Джъстин Кронин
Дванайсетте (9)

Осем

За заместник-директора денят не беше добър. В този ден, 31 май — Денят на загиналите във войните, не че имаше значение — сякаш наближаваше краят на света.

Колорадо вече не съществуваше, в общи линии. Колорадо беше капут. Денвър, Грийли, Форт Колинс, Булдър, Гранд Джанкшън, Дуранго и градчетата между тях, наброяващи хиляда. Последните сведения от въздушното разузнаване показваха кадри като от бойно поле: преобърнати коли по магистралите, горящи сгради, навсякъде трупове. По време на светлите часове от деня не се виждаше друго движение, освен от птици, огромни кръжащи ята птици, които сякаш бяха получили заповед от Централното управление на лешоядите.

Дали някой щеше да прояви добрата воля да му сподели чия беше идеята да се избие населението на цял Колорадо?

А вирусът беше неудържим. Разпространяваше се във всички посоки, ръка с дванайсет пръста. Докато отбраната на щата успее да затвори главните междущатски магистрали — тия разтреперани от страх задници не бяха в състояние сами да се измъкнат и от горяща къща — конят вече излиташе в галоп вън от обора. Тази сутрин Центърът за контрол и превенция на заболяванията беше потвърдил нови случаи в Киърни, Небраска; Фармингтън, Ню Мексико; Стърджис, Южна Дакота; Ларами, Уайоминг. И това бяха само случаите, за които са разбрали. Нищо още не се съобщаваше за Юта или Канзас, но беше въпрос на време, може би дори въпрос на часове. В Северна Вирджиния беше пет и половина, три часа оставаха до залез, пет часа до залез оставаха на запад.

Те действаха нощем.

Срещата с командващите видовете въоръжени сили на Министерството на отбраната не мина добре, Гилдър не беше и очаквал друго. Като начало съществуваше онзи „проблем“ със Специалните оръжия. Военните открай време бяха притеснени относно или недостатъчно наясно по отношение на дейността на Отдела за специални оръжия или се питаха защо този отдел съществува отделно от каквото и да било военно командване и на всичко отгоре бюджетът му се дава от Министерството на селското стопанство. (Отговор: Защото на никого не му пука за селското стопанство.) При военните всичко се свеждаше до йерархия, важно беше кой пикае върху пожарния кран най-отвисоко и доколкото военната управа схващаше: Специални оръжия не отговаряха пред никого, а отделните му звена бяха събрани от дузина други агенции и частни предприемачи. Твърде много приличаше на игра на карти, в която никой нито можеше да й хване края, нито къде и какви са й козовете. Колкото до истинската дейност на ОСО, Гилдър беше чул прякорите на отдела. „Отдалечаване от сериозните оръжия.“ „Отдел за смахнати и откачалки.“ „Особено сдухани олигофрени“. И любимото му „Отдел за складиране на обуща“ (Дори беше започнал да ги нарича Склада).

И така заместник-директор Гилдър (дали още имаше истински директори?) се беше озовал изтипосан пред командващите видовете въоръжени сили (достатъчно звезди и нашивки имаше около масата за съставянето на девически скаутски взвод), за да предложи своята официална оценка на ситуацията в Колорадо. (Съжалявам, създадохме вампири; навремето си примряхме от въодушевление по идеята.) Последваха цели трийсет секунди, изпълнени с втрещено мълчание, всеки чакаше да чуе кой ще говори след това.

Да видим дали съм ви разбрал правилно — бавно произнесе председателят и наклони скръстените си ръце към масата. Гилдър усети как капка пот се стече от сгъвката на мишницата му надолу. Решили сте да предизвикате мутация в стар вирус, с чиято помощ да трансформирате дузина осъдени на смърт затворници в неунищожими чудовища, които живеят от кръв, и сте възнамерявали да го пазите в тайна от всички, така ли?

Ами „решили“ не е точната дума. Гилдър беше станал част от ОСО след началото на проекта. Дошъл беше от администрацията и по проекта вече бяха разпилени толкова много пари и толкова много часове бяха преминали в безсмислено бъхтене, че и да искаше, нямаше как да го спре. Проект „Ной“ се командваше от толкова неясна йерархична верига, че дори Гилдър не знаеше къде се крие началото й — вероятно в Управлението по национална сигурност, макар да имаше усещането, че цялата работа стигаше далеч по-високо, вероятно до Белия дом. Но докато седеше пред командващите видовете въоръжени сили, разбра, че подобно уточнение е безсмислено. Гилдър беше прекарал три десетилетия в работа за управления, в които огромна част от работата беше така засекретена, че в крайна сметка никой за нищо не носеше отговорност. Все едно че идеите покълваха от само себе си. Да сме направили какво? Нищо подобно не сме направили. И после всичко отиваше в машината за унищожаване на хартия. Тъкмо това щеше да се случи със Специални оръжия, вероятно дори със самия Гилдър.

