Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (4)

Глава 3

Еторе и адвокатът му обядваха в „Гранели“. Седяха в пълното уединение на едно сепаре и ядяха прошуто^[1] и пъпеш, последван от витело тонато^[2] и бутилка специално вино „Бароло“. Не подхождаше особено на телешкото, но Вико го хареса.

Обсъждаха финансовите проблеми на Еторе. Вико кротко го успокояваше. Казваше, че нещата могат да се оправят. Той лично щял да говори с банковите мениджъри. Еторе не бивало да бъде песимист.

Еторе се чувстваше неуютно. Винаги когато говореше с адвоката си, изпитваше това чувство. Вико Мансути беше красив, изискан, безупречно облечен и циничен. Носеше копринен костюм на тънки райета, ушит — Еторе знаеше това — от Хънтсман на „Севил Роу“. Ризата му беше от швейцарски памучен муселин, вратовръзката му — от коприна, произведена в Комо, а обувките му бяха „Гучи“. У Вико нямаше нищо изкуствено — поне отвън. Косата му беше дълга — по сегашната мода; черни мустаци красяха дългото му мургаво лице. Докато разговаряха, очите на адвоката като че ли следяха и най-малкото движение в ресторанта. От време на време той поздравяваше някой познат с ослепителната си усмивка, която откриваше блестящите му равни зъби. Беше на трийсет и шест години — с две години по-млад от Еторе — а бе признат за най-умния адвокат с най-влиятелни връзки в Милано.

Затова думите му успокоиха Еторе, но не сториха нищо, за да разпръснат чувството му за малоценност.

Келнерът се приближи и отново напълни чашите им с „Бароло“. Еторе заговори за следващия си проблем — Рика.

Той разказа за натрапчивите й идеи относно безопасността на Пинта и тъй като Вико му беше приятел, изложи и социалните фактори. Вико го слушаше. Изражението на лицето му показваше, че се забавлява.

— Еторе — каза той, усмихвайки се на скръбния поглед на приятеля си, — много ти завиждам. Проблемите, които те тревожат, са нищожни, а преимуществата, които пренебрегваш — наистина огромни.

— Разясни ми ги — каза Еторе. — Струва ми се, че съм разменил местата им.

Вико остави вилицата на масата, вдигна лявата си ръка и разпери пръсти.

— Първо — каза той, поставяйки десния показалец върху палеца на лявата ръка, — ползваш се с такава репутация, че колкото и да дължиш на банките, те ще продължават да те подкрепят, докато условията се подобрят.

— Имаш предвид репутацията на семейството ми — вметна Еторе, — особено тази на баща ми.

Вико вдигна рамене. За него това бе едно и също. Той премести показалеца върху следващия пръст.

— Второ, къщата на езерото Комо, която купи преди осем години за осемдесет милиона лири, сега струва двеста и петдесет милиона и цената й продължава да расте.

— Ипотекирана е в банката за двеста милиона.

Вико отново сви рамене, пръстът му се премести по-нататък.

— Трето, имаш дъщеря, чиито красота и чар са само още едно допълнение — пръстът отново се премести. — Четвърто, имаш съпруга като Рика. А ти гледаш така, сякаш кой знае какво се е случило.

Той повика келнера, поръча си кафе и отново се обърна към Еторе.

— Трябва да мислиш в перспектива. Имаш тези дребни проблеми, защото обръщаш прекалено внимание на Рика. Това е абсолютно естествено. Всеки мъж на земята, женен за Рика, би направил същото — дори и аз.

Той спря, за да пийне малко вино, и продължи:

— Грешката, която си направил, ако мога така да се изразя, се състои в това, че си позволил на Рика да затвори Пинта в къщи след отвличането на Кармелита.

— Чакай! — запротестира Еторе. — Не знаех нищо за това. Бях в Ню Йорк. Когато се върнах, тя вече беше наела гувернантка. Бях поставен пред свършен факт.

Вико се усмихна.

— Да, разбира се, Рика е импулсивна, но тогава тя разигра цял театър за това. Да върне Пинта в училище би означавало да признае, че е сгрешила — той повдигна вежди. — Кога за последен път Рика е признала, че е сгрешила?

При този риторичен въпрос Еторе унило се усмихна.

— И така — продължи Вико, — ти трябва, както казват китайците, да позволиш на Рика да запази достойнството си.

— И как — попита Еторе, — бих могъл да постигна това?

Вико сви рамене.

— Наеми бодигард.

Еторе се ядоса.

