Джъстин Кронин
Дванайсетте (8)

Седем

Цветът не беше подходящ, реши Лайла. Изобщо не беше подходящ. Оттенъкът се наричаше „сметана“. На мострата от магазина изглеждаше меко бледожълто, като при старо бельо. Но сега, когато Лайла се отдръпна, за да огледа работата си с капещия валяк в ръката — честно, такава бъркотия беше сътворила, защо Дейвид не се занимава с тези неща? — цветът приличаше повече… на какво? Лимоново. Електриково лимоново. Може би щеше да изглежда добре в една кухня, ярка, слънчева кухня с прозорци, които гледат към градината. Но в детска стая… Боже мили, помисли си тя, с подобен цвят бебето няма да може изобщо да спи.

Колко потискащо. Толкова труд, отишъл на вятъра. Да мъкне стълбата нагоре по стълбището от мазето, да покрие пода с платнища, коленичила на четири крака, да облепи первазите и накрая да стигне отново до магазина, за да започне отначало. Възнамеряваше да завърши стаята до обяд, за да има достатъчно време боята да изсъхне, преди да постави бордюра от тапет, с повтарящ се мотив със сцени от историите на Биатрис Потър. Дейвид намираше бордюра за глуповат — „сантиментален“ беше думата, която използва — но Лайла изобщо не я беше грижа. Тя обичаше историите за зайчето Питър, когато беше момиченце, изкатерваше се в скута на баща си или се сгушваше в леглото, за да чуе за стотен път приказката за бягството на Питър от градината на господин Макгрегър. Дворът на къщата им в Уелсли беше обграден с жив плет и тя с години — дълго след като беше престанала да вярва в приказки — продължаваше да търси зайче в синьо яке, скрито в него.

Но сега зайчето Питър трябваше да почака. Заля я изтощение, налагаше се да поседне. Пушекът я замайваше. Явно нещо не беше наред с климатика, въпреки че заради бебето имаше чувството, че непрекъснато й е топло. Надяваше се Дейвид скоро да се прибере. В болницата положението беше излязло от контрол. Обади й се веднъж, за да я извести, че ще закъснее, но оттогава не беше го чувала.

Запъти се надолу към кухнята. Мястото беше пълна кочина. В мивката се трупаха чинии, по плотовете имаше петна, подът под голите й крака лепнеше от мръсотията. Озадачена, Лайла спря на прага. Досега не си беше дала сметка до каква степен е занемарила положението; и какво е станало с Йоланда? Откога не се е появявала? Свободните дни на домашната помощница бяха вторник и петък. Днес кой ден беше? Ако човек погледнеше към кухнята, помисли си Лайла, щеше да си рече, че Йоланда не се е вясвала със седмици. Хубаво, английският й не беше на висота, понякога правеше странни неща, като например да обърка чаените със супените лъжици — как Дейвид мърмори по този повод само — да изхвърля непрочетените сметки в кошчето. Подобни дразнещи неща. Но Йоланда не би отсъствала в работен ден. Една зимна сутрин се появи с толкова тежка простуда, че Лайла я чуваше как кашля чак от горния етаж, наложи се да изтръгне парцала от ръцете на жената с думите: Пор фавор, Йоланда, нека ти помогна, аз съм лекар. Сой медико. (Оказа се бронхит, естествено. Лайла преслуша гърдите на жената още в кухнята и й написа рецепта за амоксициклин, като напълно осъзнаваше, че по всяка вероятност Йоланда дори няма личен лекар, какво ли остава за здравна осигуровка.) Затова добре, приемаше, че понякога изхвърля пощата, обърква съдовете и поставя чорапите в шкафчето за бельо, но беше трудолюбива, всъщност неуморна, ведра и точна и на нея можеше да се разчита, дори при техните луди графици. А сега дори не беше позвънила.

Това също беше чудно. Телефонът май не работеше, отгоре му нямаше поща. Нито вестник. Но Дейвид й беше казал да не излиза навън при никакви обстоятелства, затова и Лайла не беше проверила. Може би вестникът си седеше на алеята.

Грабна чаша от шкафа и завъртя кранчето. Чу се гъргорене, изфуча въздух и… нищо. И вода ли нямаше! Тогава си спомни, че от известно време няма вода. Сега на всичкото отгоре щеше да й се наложи да звъни на водопроводчик. Или би й се наложило, ако телефонът работеше. Как може точно когато Дейвид го няма, всичко да се обърне с главата наопаки и да се превърне в ад в кошница. Това беше един от любимите изрази на баща й. Любопитен израз, като си помислеше сега. Какво точно беше кошница и с какво е по-различна, от каквато и да е друга вещ? Имаше много такива изрази, дори обикновени думи, които изведнъж придобиваха странна непривичност, сякаш човек ги чува за пръв път. Пелена. Заблуден. Водопроводчик. Омъжена.