Междувременно вината трябваше да се разпредели на дребно. Срещата скоро се превърна в състезание по надвикване. Гилдър поемаше обида след обида. Отдъхна си, когато го изгониха от залата, защото знаеше, че положението е извън контрола му. Занапред военните щяха да разрешават създадения проблем така, както разрешаваха всички проблеми: разстрелваха всеки, изправил се пред тях.

От гледна точка на настоящия момент вероятно Гилдър беше представил положението по-смекчено. Но предвижданията на Центъра за контрол на заболяванията бяха красноречиви. След три, най-много четири седмици вирусът щеше да покоси Чикаго, Сейнт Луис, Солт Лейк. След шест седмици щеше да стигне до крайбрежията.

Вампири, Иисусе Христе. Какво си е въобразявал?

Какво са си въобразявали всички?

И въпреки това нямаше съмнение, че Лиър работи по някакъв въпрос. Великият Джонас Лиър — дори Гилдър беше чувал за работата му, биохимик от Харвард с коефициент на интелигентност около милиард, който всъщност беше създателят на научната област палеовирусология и изнамираше и възкресяваше древни организми за съвременно приложение. В неговите професионални среди се смяташе, че Лиър със сигурност един ден ще получи Нобелова награда. Признаваше, че използването на осъдени на смърт вероятно не е бил най-брилянтният ход. В тази посока бяха надминали себе си. И със сигурност Лиър се бе поизложил. Но трябваше да се признае, че идеята има потенциал. Например в частта с безсмъртието. Вечният живот. Напоследък се оказа, че този въпрос съвсем лично засяга Гилдър.

Единствената му надежда беше момичето.

Ейми БФ. Тринайсетият обект на изследванията, отвлечена от метох в Мемфис, Тенеси, където майка й я изоставила. Гилдър имаше известни угризения, задето беше дал съгласието си за отвличането. Дете, милостиви Боже. Нямаше как да остане незабелязано. И не остана. Докато Улгаст я доведе, кой ли не вече от целият полицейски състав, патрулиращ по магистралите на Оклахома, до шерифите претърсваха щата за нея, а Ричардс — кретенът му с кретен — беше осеял с трупове километър и половина. Монахините в метоха — застреляни, докато спят. Двама полицаи от малък град. Шестима души в кафене, чието единствено прегрешение било, че дошли да закусят по времето, когато там е бил Улгаст с момичето.

Но молбата за момичето беше дошла от самия Лиър и Гилдър не можеше да му откаже. Всеки от пандизчиите беше инжектиран с леко модифициран щам на вируса, въздействието му обаче си оставаше същото. Преминаваха през заболяване, кома и преобразявано на външния вид, а накрая се оказваше, че висят с главата надолу от тавана и нагъват заек. Щамът на Ейми беше различен. Той не идваше от Фанинг, биохимика от Колумбийския, заразен при злополучната експедиция на Лиър до Боливия. Вирусът на Ейми идваше от групата туристи, от които беше започнала цялата история — пациенти в последен стадий на рак, отишли да се повеселят на пътешествие в джунглата с туристическа агенция за екологичен туризъм, кръстена „Последно желание“. До месец всичките бяха измрели: удар, сърдечен пристъп, аневризма или пък телата им се бяха пръснали. Само че междувременно показали забележително подобрение в състоянието си: на един от тях отново му израснала коса, а всичките починали, оздравели от рака. Да се разнищват намеренията на Лиър беше безсмислено, вероятно е стигнал до извода, че този щам на вируса е отговорът. Номерът бил да се запази животът на първия обект. Затова избрал Ейми, малко и здраво момиченце.

И се получило. Гилдър знаеше, че се е получило. Защото Ейми все още беше жива.

Кабинетът на Гилдър, който се намираше на третия етаж на иначе необозначена ниска федерална сграда с офиси в района на Феърфакс — където ОСО делеше мястото с други структури, Офисът за технологично наблюдение, Департаментът по специални енергийни нужди на вътрешните структури за сигурност, Националната администрация по наблюдение и изучаване на океана и атмосферата, че и детска градина — гледаше към междущатска магистрала 66. Понеделникът след почивните дни за Деня на загиналите във войните беше, а по магистралата почти нямаше движение. Голяма част от населението на града вече го беше напуснала. Гилдър предполагаше, че са изпратени доста покани за гостуване. Свекърва, която живее в северната част на Ню Йорк. Приятел с дървена къща в планините. Но след като целият въздушен транспорт беше спрян, хората не можеха да стигнат кой знае колко далеч и в крайна сметка нямаше никакво значение. Човек не може да се крие вечно от природата. Или поне така бяха учили Хорас Гилдър.

Момичето някак беше успяло да се измъкне от Колорадо. Уловиха сигнала от нея в Южен Уайоминг през първите няколко часа. Което означаваше, че се движи с кола и не е сама. Някой шофираше. Все пак беше изчезнала. Предавателят в нейния биомонитор беше с ограничен обхват и прекалено слаб за сателитите. Момичето трябваше да се намира на няколко километра от предавателната кула, която не трябваше да е кула в някой селскостопански район, ами да е свързана с федералната мрежа. Което в Южен Уайоминг беше лесно да се избегне, стига човек да не се движи по основните магистрали. Вече можеше да е навсякъде. Който и да я придружаваше, имаше ум в главата си.