— Вико, ти поне би трябвало да разсъждаваш логично. Прекарахме половин час в обсъждане на финансовото ми положение. Една от причините за този обяд беше да те помоля като мой приятел и адвокат, като приятел на Рика да й обясниш как стоят нещата.

Вико се наведе напред и потупа Еторе по ръката.

— Един мой разговор с Рика не би й позволил да запази достойнството си и това е основният проблем. Освен това, когато ти дадох идеята да наемеш бодигард, не ти казах какъв да бъде той.

Прекъсна ги келнерът, който донесе кафето.

— Какво имаш предвид? — попита Еторе, когато отново останаха сами.

Вико се наведе напред и заговори по-тихо:

— Еторе, тази история с отвличанията може да се разглежда от много страни и ъгли. Знаеш, че те почти винаги носят почерка на престъпна организация. Това е голям бизнес — през миналата година е донесъл печалба от осемнайсет милиарда лири. Ръководи се от важни клечки.

— От мафията — кимна Еторе.

Вико потрепери.

— Каква драматична дума! Може да омагьоса шепа сицилиански селяни, които крадат зехтин.

Той отново повика келнера и поръча два коняка, след това измъкна от вътрешния си джоб кожена кутия и извади от нея две пури. Бръкна в малкия си джоб, извади малка златна гилотина и педантично обезглави пурите. След това подаде едната на Еторе. Келнерът се върна с коняк и запалка. Вико го удостои с усмивка, изпусна със задоволство облаче дим и продължи лекцията си.

— Повечето семейства, които се чувстват заплашени, или изпращат децата си зад граница, най-често в Швейцария, или им осигуряват особена защита: специално охранявани училища, бронирани коли и, разбира се, висококомпетентни телохранители.

— Скъпи телохранители — каза Еторе.

— Струват около трийсет милиона лири годишно — съгласи се Вико, — най-общо казано.

Еторе красноречиво завъртя очи, но адвокатът продължи невъзмутимо:

— Такива телохранители се доставят от специални агенции. Най-добрите са дори международни, с клонове в няколко града, включително в Милано и Рим. Понякога обаче те са недостатъчни, което се дължи на ужасния тероризъм в Европа — „Червени бригади“, фракция „Червена армия“, „Баски националисти“ и тям подобни. Затова истински добри телохранители се намират трудно, а съответно и цените им се покачват.

— Разбирам — прекъсна го Еторе, — но това не решава проблема ми. Тъкмо обратното.

Вико вдигна ръка.

— Търпение, приятелю. Този бизнес има и друга страна. Като допълнително и чисто финансово решение много богати семейства се застраховат срещу плащане на откупи. Правителството не позволява на италианските застрахователи да подписват подобни полици. И това е доста разумно, защото те биха окуражили хората, които се занимават с отвличания. Застрахователните компании зад граница нямат подобни ограничения. Всъщност компанията „Лойд“ в Лондон е водеща в света по брой на подобни застраховки. През последната година те събраха над сто милиона лири стерлинги от вноски. Две от техните дружества са тясно специализирани. Едното дори има отдел за преговори с бандитите. Всичко е много цивилизовано и по английски. Има две условия. Първо, плащането да се извършва извън Италия и, второ, клиентът да не разкрива факта, че е застрахован. Причината е очевидна.

Еторе бе леко отегчен.

— Това е много интересно, Вико, но какво общо има с моите проблеми?

Вико насочи пурата си към него.

— Фабриката ти застрахована ли е?

— Разбира се. Титуляр е банката.

— Точно така — каза Вико. — Но когато се определя размерът на застрахователната вноска, лихвата зависи от мерките за сигурност, които използваш, нали така?

Еторе кимна и Вико продължи:

— Разбира се, те настояват да има алармени инсталации и други подобни, но ако наемеш някой, който да се грижи за сигурността — пазач или кучета — внасяната сума е значително по-ниска. Същото се отнася и за вноските при застраховката срещу отвличане. И поради това че лихвите са големи, а и сумите — също, всяка спестена стотинка е от значение.

Той се разгорещи.

— Представи си един обичаен случай. Индустриалец си прави застраховка в случай на отвличане за един милиард лири. Лихвата може да бъде пет процента — не повече, тоест петдесет милиона. Ако, от друга страна, той си наеме телохранител за цял ден, застрахователната вноска може да бъде снижена до три процента — тоест трийсет милиона лири. Така той спестява двайсет милиона.

Еторе поклати глава.

