заведе Крийси до навеса, предложи му студена бира и го представи на един-двама родители. Той все още се чувстваше неудобно и изпита облекчение, когато всички се раздвижиха при появата на първите състезателки.

Беше топъл пролетен ден и момичетата, много от които вече в период на съзряване, представляваха привлекателна гледка в късите си спортни шорти.

Крийси ги огледа оценяващо. Но когато Пинта излезе на стартовата линия, той я видя в друга светлина.

Мнозина обаче гледаха на нея като на жена. Тя бе най-очарователното и жизнено момиче на площадката, но за Крийси беше просто дете и приятел.

Той критично наблюдаваше как момичетата застават на стартовата линия и внезапно го обзе безпокойство. Искаше Пинта да се справи добре.

Но нямаше нужда да се притеснява. Тренировките си казаха думата. Още при старта тя изпревари другите и пристигна на финала с пет ярда преднина.

Продължи да тича, дотича до него и се хвърли на врата му.

— Спечелих, Крийси! Спечелих!

Той я погледна и гордо се усмихна.

— Добре се справи. Никой не може да се мери с теб.

За Пинта това бе отличен завършек на деня — за пръв път видя Крийси да се усмихва.

 

 

— Честит рожден ден, Крийси.

Той лежеше върху карирано одеяло на тревата. Вдигна поглед в изненада.

Тя държеше в ръце малък пакет.

— Какво е това?

— Подарък за рождения ти ден.

— Казах ти, че не искам да се вдига шум.

Пинта тежко тупна върху одеялото.

— Исках само да ти благодаря за това, че ми помогна да спечеля състезанието.

Крийси остави пакета и отиде до колата да вземе кошницата с храна. Беше смутен — не бе свикнал да благодари. Сега си припомни, че в началото на седмицата Пинта бе ходила с майка си на покупки в Милано. Сигурно тогава бе купила подаръка. Надяваше се да не е някоя скъпа глупост. Не знаеше как да реагира и какво да каже.

Пакетът още стоеше недокоснат, когато Пинта отвори кошницата. Бързо долови настроението му. Мария доста се бе потрудила над обяда и докато разгъваше храната, Пинта възклицаваше от удоволствие. В кошницата имаше студено печено пиле, яйца с телешко и шунка по флорентински, малка тънка пица гарденера, сухари с пикантно сирене, различни плодове и накрая — две бутилки сухо бяло вино, добре увити във вестник, за да се запазят студени.

Бяха избрали едно място над езерото Маджоре. То представляваше високо лятно пасище, осеяно с борови дървета. На север и запад, в посока към Швейцария, се издигаха високи върхове, покрити със сняг. Отсреща — на юг — долината на река По опираше в хоризонта.

Скоро одеялото се покри с пластмасови чинии и подложки от станиол. Крийси сипа вино в две чаши.

— À votre santé!

— Какво означава това?

— На френски е. Означава „наздраве“.

— Yamsing — отвърна тя и се разсмя при вида на учуденото му лице. — Това е на китайски.

— Знам, но откъде…

И изведнъж си спомни за книгата за Марко Поло. Пинта попиваше всичко.

Разговориха се за различните езици и Крийси й разказа един виц.

Един тексасец отивал за пръв път в Европа. Пътувал по море с парахода „Франция“. През първата вечер главният стюард го сложил на една маса с французин, който не говорел английски. Когато им донесли храната, французинът казал: „Bon appetit“^[2], а тексасецът, като помислил, че той му се представя, отвърнал: „Харви Гренджър“.

На другата сутрин по време на закуската французинът отново казал: „Bon appetit“. Учуден, тексасецът отново отговорил: „Харви Гренджър“. Това продължило и през следващите пет дни.

Последния ден преди вечеря тексасецът отишъл в бара и си поръчал питие. Там завързал разговор с друг американец.

— Странни хора са тези французи — забелязал той.

— Защо?

И тексасецът разказал на събеседника си как се срещал с французина много пъти и при всяка среща той му се представял.

— Как се казва?

— Бон апети.

Американецът се разсмял и обяснил, че това не е името на французина. Той просто му пожелавал добър апетит.

Тексасецът доста се притеснил и когато седнал да вечеря, се усмихнал на французина и му казал: „Bon appetit“. Французинът засиял от щастие и отвърнал: „Харви Гренджър“.

Момичето се разсмя и плесна с ръце, а Крийси се протегна, взе пакета и го разгъна. Вътре имаше малка кутия. Докато я отваряше, смехът на Пинта утихна. Тя очакваше реакцията му.

В кутийката имаше разпятие от чисто злато и тънка, фино изработена златна верижка. Той знаеше защо Пинта му го подарява. Веднъж бяха говорили за религията. За него тя криеше огромни противоречия. Родителите му бяха католици и Крийси бе израснал с тази вяра. Майка му, както и майката на Гуидо, беше много набожна. Казваше, че Бог ще се погрижи за тях, но той не го правеше. Накрая тежката бедност я съсипа.

Тя почина, болна от пневмония, без средства, с които да си осигури нужните грижи. След година баща му я последва. Алкохолът бе ускорил смъртта му. Четиринайсетгодишен, Крийси бе приютен от съседи и изпратен да работи на полето като най-евтина работна ръка. На шестнайсет избяга и година по-късно стана морски пехотинец.

Тези първи премеждия, както и дългото воюване, не го приближиха до Бога. Крийси не искаше да приеме, че Върховен Разум като него може да бъде толкова безразличен към милионите невинни, осъдени на смърт през всичките войни на човечеството.