Почукване по вратата прекъсна размислите му, Гилдър се извърна от прозореца и видя Нелсън, старшия офицер — отговорник по техническите въпроси на отдела — да стои на прага. Иисусе, какво сега?

— Имам добри и лоши новини — обяви Нелсън.

Както винаги, Нелсън беше облечен в черна тениска и джинси, на мръсните си крака имаше чифт чехли. Бързорек учен от университета „Родес“, не с една, ами с две докторски титли от Масачузетския технологичен институт — по биохимия и информационни системи на бъдещето — Нелсън беше най-умният тип в сградата, който превъзхождаше останалите с километър и това му беше съвършено известно. Все още не беше се отърсил от младежката нагласа да гледа на света като на поредица от вбесяващи проблеми, сътворени от хора, които не са толкова готини и умни като него. Отношенията им бяха сърдечни. Нелсън се отнасяше към Гилдър като към немощен възрастен родител, особа, която заслужава уважение, но чието мнение и съвети вече не са от значение — а Гилдър трябваше да признае, че такова отношение, макар и не чак неоправдано, отчайваше, когато идваше от момче, което явно си реше косата на четири дни веднъж. Той беше на двайсет и осем, а Гилдър на петдесет и седем и всичко у Нелсън сякаш целеше да го накара да се почувства стар.

— Някаква следа от нея?

— Нада^[1] — Нелсън почеса рошавата си брада. — Никаква от никого.

Гилдър потри очите си, които лютяха от безсъние. Трябваше да се прибере у дома, да вземе душ и да облече чист костюм. От два дни не беше излизал от кабинета си, дремваше за кратко на дивана и живееше на боклучавата храна от автоматите. Имаше проблеми и с пръстите. Бяха безчувствени и изтръпнали.

— Каза, че имаш и добри новини, нали?

— Зависи как ще погледнеш. От една неутрална гледна точка вероятно не са най-добрите, но явно някой най-накрая е успял да застреля лунатика от Денвър. Моето предположение е, че са били от Управлението за национална сигурност или пък някой от малките домашни любимци на Лиър го беше спипал. Каквото и да е станало, онзи тип завинаги остава офлайн.

Последната база в Денвър: и Гилдър като всички беше гледал записите. Трябваше да му се признае на тоя тип, че му стиска. Пълно беше с хипотези кой и какъв е, но всеобщо беше убеждението, че е бивш военен. Специалните части или Тюлените.

— И какво е чак толкова лошо?

— От Центъра за контрол на заболяванията току-що подадоха нови данни. Изглежда, първоначалният алгоритъм не е успял да отрази точно колко много тези създания обичат да ядат. Да бяха ме попитали, щях да им го кажа. Или са го подценили, или някой от студентите на стаж за през лятото е сбъркал мястото на десетичната запетая, унесен в бленувания за последния път, когато е чукал девойката си.

Понякога да се разговаря с Нелсън беше като да се озаптява петгодишно хлапе. Гениално петгодишно хлапе, но все пак…

— Изплюй го вече, моля те.

Нелсън сви рамене.

— Ако се съди по настоящото положение, въз основа на най-новите предвиждания, изглежда, разполагаме с още по-ограничен срок. От порядъка на трийсет и девет дни.

— Докато стигне крайбрежията ли, имаш предвид?

— Ами, не точно.

— Какво тогава?

— Целия континент Северна Америка.

Мрачна сянка легна върху лицето на Гилдър, прииска му се да седне.

— Отговорът вече се подготвя в Центъра — продължи Нелсън. — Предполагам, че ще се опитат да изпепелят огнищата на вируса. Ще започнат с населението на центровете и ще продължат с всички останали.

— Всемогъщи, Боже!

Нелсън се намръщи.

— Това е малка цена като цяло. Ако бях президент на Русия например, знам как щях да постъпя. Нямаше да позволя да прехвърли Атлантика.

Имаше право и Гилдър го знаеше. Осъзна, че дясната му ръка трепери. Улови я с лявата, опита се да овладее спазмите и едновременно с това жестът му да изглежда естествен.

— Добре ли си, шефе?

И десният му крак се разигра. У него се надигна непонятно желание да се разсмее. Вероятно от напрежението. Преглътна с усилие, в гърлото му се надигна горчилка.

— Намерете момичето.

 

 

Щом Нелсън излезе, Гилдър поседя в кабинета си още няколко минути. Мъчеше се да се съвземе. Треперенето премина, но смехът все така напираше — завоалирано наричаха този симптом „емоционална невъздържаност“. Накрая се предаде и от гърлото му излезе единично пролайване, което му донесе облекчение. Иисусе, звучеше като обсебен. Надяваше се никой отвън да не го е чул.