— Но ти току-що ми каза, че един бодигард струва трийсет милиона лири годишно. Къде е спестяването?

— Съществуват така наречените „премийни телохранители“ — усмихна се Вико. — Те не биха могли да направят кой знае какво, за да осуетят отвличането, но осигуряват ниска лихва и са евтини — около седем милиона годишно.

— Но, Вико — каза Еторе, — не искам да се застраховам срещу нещо, което няма да се случи.

Той изведнъж схвана смисъла и Вико се засмя на промяната в изражението му.

— Сега разбираш ли? Наемаш един от тези евтини телохранители за няколко месеца и след това го уволняваш за некомпетентност или нещо подобно. Междувременно Пинта е отново на училище и достойнството на Рика е запазено.

Еторе помълча няколко минути, помисли и след това попита:

— Къде бих могъл да намеря такъв човек?

— Първо ще платиш този чудесен обяд и после ще отидем в офиса ми, където съм записал името на агенцията в Милано.

Еторе знаеше, че накрая ще стане така, че пак той ще плати сметката.

 

 

Гуидо се отклони от крайбрежния път за Неапол и подкара колата по тесния черен път. Той водеше към градина с маслинови дървета, разположена върху ниските склонове на Везувий. Точно под градината хълмът се спускаше надолу и пътят свършваше върху затревен склон с изглед към Неапол и големия залив. Гуидо угаси двигателя и настъпи пълна тишина. Беше късна вечер; слънцето, кървавочервено, клонеше към хоризонта.

Той отново бе отишъл да навести майка си. Присъствието на двамата й синове я беше излекувало. Щеше да мине поне месец, преди симптомите да се появят отново. Преди три дни Гуидо говори с Елио за пристигането на Крийси. Елио предложи временно разрешение на въпроса. Гуидо трябваше да го обмисли.

Истината беше, че Крийси вече нямаше причини да живее. Бе достигнал момента, когато не можеше да изпита и най-малка радост от това, че идва нов ден.

Вечерта, след като пристигна, той говори с Гуидо както обикновено — сдържано и разпокъсано. Изреченията се свързваха само от тишината помежду им. Правеше дълги паузи, за да намери и обмисли следващата дума. Гуидо не казваше нищо. Само седеше и кротко си пийваше, докато приятелят му бавно разкриваше мислите си. Накрая Крийси събра целия оплетен монолог в едно изречение, като обобщи:

— Просто имам чувството, че съм живял достатъчно или дори прекалено дълго. Много неща се случиха. Аз съм войник и нищо друго. Никога не съм искал друго, не съм познавал друго. Но сега ми се повдига от всичко това. Така се чувствам вече близо пет години.

Тогава се смути. Да разкрива подобни чувства — дори пред единствения си приятел — беше болезнено и неприсъщо за него.

Гуидо протегна ръка и докосна рамото му в знак на разбиране.

Защото Гуидо го разбираше — напълно. Беше преживял същото след смъртта на Джулия. Минаха две години, преди да може да се пригоди към живота без нея. Но разликата между тях беше огромна. Той бе познал любовта и щастието, те бяха оформили мирогледа му. Тази яснота се дължеше отчасти на това, че промяната дойде неочаквано. Беше се борил и убивал, пил и спал с жени навсякъде по света, без дори да се замисля какво причинява на другите. Отдавна бе разбрал, че дълбоки чувства като любов, състрадание, ревност и собственост не са му присъщи. Единственото чувство, което бе изпитвал към живо същество, беше чувството към Крийси, и същото, но много по-слабо — към майка си и брат си.

Промяната беше внезапна. След седмица, прекарана при майка му, двамата наемници заминаха за Малта, за да потърсят контакт с хора, с които се бяха срещали в Конго. Предложиха им да ги вербуват за едно шейхство в Персийския залив, но те не харесаха условията и перспективите. Решиха да останат няколко дни и да разгледат наоколо. Престоя си на остров Гозо завършиха в малък хотел в едно рибарско селище. Беше топло и спокойно, а хората бяха дружелюбни.

Джулия работеше на рецепцията на хотела. Гуидо имаше подход към жените — дори към срамежливите, силно религиозните и добре пазените. След няколко дни тя прие да се срещне с него след работа, за да пийнат по нещо. Беше стройна и красива, много пряма в думите и обноските си. Отхвърли първите му опити за интимност, като му обясни, че е добро момиче и е девствена. Гуидо беше заинтригуван. Никога не си бе имал работа с девственица. Крийси гледаше на тази история с благоразположение и се забавляваше. С готовност се съгласи да останат на Гозо, докато Гуидо говори, очарова и убеждава.