Наистина ли беше нейна идеята да се омъжи за Дейвид? Защото не си спомняше да си е казвала Ще се омъжа за Дейвид. Така вероятно би трябвало да мисли човек, преди да се втурне да се жени. Странно как в един момент животът течеше в една посока, а в следващата поемаше по съвсем различен път и човек дори не си спомняше какво е сторил, за да промени посоката му. Не можеше да каже, че обича Дейвид. Харесваше го. Възхищаваше му се. (И кой би бил в състояние да не се възхити на Дейвид Сентър? Началник на кардиологията в главната болница на Денвър, основател на Института по електропсихология в Колорадо, мъж, който участва в маратони, заседава в управителни съвети, има билети за целия сезон за мачовете на баскетболния отбор на Денвър и за опера, ежедневно изтръгва пациентите си от хватката на смъртта?) Но тези чувства прибавяха ли се към любовта? И ако не, трябва ли една жена да се омъжи за подобен мъж, защото носи детето му — съвсем изненадващо, просто се случи — и защото в момент на типичното за Дейвид благородство той обяви, че възнамерява „да постъпи правилно“? Кое беше правилно? И защо понякога изглеждаше така, сякаш Дейвид не е Дейвид, ами някой, който е наподобяващ Дейвид, основан на Дейвид, в човешки ръст, подобен на Дейвид предмет? Когато Лайла съобщи на баща си новината за годежа им, по лицето му позна: той беше разбрал. Седеше на бюрото в кабинета си, заобиколен от любимите си книги, поставяше лепило върху бушприта на кораб модел. Едно почти невидимо повдигане на веждите му разкри истината. „Хубаво — рече й той, прокашля се, спря, за да завърти капачката върху бурканчето с лепило. — Разбирам защо предвид обстоятелствата би искала да се ожениш за него. Той е добър човек. Можеш да го направиш тук, ако искаш.“

А той поиска и така и направиха, летяха до Бостън, гонени от пролетна снежна виелица, после всичко беше невъобразимо бързане и блъсканица, само няколко роднини и приятели успяха да дойдат в последната секунда в дневната, докато си разменяха обетите (за което бяха необходими около две минути), след което се извиниха и си тръгнаха. Дори хората от наетата за организирането на тържеството фирма си тръгна по-рано. И фактът, че Лайла е бременна, не обясняваше странното усещане. Причината беше, тя знаеше, че някой липсва.

Един човек винаги щеше да липсва.

Но няма значение. И Дейвид няма значение, както и тяхната ужасна сватба (наистина беше нещо като пробуждане), с купищата останала неизядена сьомга, снегът и всичко останало. Важното беше бебето и да се грижи за себе си. Светът можеше да отиде по дяволите в ада в кошница, ако иска. Важното беше бебето, което щеше да е момиченце. Лайла я беше видяла на ултразвука. Момиченце бебе. Мънички ръчички и крачета, сърчице и дробчета плуваха в топлия бульон на тялото й. Бебето обичаше да хълца. Хълцук! — правеше бебчето. Хълцук! Хълцук! Това също беше странна дума. Бебето вдишваше и издишваше амниотична течност, свиваше диафрагмата и това водеше до затварянето на епиглотиса. Синхронно диафрагмено дишане или синглутус, от латински синглут, „задържане на дъха по време на плач.“ Когато Лайла научи това в медицинското училище, тя си помисли: „Майчице. Майчице мила“. И разбира се, начаса започна сама да хълцука, половината студенти го направиха. Имало един мъж в Австралия, знаеше Лайла, който хълцал непрекъснато в продължение на седемнайсет години. Видяла го беше в списание „Днес“.

Днес. Кой ден беше днес? Тръгна към първия салон и постепенно осъзнаваше, докато сякаш разумът й се надигаше на пръсти, за да надзърне над голям камък, че е дръпнала завесата настрани, за да погледне навън. Не, нямаше никакъв вестник. Нито „Денвър Пост“, нито „Ню Йорк Таймс“, нито боклучавите квартални творения, които веднага отиваха в контейнера за смет. През стъклото дочуваше високото жужене на летните насекоми по дърветата. Обикновено се виждаха по една-две коли да минават бавно, пощальонът подсвиркваше, докато върви по улицата, някоя бавачка буташе бебешка количка, но не и днес. Ще се прибера, щом науча повече. Остани у дома, заключи вратите. Не излизай при никакви обстоятелства. Лайла си спомни какво й каза Дейвид, после тя стоеше на прозореца и наблюдаваше как колата му — една от онези, движени с водород тойоти — безшумно се спуска по алеята. Свети Боже, дори колата му беше добродетелна. Вероятно папата караше точно такава кола.