Излезе от сградата, изкара колата си от гаража — бежова тойота камри — и потегли към стаята си в Арлингтън. Искаше да се изкъпе и преоблече, но изведнъж това занимание му се стори някак като работа, сипа си скоч и запрещраква каналите на телевизията. Много бързо всички телевизии, та чак и синоптичния канал, прогласиха опасното положение с интригуващи надписи („Нацията в криза“ и т.н.) и по лицата на всички водещи се изписа тревога и недоспиване, особено при тези, които отразяваха събитията иззад някоя магистрала някъде си — на фона на житни ниви, нескончаеми върволици от коли, които пъплеха покрай тях сред ширеща се какофония от вой на клаксони. Цялата страна сякаш действаше като повреден механизъм на неравни и безпомощни тласъци, все едно е на погрешна предавка. Погледна часовника си: 8:05. След по-малко от час половината от страната щеше да потъне в мрак.

Надигна непокорното си тяло от дивана и изкачи стълбите. Стълби — едно бъдещо притеснение. Какво щеше да прави, когато вече нямаше да може да се изкачи по стълбите? Това обаче едва ли имаше вече значение. В банята пусна душа и свали бельото си, а докато потече топлата вода, стоя пред огледалото. Странното беше, че не изглеждаше болнав. Може би малко поотслабнал. Имаше един период, когато се възприемаше като атлет — беше част от отбора по атлетика на колежа Боудън — но тези времена бяха далечно минало. Работата му с изискванията си за секретност беше направила невъзможен брака за него, но доста след като прехвърли четирийсетте, Гилдър беше успявал да поддържа такава форма и отношения, че дори жените да не се обръщат след него, поне да му запълват времето. Поредица от дискретни връзки с жени, осведомени за положението. Гордееше се с добре управляваното качество на тези връзки, но един ден всички просто бяха прекъснали. Погледи, на които би могло да се отговори, просто се плъзгаха от него, разговорите, които преди служеха за изкусни увертюри, водеха до задънена улица. Подобно развитие беше неизбежно, предполагаше Гилдър, но не можеше да му се радва. Оглеждаше отражението си, преценяваше се критично. Лице с квадратна челюст, което някога изглеждаше сурово, но кожата отдавна беше провиснала на челюстите. Оредялата му и изтъняла коса беше вчесана назад върху темето му в неуспешен опит да прикрие призрачно белия му скалп. Под очите си имаше торбички, талията му се беше превърнала в търбух, краката му бяха кльощави и наглед хилави. Неприятна гледка, но нищо, което да не е приел като неминуем упадък, съпътстващ края на средната възраст.

Никой никога не би предположил по вида му, че умира.

Взе си душ и си облече чист костюм. В гардероба му нямаше почти нищо друго; костюми в приглушени цветове с две копчета — обикновено в тъмносиньо, понякога в сиво с фино райе, понякога поплин каки през лятото — съчетани с бледосиня или искрящо бяла риза и вратовръзка, неутрална колкото Швейцария. Костюмите му бяха толкова неотлъчно свързани с неговото себеусещане, че без тях се чувстваше гол. Като внимаваше за равновесието си, слезе по стълбите към дневната, където телевизорът прилежно пролайваше нескончаемите лоши новини. Нямаше апетит, но въпреки това сложи в микровълновата да се подгрява замразена лазаня и стоя пред нея, докато секундите течаха. Седна на масата и се насили да се храни. Диазепамът правеше всичко блудкаво и придаваше метален привкус на храната, пък и сковаността на гърлото му не беше отзвучала, като да носеше яка с два размера по-малка. Лекарят му беше предложил да опита млечни шейкове или нещо лесно за преглъщане като макарони, но не можеше да си наложи да прибягва до бебешка храна. От тук насетне нещата щяха да вървят надолу.

Хвърли недоядената лазаня в кофата за боклук и отново погледна часовника си. Малко след девет. Добре, каквото и да ставаше в средната част на страната, то си ставаше. Нелсън щеше да му позвъни при необходимост.

Излезе от къщи и потегли към Маклийн. Очакваше го злокобно задължение, но Гилдър нямаше друго. Пред отдалечената от пътя сграда лежеше широка зелена морава, на отклонението имаше табела ВЪЗСТАНОВИТЕЛЕН ЦЕНТЪР ШЕДОУДЕЙЛ. На рецепцията Гилдър показа шофьорската си книжка на сестрата, после продължи по коридора, който миришеше на медикаменти, тръгна покрай картините масово производство, със зелени поля и слънчеви залези. Мястото беше притихнало, дори за този час. Обикновено се виждаха санитари, пациенти, които все още можеха да се радват на компанията на други хора в общите помещения. Тази вечер беше като в гробница.

Стигна до стаята на баща си, внимателно почука и отвори вратата, без да изчака отговор.

— Татко, аз съм.