Едно взривено с напалм бебе не би могло да бъде наказано за греховете си. Бог оставаше безучастен към воплите на изнасилено младо момиче. Садист, измъчил свещеник до смърт, спокойно доживяваше старините си. Дори и да влезеше в ада след смъртта си, през целия си живот той бе създавал ад за други, невинни хора. Крийси не виждаше логика в религията. Виждаше единствено нейната йерархия, пищност и благополучие. Той бе свидетел на посещението на папата във Филипините — най-голямата католическа страна в Азия и може би най-бедната. Красиви църкви се издигаха сред море от бедност. Местните епископи се бяха събрали в Манила да посрещнат папата. След няколко дни Крийси отлетя за Хонконг. В същия самолет пътуваха неколцина епископи, които се прибираха у дома. Седяха в първа класа и пиеха шампанско. Нямаше логика в това.

Нямаше логика и в другата крайност. В Конго и Виетнам Крийси бе срещал мисионери, трудили се цял живот без материални облаги. Те никога не бяха вкусвали шампанско. Спомни си как с Гуидо бяха отишли в болницата на мисията край Леополдвил. Съобщиха на четири белгийски монахини, че трябва да бягат, защото симбасите^[3] ще дойдат до двайсет и четири часа. Не можеха да им осигурят защита. Монахините отказаха. Техен дълг беше да останат при пациентите си. Крийси започна да настоява, като красноречиво описа какво може да им се случи. Но те останаха. Едната от монахините беше млада и привлекателна. Двамата мъже неохотно седнаха в ланд роувъра. Преди да отпътуват, Крийси кимна към нея и каза:

— Ти най-много ще страдаш. Ще страдаш дълго и накрая ще умреш.

Дълбоко в очите й проблесна страх, но тя го погледна с решителност.

— Сбогом — каза монахинята и ведро се усмихна.

Тяхната част бе принудена да се оттегли. Мина цяла седмица, докато успеят да се прегрупират и върнат обратно. Първата работа на Крийси и Гуидо бе да отидат в болницата. След всички зверства, които бяха видели, те се оказаха неподготвени за това, което видяха през онзи ден.

Носеха със себе си лопати. Изкопаха гроб и заровиха в него всички останки. Същия ден по-късно те се натъкнаха на симбаси и Крийси уби повече от необходимото — много повече. Стреляха до късно през нощта. Гуидо караше ланд роувъра, докато Крийси стреляше с картечницата. Вероятно бе убил и много други, освен тези, които бяха изнасилили и осакатили младата монахиня. Кой знае? Дали това бе Божията воля? Или Божието възмездие?

Имаше ли логика? Къде беше тя? Бяха му казвали, че вярата трябва да се изпита. Но кой изпитваше вярата? Епископите, които пиеха шампанско? Властите във Ватикана?

Имаше обаче хора, които биваха подлагани на това изпитание. Нима всички те бяха сгрешили? Бе срещал много хора, у които разумът и вярата вървяха ръка за ръка, но не разбираше как е възможно това.

Опита се да разкаже на Пинта за някои от тези противоречия. Тя го изненада.

— Човек никога не знае — каза момичето. — Ако знаеш нещата със сигурност, нямаш нужда от вяра.

Да — това е последното противоречие. Вярата е свързана с незнание.

Самата Пинта имаше много проста и ясна представа за нещата. Щеше да вярва, докато някой не докаже със сигурност, че всичко това са безсмислици.

— А как ще разбереш, че доказателството е сигурно? — попита Крийси.

Тя се усмихна дяволито и отвърна:

— Ще го съобщят по телевизията!

 

 

— Купих го сама, с мои пари — каза Пинта. — Спестявах ги.

Той не каза нищо, само я погледна.

— Няма да ти навреди, нали? — попита тя с усмивка. — Задръж го поне докато съобщят доказателството.

Крийси се усмихна в отговор, взе верижката и я сложи на врата си.

— Благодаря ти — каза той, протегна се и стисна рамото й. — Изведнъж се почувствах много набожен.

Пинта се разсмя и скочи.

— Крийси, ако някога срещнеш дявола, трябва да го вдигнеш и да го държиш пред себе си.

Крийси горчиво се усмихна. Сигурно бе по-различно от това да държиш картечница.

Зазвъняха звънчета. Стадо крави се преместваше на по-високо пасище. Те се приближиха към мястото на пикника и едно куче с лай се втурна напред на разузнаване.

В знак на приятелство Пинта му предложи парче шунка и кучето с благодарност го прие. Двамата отидоха да играят, а през това време Крийси сипа на краваря чаша вино.

Дълго щеше да помни този следобед. Двамата мъже седнаха и поведоха непринуден разговор. Кравите пасяха наоколо, а момичето и кучето се гонеха сред стадото.

— Хубаво момиче си имате — забеляза краварят и се озадачи, когато забеляза изражението, появило се на лицето на Крийси.

На залез-слънце те прибраха всичко в кошницата и вече по тъмно тръгнаха към колата.

Свежият въздух и движението изтощиха Пинта и когато колата се спусна по склона към Комо, тя се прозя, свлече се на седалката и заспа със свити крака, положила глава в скута на Крийси.

Той караше към къщи много бавно и често поглеждаше надолу към заспалото лице на момичето. На слабата светлина по покритото му с белези мрачно лице се виждаше необичайно изражение на задоволство. Крийси бе в мир със себе си.