Ама това не беше ли куче? Лайла приближи лице до стъклото. Кучето на семейство Джонсън едва креташе по средата на улицата. Джонсънови живееха две преки по-надолу, двамата имаха вече пораснали деца, които живееха другаде — дъщеря им беше женена някъде, синът им учеше в колеж. Масачузетския технологичен? Колтек? Един от двата. Госпожа Джонсън („Наричай ме Санди!“) беше първата съседка, която се появи на вратата им в деня, в който се нанесоха, с кекс и сърдечни поздравления. Лайла я виждаше почти всяка вечер, когато не беше на повикване, понякога в компанията на съпруга й Джеф, как разхождат Роско, голям, ухилен, златист ретривър, толкова послушен, че се хвърляше по гръб на настилката, когато някой наближи. (Извинете проклетото ми дружелюбно куче, казваше Джеф.) Това отвън беше Роско, но имаше нещо нередно. Не изглеждаше същият. Ребрата му стърчаха като ключове на ксилофон (Лайла се развълнува за миг от спомена как свири на глокеншпил в училището и подрънква мелодията на детската френска песничка „Братко Жак“), а и вървеше смущаващо безцелно, стиснал нещо в челюсти. Нещо… провиснало. Дали Джонсънови знаят, че е тръгнал да скитори? Дали да не им позвъни? Но телефоните не работеха, а тя беше обещала на Дейвид да не излиза. Със сигурност някой ще го види и ще си каже: Ей, това е Роско, сигурно е избягал.

Проклет да е Дейвид, помисли си тя. Толкова себичен можеше да е, толкова несхватлив, седи навън, занимава се с Бог знае какво, докато тя е тук, без вода, без телефон, без ток и цветът на детската стая е сбъркан. Дори не се приближаваше до онова, което искаше! Оставаха й само двайсет и четири седмици, но тя знаеше колко бързо стават нещата. В едната минута ти остават още месеци, а в следващата вече бързаш към вратата на дома си посред нощ с малката си чанта с багаж и караш презглава към болницата — и ето те отново под лампите, пъшкаш, сумтиш, връхлитат те контракциите, надвиват те и докато бебето ти не се роди, нищо друго не е важно. А през мъглата на болката ще чувства как една ръка я държи, ще отвори очи и ще види до себе си Брад с израз на лицето, за който няма дума, прекрасен ужасен израз на безпомощност, и ще чуе гласа му Напъвай, Лайла, почти успя, още един напън и всичко ще приключи, и така и става: събира последните си сили и открива, че може да направи това последно усилие, и изтласква бебето навън. В спокойствието, което следва, докато Брад й подава магическия подарък под формата на вързопче, по страните на лицето й се стичат реки от щастие, изпълнена е със съзнанието, че е избрала този мъж измежду всички, защото просто така е трябвало да стане и че твоето бебе, Ева, това топло ново същество, което сте създали заедно, е именно това, те двамата, събрани в едно.

Брад ли? Защо се е размислила за Брад? Дейвид. Дейвид беше неин съпруг, а не Брад. Папа Дейвид с неговия папомобил. Дали е имало папа Дейвид? Вероятно. Лайла беше методистка. Не беше тя човекът, когото да питат.

Ами, помисли си тя, след като Роско се скри от погледа й, стига толкова. До гуша й дойде да стои затворена в мръсната къща. Дейвид може да прави, каквото му е угодно, не виждаше причина да пропусне този прекрасен юнски ден, не и след като я чакаше толкова много работа. Къде беше чантата й? Ами портфейлът? Ами ключовете? Ето ги, на малката масичка до входната врата. Точно където ги беше оставила преди известно време.

Отиде горе до банята — Боже мили, тоалетната беше в такова състояние, че дори не й се мислеше — и огледа лицето си в огледалото. Не беше много добре. Човек ще си рече, че е преживяла корабокрушение — косата й беше като гнездо, очите хлътнали и с вял поглед. Кожата й нямаше цвят, сякаш от седмици не е виждала слънце. Не беше от жените, на които им трябва по час време да се натъкмят, преди да излязат, но дори и така да беше. Искаше й се да вземе душ, но, разбира се, това беше невъзможно, задоволи се да си измие лицето с вода от каните в мивката, с кърпата изтри лицето си до розово. Прокара четка през косата си, постави малко руж на бузите си, мацна малко спирала на очите и червило на устните. Носеше само тениска и панталони в жегата, излезе от спалнята, пълна с разтопени свещи, купища мръсно бельо и тежката миризма на непрани чаршафи, измъкна една от дългите ризи на Дейвид от гардероба. Какво да носи отдолу, това беше проблем — вече нищо не й ставаше. Спря се на широки джинси, в които можеше да се пъхне, ако не закопчава горното копче, на краката обу сандали.