Баща му седеше в количката си до прозореца. Челюстта му висеше, мускулите на лицето му бяха отпуснати като тесто за палачинки. От устата му висеше проточила се слюнка и стигаше до хартиеното лигавче, поставено около врата му. Някой го беше облякъл в лекьосан анцуг и ортопедични обувки с лепящи се връзки. Не даде никакъв знак, че го е познал, когато Гилдър влезе в стаята.

— Как си, татко?

Около баща му миришеше на урина. Болестта на Алцхаймер беше стигнала до стадий, в който вече никого не разпознаваше, но все пак тялото му продължаваше да функционира. Какъв ужас, помисли си Гилдър, самотата на ума. Макар че мълчанието на баща му и чувството за отсъствие да не бяха нещо ново. В живота си — както и сега в смъртта си — той имаше емоционалността на студенокръвно влечуго. Гилдър знаеше, че баща му просто така е бил възпитаван — син на собственици на мандра в малък град, които посещават църква три пъти седмично и сами си колят прасетата — но въпреки това не можеше да се абстрахира от огорчението от детството си, преминало в надежда да спечели вниманието на мъжа, за когото беше невъзможно да даде някакъв израз на привързаност. Желанието му далеч не беше неизпълнимо, ами напълно естествено. Имаше право да иска от баща си да се отнася към него като към свой син, поради простата причина че се е родил. Да поиграят на топка в есенните следобеди, да го похвали от страничната линия на игрището, да прояви интерес към живота му. Гилдър беше направил всичко както трябва. Получавал беше хубавите оценки, проявяваше прилежност в залите и на пистите за бягане, получи пълна стипендия за колежа, бързо израсна в кариерата и се превърна в ценен от останалите възрастен. И въпреки всички успехи баща му нямаше какво да каже. Гилдър не си спомняше и един-единствен случай, в който баща му да му е казал, че го обича, или да го е докоснал с обич. Човекът чисто и просто пет пари не даваше за него.

Най-тежка беше участта, паднала се на майката на Гилдър, по природа общителна жена, чиято самота я докара до алкохолизъм, а от своя страна алкохолизмът най-накрая я уби. В по-късните си години Гилдър стигна до убеждението, че майка му е търсела утеха и другаде, че е имала своите любовни забежки. След като настаниха баща му в центъра в Шедоудейл, Гилдър разчисти къщата в Олбъни, в която всичко беше нагоре с краката, с претъпкани чекмеджета и шкафове, и в тоалетката на майка си откри кадифена кутийка от „Тифани“. Когато погледна в нея, намери гривна — гривна с диаманти. Вероятно струваше, колкото баща му — строителен инженер — печелеше за година. Баща му не би могъл да си позволи подобен подарък, а и мястото, на което откри кутийката — скрита в дъното на чекмеджето под куп ръкавици и шалове — изясни на Гилдър, че се е натъкнал на подарък от любовник. Кой ли е бил? Майка му работеше като секретарка в юридическа фирма. Дали не е бил някой от адвокатите от фирмата, в която работеше? Някой, с когото се е запознала там? Или повторно пламнала любов от младостта й? Зарадва се, че майка му е открила все някакво щастие, което да носи светлина в самотното й съществувание, но в същото време откритието го беше потопило в отчаяние, което не отмина със седмици. Майка му беше единственият светъл спомен от детството му. Но животът й, истинският й живот, си беше останал за него скрит.

При всяко посещение при баща му тези спомени го завладяваха и често, докато станеше време да си тръгва, до такава степен се чувстваше отчаян или обзет от неизразена ярост, че с мъка мислеше трезво. На петдесет и седем години беше и въпреки това не спираше да копнее за някакъв проблясък на признание.

Постави единствения стол в стаята срещу количката на баща си. Главата на стареца, плешива като на бебе, беше странно килната към рамото му. Гилдър извади кърпа от масичката до леглото и избърса слюнката от брадичката му. На поднос седеше отворена кутия с ванилов пудинг с нестабилна метална лъжица.

— Как се чувстваш, татко? Как се отнасят с теб?

Мълчание. Но в ума си Гилдър можеше да чуе как гласът на баща му изпълва пространствата.

Ти майтапиш ли се с мен? Я ме виж, за Бога. Дори до кенефа не мога да ида като хората. Всички ми говорят, като че съм дете. Как мислиш, че съм, момченце?

— Виждам, че не си си изял десерта. Не искаш ли малко пудинг? Какво ще кажеш?

Шибан пудинг! Тук само с това ме тъпчат. Пудинг за закуска, пудинг за обяд, пудинг за вечеря. Като сопол е.

Гилдър пъхна пълна лъжица между зъбите на баща си. По силата на някакъв рефлекс старецът примлясна и преглътна.

Виж ме само. Да не мислиш, че съм на излет? Сам да се олигавям, да седя в пикнята си?

— Не знам дали напоследък следиш новините — Гилдър пъхна втора лъжица в устата на баща си — но има нещо, което според мен трябва да знаеш.

Нима? Казвай, каквото имаш, и ми се махай от главата.