Завладяването й му отне три седмици и не протече така, както той очакваше. Късно през нощта бяха отишли да поплуват в залива Рамла. След това седнаха на мекия червен пясък и дълго си говориха. Тя му разказа за простия си и скучен живот — беше от семейство на няколко поколения фермери. Той също заговори за своя живот. Беше му трудно да скрие истината, тъй като тя постоянно питаше: „Защо?“, а той не можеше да й отговори. Когато приключиха разговора, слънцето се показваше над хоризонта, а той бе забравил за първоначалната си цел. Тя каза, че сигурно родителите й ужасно се тревожат. На Гозо момиче да остане навън цяла нощ бе ужасно престъпление.

— Но ние нищо не сме направили — запротестира Гуидо, но забеляза загадъчния й поглед и осъзна, че не той е преследвачът.

Те се любиха и тя действително беше девствена. Гуидо се поколеба, но тя го пое в себе си, изкрещя и отново го пое, все по-рязко. Гуидо никога не можа да забрави тези моменти. Всички жени, които бе познавал, изведнъж престанаха да бъдат жени.

В светлината на деня той видя кръвта по бедрата й — единствената кръв, породена от любов. Той наблюдаваше как тя изчиства кръвта от себе си и се усмихва срамежливо, но гордо, и разбра, че животът му се е променил.

Те тръгнаха заедно нагоре по хълма през Надур към фермата на родителите й. Щом ги видя да се приближават, баща й — вече на полето — замръзна на мястото си и притихна.

— Това е Гуидо — каза тя. — Ние ще се оженим.

Баща й кимна и се върна към работата си. Познаваше дъщеря си. Една нощ извън къщи означаваше зет у дома.

Ожениха се в църквата „Свети Петър и Павел“ в Надур. Венча ги млад свещеник. Беше едър и силен и напомняше на Гуидо за Крийси. Не приличаше на свещеник — маниерите му бяха груби. Но хората в Надур го обичаха. Работеше упорито и беше практичен. Фермерите ценяха това. Хората в Гозо даваха всекиму прякор — свещеникът беше Каубоя.

Гуидо се тревожеше как ли ще реагира Крийси на тази сватба. Бяха приятели от петнайсет години и никога не се бяха разделяли. Но Крийси беше радостен и в никакъв случай — изненадан. Беше разбрал, че това момиче обича Гуидо, бе усетил силата й и се радваше за приятеля си.

Той беше кум на сватбата. Държеше се тихо и грубовато като Каубоя, а след венчавката пи много от силното вино на Гозо и усети в себе си много от щастието на Гуидо. Това бе чуждо щастие, но въпреки това Крийси се чувстваше добре.

Джулия инстинктивно бе усетила приятелството им и то не я засегна. Тя гледаше на Крийси като на неразделна част от Гуидо. Когато тръгнаха към Неапол, Крийси ги откара до летището. Наведе се да я целуне по бузата, тя го прегърна и дълго го държа в прегръдките си. Когато се отдръпна, той видя в очите й сълзи.

— Нашият дом е и твой дом — простичко каза тя.

Той кимна със странно изражение на лицето и каза:

— Ако нощем започне да хърка, прости свирни, това ще го накара да спре.

Тя се усмихна и се обърна, неспособна да каже каквото и да било повече. В самолета попита Гуидо какво ще прави Крийси оттук нататък. Той отговори, че Крийси ще си потърси някоя война някъде по света.

Така Гуидо се завърна в Неапол със съпруга, плати неустойка, за да освободи старата собственост от наемателите, и я превърна в „Пансионе Сплендиде“.

Майка му беше безкрайно щастлива и църквата в Позитано отново бе осветена от множество свещи.

 

 

Крийси ги навести няколко пъти в Неапол на отиване или връщане от война. Никога не им писа, не се обади по телефона. Просто идваше. Винаги носеше подарък за Джулия. Нещо интересно и необичайно. Веднъж — разкошен батик от Индонезия, друг път — наниз от естествени аквамаринени перли от Япония. Това не бяха подаръци, купени на момента, а обмислени, оригинални идеи. Тя знаеше това и то й даваше повече радост от очевидната им стойност.

Обикновено Крийси оставаше няколко дни, спокоен и благоразположен. Някоя вечер просто обявяваше, че си тръгва, а на сутринта вече го нямаше. Но последния път остана повече от месец. Никога не стоеше с празни ръце — занимаваше се с малки поправки из къщата, обичаше физическата работа.