Отново се погледна в огледалото. Не беше чак толкова зле, заключи Лайла. Съществено подобрение. Не изглеждаше, сякаш ще ходи на някое специално място в крайна сметка. Въпреки че няма да е лошо да спре за обед, щом приключи с покупките. Заслужила си го е след всичкото това време, което прекара затворена у дома. Някое приятно място, където би могла да хапне отвън. Малко неща носеха по-голямо удоволствие от чаша чай и салата, които човек да похапне навън в пролетния следобед. „Кафе дез Ами“ — идеалното място за целта. Имаха приказно патио, потънало в уханни катерливи цветя и най-невероятния майстор-готвач — веднъж беше посетил масата им — получил образованието си в Кордон Бльо. Пиер? Франсоа? Този човек правеше невъобразими неща със сосове и извличаше невероятни вкусове и от най-простите ястия: неговият петел с вино беше умопомрачително вкусен. Но „Дез Ами“ бяха най-прочути с десертите си, особено шоколадовия мус. Лайла не беше опитвала нищо по-вкусно от това в живота си. Тя и Брад винаги си поделяха един след вечеря, подаваха си от сладкиша с лъжичка един на друг като момиче и момче, за които светът почти не съществува, понеже са обезумели от любов. Какви щастливи дни — време на ухажване, всички щастливи събития в живота се отваряха пред тях като страници на книга. Как само се смяха, когато тя едва не глътна проклетия годежен пръстен, който Брад беше втъкнал във въздушните какаови гънки, и после пак вечерта, когато Лайла беше изпратила Брад в проливния дъжд — да й намери каквото има сладко: бисквити с шоколадова глазура, шоколадово десертче с бадеми или без… А когато се събуди час по-късно, го видя да стои на прага на спалнята, прогизнал до кости, ухилен до уши и с гигантска кутия с марката на Франсоа или Пиер? — прочутият шоколадов мус, в количество, което би стигнало за цяла армия. Такъв човек беше Брад. Отишъл беше в ресторанта, където все още имало запалени лампи, и думкал по вратата, докато някой не отворил и не приел мократа от дъжда петдесетдоларова банкнота. И това беше най-сладкото от цялата история. Мили Боже, Лайла, беше казал Брад, докато тя поглъщаше лъжица след лъжица, както върви, това бебе ще се роди наполовина шоколадово.

Ето че пак започваше. Дейвид. Дейвид Сентър беше неин съпруг сега. Лайла наистина трябваше да се справи с това. Не че те двамата с Дейвид някога бяха споделяли шоколадов мус, посетили са „Кафе дез Ами“ или са направили каквото и да било, което поне малко да се доближава до подобно преживяване. У този човек нямаше и капка романтика. Как беше позволила подобен човек да я уговори да се оженят? Все едно че тя е поредната точка от списъка със задължителни за постигане успехи. Да стана прочут лекар, отметка. Лайла Кайл да забременее от мен, отметка. Да постъпя както подобава, отметка. Той надали знаеше каква е тя като човек.

Слезе по стълбите. Навън грееше слънце и сякаш изпълваше салона със златист газ. Докато стигне до вратата, я обзе истинско въодушевление. Каква приятна свобода! След толкова време в кафез, най-накрая да поскитори на воля! Можеше само да си представи какво ще каже Дейвид, когато разбере. За Бога, Лайла, казах ти, че е опасно. Трябва да мислиш за бебето. Но тя именно за бебето мислеше, бебето беше причината. Това не разбираше Дейвид. Дейвид, който беше прекалено зает да спасява света, вместо да помогне с обзавеждането на детската стая, който караше кола, която се движеше с гориво от аспарагус, с прах от феи, от благонравни мисли или там, от каквото се движеше и който я беше оставил сама. Сама! А най-лошото беше, наистина най-лошото, че той дори не харесваше зайчето Питър. Как е възможно да чака дете от мъж, който не харесва зайчето Питър? Какво говори това за него? Що за баща ще бъде? Не, на Дейвид не му влизаше в работата какво прави тя, заключи Лайла, взе чантата си и ключовете от масичката в коридора и отключи вратата. Никому не влиза в работата дали тя ще излиза, или ще боядиса детската стая в бледозелено, яркочервено или червеникавокафяво. Дейвид да си го начука. Ако го влече.

Лайла Кайл сама ще си купи боята.