А какво искаше да каже Гилдър? Умирам? Че те всички умираха, дори и да не го осъзнават още? За какво щеше да послужи тази информация? Хрумна му мисъл, от която целият се смръзна. Какво щеше да стане с баща му, когато вече нямаше да има никого нито от докторите, нито от сестрите, нито от санитарите? След всичко случило се през последните няколко седмици Гилдър беше толкова зает, че не обмисли тази възможност. Градът обезлюдяваше. Скоро, след седмици или дори след дни, всички щяха да бягат, за да спасят живота си. Гилдър си припомни какво се случи в Ню Орлиънс след ураганите, първо Катрина, а след това Ванеса, историите за възрастните пациенти, изоставени да тънат в собствените им изпражнения, да умират от глад и обезводняване.

Слушаш ли ме, момченце? Седиш си с това тъпо до безкрайност изражение. Какво е толкова на пожар важно, че си дошъл да ми го съобщиш?

Гилдър поклати глава.

— Нищо, татко. Нищо важно — гребна последната част от пудинга, пъхна го в устата на баща си и избърса устните му с кърпата. — Сега да си починеш, а? — рече той. — Ще се видим след няколко дни.

Майка ти беше курва, знаеш и сам. Курва, курва, курва…

Гилдър излезе от стаята. В празния коридор спря и си пое въздух. Гласът беше въображаем, осъзнаваше го. Но въпреки това имаше моменти, когато имаше чувството, че разумът на баща му се е отделил от тялото му и се е вселил в неговото.

Върна се към рецепцията на входа. Сестрата, млада латиноамериканка, решаваше кръстословица.

— Трябва да смените пелената на баща ми.

Сестрата не го и погледна…

— Трябва да се сменят пелените на всички — след като Гилдър не помръдна от рецепцията, тя припряно вдигна поглед от кръстословицата. Очите й бяха много тъмни и с плътна очна линия. — Ще кажа някой да го направи.

— Ако обичате.

При вратата се спря. Сестрата отново се беше заловила с кръстословицата.

— Кажете на някого да преобуе баща ми, мътните ви взели.

— Казах, че ще имам грижата.

Завладя го неудържим порив на гняв. На Гилдър му се прииска да забие молива в гърлото й.

— Вдигнете шибания телефон, ако няма да се заемете сама.

Сестрата изпухтя, вдигна слушалката и набра номер.

— Обажда се Мона от рецепцията. Гилдър от 126 трябва да се преоблече. Да, синът му е тук. Добре, ще му предам — затвори телефона. — Вече щастлив ли сте?

Въпросът беше толкова абсурден, че не знаеше откъде да подхване всичко, което имаше да й каже.

 

 

Гилдър нямаше да умре като баща си — тъкмо напротив. Имаше АЛС — амиотрофична латерална склероза, по-известна като болест на Лу Гериг. Основните двигателни функции са първите, които са засегнати, очакваха го мускулни спазми и бавната смърт като напълно безполезен индивид, последвани от изчезването на говора и способността да преглъща. Внезапните изблици на смях или плач бяха загадка — никой не знаеше причината за появата им. В крайна сметка щеше да умре на респиратор, с напълно обездвижено тяло, без да може да се движи, дори да говори. Най-лошото беше, че щеше да запази способността си да мисли и разсъждава. За разлика от баща си, чийто мозък беше засегнат най-напред от болестта, Гилдър щеше да изживее всеки миг от упадъка си в пълно съзнание. Жив мъртвец, без никакъв близък, с изключение на някоя намусена медицинска сестра за компания.

Наясно беше, че, след като му поставиха диагнозата, преживя период на силен потрес. Шокът обясняваше налудничавото му поведение по отношение на Шона — това не беше истинското й име, разбира се. В продължение на две години Гилдър я посещаваше всеки втори вторник от месеца, винаги в апартамента, осигурен от работодателите й. Тя беше тъмнокожа, стройна, с леко азиатски очи и достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, макар че не това го привличаше — той би предпочел да е малко по-възрастна. Първоначално я откри чрез агенция, но след изпитателен период получи разрешение да й се обажда директно. Първият път беше притеснен като колежанин. Дълго време беше изминало от последния му път с жена и разбра, че се притеснява дали ще се представи на ниво, абсурдно притеснение, погледнато от по-късен момент. Момичето бързо го предразположи и пое развитието на събитията в свои ръце. Ритуалът беше неизменен. Гилдър звънеше на звънеца отвън разнасяше се жуженето му, после изкачваше стъпалата до апартамента, където тя го чакаше на отворената врата, усмихваше му се приветливо, облечена в черна рокля за коктейл и възхитително еротично бельо от коприна и дантела под нея. Разменяха си по някоя шега, каквито си разменяха всички любовници следобед, следваше дискретното оставяне на плика с парите в брой на скрина, после преминаваха към същината на срещата. Винаги Гилдър се събличаше пръв, после наблюдаваше как тя се съблича, оставяше роклята да се смъкне като завеса на пода, преди царствено да я прекрачи. Любеше се въодушевено с него и въодушевлението й не изглеждаше нито престорено, нито твърде професионално и за тези няколко минути разумът на Гилдър постигаше с нищо несравним в живота му покой. По време на оргазма му Шона непрекъснато повтаряше името му, гласът се разтапяше в напълно убедителна имитация на женско сексуално удовлетворение. Гилдър се чувстваше така, сякаш се носи по вълните на тези звуци и усещания, плъзга се по гребена им като сърфист в спокоен бряг.