Когато и последните клиенти си тръгваха след вечеря, тримата сядаха около голямата кухненска маса, гледаха телевизия, четяха или просто си говореха. Джулия обикновено се усмихваше, когато двамата мъже разговаряха. Духовната им връзка беше толкова силна, че изреченията често се превръщаха в една или две думи. Гуидо често започваше разговора с въпрос за някой от старите познати.

— Милър?

— В Ангола.

— Още ли ходи по фусти?

— Както обикновено.

— Още ли е точен в стрелбата?

— Страшен е.

— А узито?

— Не се разделя с него.

По-голямата част от разговорите бяха непонятни за нея, особено когато говореха за оръжия. След първите му няколко посещения Гуидо не можеше да си намери място, след като Крийси си отидеше, но тя нищо не казваше. Но при последното посещение той вече бе спокоен, сякаш свикнал със ситуацията, и щастлив. Когато Крийси за пореден път обяви, че на следващата сутрин си тръгва, тя му каза с равен глас, че ако иска да остане с тях, е добре дошъл и може да се чувства като у дома си. Гуидо не каза нищо — нямаше нужда. Крийси се усмихна с една от редките си усмивки и каза:

— Един ден може би ще го направя. Ще оправя всички жици и ще боядисвам къщата всеки ден.

Те знаеха, че говори сериозно. Той просто щеше да дойде и повече да не съобщава, че ще си замине — щеше да бъде хубаво и нещата щяха да се наредят както трябва.

Но един ден Джулия отиде на пазар. Местният футболен отбор беше спечелил и запалянковците караха в колона през града. Чуваха се свирки, развяваха се знамена. Една от колите, пълна с осем пияни мъже, се изплъзна от контрол и блъсна Джулия в стената.

Крийси пристигна седмица по-късно, уморен от дългото пътуване. Гуидо забрави да го попита откъде е научил. Остана няколко седмици и присъствието му помогна на Гуидо да превъзмогне мъката си.

 

 

Сега Гуидо седеше в колата и гледаше падналия над залива здрач. Слънцето беше залязло, оставяйки само отразена светлина. Опита се да си представи живота, ако не познаваше Джулия, и успя да го види. Сега вече наистина разбираше Крийси.

Трябваше да направи нещо различно, дори само за кратко. Нещо, което би заело времето и мислите му. Нещо, което да спре пропадането му надолу.

 

 

Крийси замина за Родезия и опита да се приобщи към тамошния свят. Обучаваше млади бели доброволци, водеше ги в джунглата. Но това беше различен свят, в който той не можеше да открие своето място. Не се опитваше да определи кое е добро и кое лошо във войната. Симпатизираше на белите. Те не бяха лоши хора. Просто бе минало твърде много време. Живееха в друг век. Бяха дошли като пионери — да открият нова страна, и се оприличаваха на първите заселници в Америка. Но времената се бяха променили. Те не можеха да изгонят или да унищожат черните така, както бяха унищожени американските индианци или аборигените в Австралия. Повечето от белите дори не желаеха да го сторят, а някои от тях откриха, че чернокожите имат мини, гранати, ракетни установки и автомати „Калашников“. Светът вече беше различен. Най-ужасното нещо беше безсмислието, което Крийси ясно различаваше. Другите не го виждаха, но той имаше зад гърба си цял живот, в който се бе научил да го разпознава. Диенбиенфу, Алжир, Катанга, отново Виетнам — един безкраен кръг от безсмислие. Войната в Родезия сякаш го накара да преосмисли целия си живот. Безсмислени битки заради хора, които апелираха към патриотизъм и храброст и не заповядваха да се убива, а говореха за смърт до последния човек. В бъдещето си Крийси виждаше още такива събития. Ако не в Родезия, то някъде другаде. „Безсмислие“ — това беше епитафия на миналото и определение за бъдещето му.

Крийси загуби интерес към живота. Започна да пие много, тялото му се отпусна, стана летаргичен. Накрая бе отстранен от операциите. Направиха го съветник. Можеха да го изхвърлят, но помнеха доброто старо време и му бяха благодарни. Не след дълго Крийси осъзна, че му дават милостиня, гордостта му не можа да го понесе и той замина. Отиде в Брюксел, където познаваше една жена, но тя вече не живееше там. Крийси взе влака за Марсилия, а след това импулсивно реши да се качи на ферибота за Корсика.