Защо не те виждам по-често? — питаше го тя след това. Щастлив ли си от нещата, които правя? Няма друга, нали? Искам да съм единствена, Гилдър. Много щастлив, отговаряше той и галеше копринената й коса. Не бих могъл да съм по-щастлив, отколкото съм с теб.

Нищичко не знаеше за нея — поне нищо истинско. Въпреки това в седмиците след поставянето на диагнозата му единственото убежище, което разумът му намираше, беше в идеята, че е влюбен в нея. Споменът сега го притесняваше, психологическият му подтекст беше очевиден — не искаше да умре в самота — но по онова време беше напълно убеден в чувствата си. Той беше лудо, безнадеждно влюбен и не беше ли възможно, дори вероятно, Шона да споделя чувствата му? Това ли имаше предвид тя, когато искаше да бъде единствена за него? Защото онова, което правеха и споделяха един с друг, не можеше да е фалшиво, подобни изживявания двама души можеха да споделят само когато са истински свързани.

Мислите му продължаваха все в тази посока, докато не се вкара в такова състояние, че мислеше само за Шона. Реши да й направи подарък — символ на своята любов. Скъп подарък и достоен за чувствата му. Бижу. Трябваше да е бижу. И не нещо ново, купено от магазина, ами по-лично; диамантената гривна на майка му. Окрилен от решението си, той уви кутийката от „Тифани“ в сребриста хартия и отиде с колата до апартамента на Шона. Не беше вторник, но нямаше значение. Чувствата, които изпитваше, не се вписваха в никакъв график. Позвъни на вратата и зачака. Минутите минаваха, което беше необичайно. Шона винаги отваряше много бързо след звънеца. Отново позвъни. Този път домофонът изпращя и той чу гласа й:

— Моля?

— Хорас е.

Мълчание.

— Не си записан в графика ми. Нали? Може би съм допуснала грешка. Позвъни ли предварително?

— Нося ти нещо.

Домофонът сякаш замря.

— Почакай секунда — каза тя накрая.

Минутите течаха. Гилдър чу стъпки по стълбището. Може би звънецът не работеше. Шона идваше да отвори вратата. Но силуетът, който сви зад ъгъла, не беше на Шона. Беше на мъж. Към шейсетте, плешив и набит, със свинско лице на руски гангстер, облечен в смачкан раиран костюм и разхлабена вратовръзка. Признаците бяха налице, но в превъзбуденото си състояние умът на Гилдър ги отхвърли. Мъжът излезе през вратата и мимоходом хвърли бегъл поглед на Гилдър.

— Късметлия си — смигна му той.

Гилдър забърза нагоре по стълбите. Почука три пъти, почака със засилващо се притеснение, най-накрая вратата се отвори. Шона не носеше рокля, а копринен пеньоар, пристегнат в кръста. Косата й беше в безпорядък, гримът й размазан. Сигурно е дошъл, докато си е подремвала.

— Хорас, какво правиш тук?

— Съжалявам — изведнъж беше останал без дъх. — Знам, че трябваше да позвъня.

— Ако трябва да съм искрена, наистина не е най-подходящото време.

— Само за минутка. Може ли да вляза, моля?

Тя го огледа сдържано, после май омекна.

— Добре. Ще трябва да стане набързо.

Отдръпна се, за да го пусне да влезе. Имаше нещо различно в апартамента, но Гилдър не можеше да каже какво точно. Изглеждаше мръсен, въздухът беше тежък и неприятен.

— Е, това ли е което виждам? — тя гледаше обвитата със сребриста хартия кутийка. — Хорас, не биваше.

Гилдър й я подаде.

— За теб е.

Очите й засияха топло, тя махна опаковката и извади гривната.

— Какво внимание само. Колко красиво бижу.

— Семейно е. Принадлежало е на майка ми.

— Това го прави още по-специално — тя го целуна бързо по бузата. — Дай ми минутка да се поизчистя и веднага се връщам при теб, скъпи.

Заля го титанична вълна на любов. Напрегна цялата си воля, за да не обвие ръце около нея и да не притисне устните си към нейните.

— Искам да се любя с теб. Наистина да се любя.

Тя погледна часовника си.

— Ама разбира се. Щом това искаш. Но не разполагам с цял час.

Гилдър започна да се съблича, трескаво разкопча колана си, изу обувките си. Нещо обаче не беше както трябва. Той долови колебливостта й.

— Не забравяш ли нещо? — попита тя.

Парите. Питаше за парите. Как можеше да мисли за пари в подобен момент? Искаше да й каже, че онова, което споделяха, не можеше да се измери с пари, нещо в този дух, но успя само да каже „не ги нося.“

Тя се намръщи.

— Скъпи, не става така. Наясно си.

Но този път Гилдър до такава степен не беше на себе си, че случващото се едва стигаше до ума му. И освен това стоеше пред нея само по бельо, с панталони, свлечени около глезените.

— Добре ли си? Не ми изглеждаш така.

— Обичам те.

Тя се усмихна безгрижно.

— Много мило.

— Казах обичам те.

— Хубаво, мога да го направя. Няма проблем. Сложи парите на скрина и ще правя каквото поискаш.

— Не нося пари. Дадох ти гривната.

Изведнъж цялата сърдечност и дори дружелюбие изчезнаха от очите й.

— Хорас, в този бизнес се работи с пари в брой, ясно ти е. Не ми харесва какви ги приказваш.

— Моля те, нека правя любов с теб — пулсът на Гилдър кънтеше в ушите му. — Можеш да продадеш гривната, ако искаш. Струва много пари.

— Надали, драги — тя му я подаде с явно презрение. — Не ми е приятно да ти потроша увереността, но това е стъкло. Не знам кой ти я е продал, но трябва да си върнеш парите. Сега си върви, бъди добричък. Знаеш правилата.

Гилдър трябваше да я накара да разбере как се чувства. В отчаянието си посегна към нея, но краката му все още бяха омотани в крачолите на панталоните му. Шона извика и в следващия миг Гилдър се озова проснат на пода. Вдигна лице и се оказа срещу пистолет, насочен към главата му.

— Омитай се.

— Моля те — простена той с натежал от сълзи глас. — Ти каза, че искаш да си единствената в живота ми.

— Много неща казвам. Сега се омитай оттук с жалката си, проклета гривна.

Той криво-ляво се надигна. За пръв път преживяваше подобно унижение. И въпреки това в чувствата му любовта надделяваше. Безнадеждна, меланхолична любов, която жив го разкъсваше.

— Умирам.

— Всички умираме, скъпи — тя посочи с пистолета вратата. — Прави каквото ти казвам, преди да съм ти пръснала топките.

Разбра, че никога повече няма да се изправи лице в лице с нея. Как можа да е толкова глупав? Прибра се у дома, вкара колата в гаража, загаси двигателя и заключи вратата с дистанционното. Седя в колата близо половин час. Не беше в състояние да помръдне. Той умираше. Беше се направил на глупак. Никога повече нямаше да види Шона, защото нищо не означаваше за нея.

И тогава осъзна, че все още седи в камрито. Трябваше само да включи двигателя. Щеше да прилича на унасяне в сън. Нямаше да му се наложи да се сеща за Шона, за Проекта Ной или да живее в затвора на умиращото си тяло, нито да посещава баща си във възстановителния център — приключваха всички неприятни задължения. Всичките му грижи щяха да изчезнат. Воден от необясним за него импулс, свали часовника си и извади портфейла си от джоба, постави ги на таблото — сякаш се готви да си ляга. Вероятно трябваше да напише писмо, така се правеше, но какво би могъл да напише? И на кого?

На три пъти прави усилие да завърти ключа. И трите пъти решимостта му се изпаряваше. А след това се почувства глупаво, така както си седеше в колата — още едно унижение. Не му оставаше друго, освен да си сложи отново часовника, да върне портфейла в джоба си и после да влезе в къщата.

 

 

Докато Гилдър шофираше от Маклийн към дома, джобният му компютър издаде жужене. Нелсън.

— Напредват.

— Накъде?

— Навсякъде. Юта, Уайоминг, Небраска. Многобройна група се събира в западен Канзас — замълча. — Не се обаждам за това.

Гилдър тръгна към службата. Нелсън го пресрещна в коридора.

— Уловихме сигнала малко преди залез. Пипнахме го от кула, западно от Денвър, градчето се нарича Силвър Плуум. Наложи се да се понапъна, но понеже от полицията ми дължаха някои услуги, успях да пренасоча една от старите бръмчилки, за да видим не можем ли да съставим картинката.

Накрая показа на Гилдър зърнистата черно-бяла снимка. Не беше на момиче, а на мъж. Стоеше до пикап, паркиран до магистрала. Май пикаеше.

— Кой, по дяволите, е това? Някой от докторите ли?

— Един от хората на Ричардс.

Гилдър се слиса.

— Какви ги говориш?

За миг на лицето на Нелсън се изписа объркване.

— Съжалявам, мислех, че си в течение. Това са осъдени за сексуално посегателство. Един от малките проекти на Ричардс. Поради съображения за сигурност целият персонал от цивилни на шестия етаж е бил съставен от хора, вписани в националния регистър на извършилите престъпления.

— Будалкаш ме.

— Съвсем не — Нелсън увеличи снимката на екрана. — Кой е нашият самотен оцелял от Проект „Ной“ ли? Ами шибан педофил.