Основният контингент на Легиона беше разположен в Корсика и инстинктът му го отведе там. Много години бяха минали, откакто Първи парашутен полк се бе разбунтувал. Легионът им беше простил. Там те имаха дом. Може би сиракът искаше да се завърне в сиропиталището.

Крийси пристигна в Калви следобед, седна на площада и си поръча питие. Казармите бяха разположени на хълма и докато се чудеше дали да се качи горе, той дочу гласове. Пееха маршовия химн на Легиона — „Кървавицата“. Легионерите се появиха иззад ъгъла, марширувайки бавно и стегнато — осемдесет и пет крачки в минута. Бяха новобранци. Изглеждаха елегантно в новите си униформи и за пръв път демонстрираха строевата си подготовка. Той гледаше младите загорели лица и се чувстваше остарял с хиляда години.

Когато легионерите отминаха и последните звуци заглъхнаха, Крийси допи питието си и се върна на гарата. На другия ден беше в Бастия. Седеше край доковете, отново пиеше и чакаше ферибота за Ливорно. Смяташе да отиде да види Гуидо. Може би отново щяха да се съберат. Може би животът нямаше да бъде безсмислен.

Той наблюдаваше как се качват няколкото пътници. След това пресече улицата, за да се присъедини към тях, и подмина момчето. Когато фериботът потегли, той застана на кърмата и видя как детето му махна с ръка. Сбогом, Корсика. Сбогом, момче.

 

 

— Бодигард — каза Гуидо.

Крийси го изгледа с празен поглед.

Седяха в кухнята и Гуидо му разясняваше предложението на Елио.

Брат му бе просперирал. След като получи добро образование, той се специализира като счетоводител. За всичко това плащаше Гуидо. Елио работеше в счетоводна фирма в Милано и се справяше добре. Бе казал на Гуидо, че сред клиентите му е и една агенция за охрана, която осигурява телохранители на индустриалците. Имаше голямо търсене и недостиг на обучени хора. Заплащането беше отлично. Гуидо му възрази — Крийси бе абсолютно неподходящ и практически бе алкохолик. Щеше да се заеме с работата, да предявява необосновани претенции и да се провали. След това Елио му обясни за „премийните телохранители“ и Гуидо се заинтересува.

— Но заплащането е страшно ниско — отбеляза Елио.

„Няма значение“ — помисли си Гуидо. Знаеше, че Крийси има много пари. През всичките тези години бе печелил много и харчил малко.

— Бодигард — повтори Гуидо.

— Ти си луд — отговори му Крийси. — В моето положение не бих могъл да пазя и труп.

Гуидо му разказа за „премийните телохранители“, но не можа да го убеди.

— Хората не биха наели абсолютен — как беше там — алкохолик.

Гуидо сви рамене.

— Това е само начин да понижат застрахователните суми.

— Но аз съм алкохолик!

Гуидо въздъхна.

— Естествено, ще трябва да внимаваш с пиенето. Пий нощем. Така правиш и тук, а през деня не изглеждаш чак толкова зле.

— А какво ще стане, ако има опит за отвличане?

— Направи най-доброто, на което си способен. Не ти плащат, за да вършиш чудеса.

Крийси отново обмисли предложението, но остана скептично настроен. Винаги бе работил за едни или други военни. Отново възрази:

— Един телохранител трябва непрекъснато да бъде близо до човека, когото охранява. Не ме бива за това, знаеш го.

— Затова ще бъдеш мълчалив телохранител — усмихна се Гуидо. — Някои хора оценяват това.

Крийси измисляше нови доводи против, но Гуидо внимателно го притискаше. Елио го бе поканил в Милано за няколко дни.

— Защо не отидем да поразгледаме?

Накрая Крийси се съгласи да види в какво се състои работата. По-късно, когато тръгна да си ляга, той поклати глава и промърмори:

— Проклет бодигард!

Гуидо извади лист и химикалка и написа писмо на Елио. Знаеше, че от агенцията ще искат информация относно квалификацията на Крийси, но самият Крийси нямаше да спомене нищо, освен най-общите факти. Писа дълго време: първо разказа за кариерата на Крийси в Легиона, след това — за войните в Африка, Средния изток и Азия. След това описа с какви оръжия е работил приятелят му. Списъкът беше дълъг. Накрая описа наградите на Крийси. Знаеше, че италианците се впечатляват от медали.

Запечата писмото и го остави на масата заедно с бележка, в която молеше Пиетро да го изпрати още сутринта. Легна си окуражен както никога досега, откакто бе пристигнал приятелят му.