Джъстин Кронин
Дванайсетте (75)

Седемдесет и едно

Събуди се на студа. Виждаше звездите. Стотици звезди, хиляди, милиони. Звездите, които бавно вървяха по своите орбити, въртяха се над лицето й, някои от тях падаха. Алиша наблюдаваше как падат, броеше секундите. Хиляда и една, хиляда и две, три хиляди и три. Пресмяташе времето на падането им, докато прекосяваха небесата, и докато правеше това, стигна до заключението, че светът е там, където го беше оставила и все още беше жива.

Как можеше да е жива?

Седна. Кой ли знае кое време е? Луната беше залязла и потопила небето в тъмнина. Нищо не се беше променило, тя си беше същата.

И тогава чу:

Алиша, ела при мен.

Звукът на името й, прошепнато във вятъра.

Ела при мен, Алиша. Другите си отидоха, ти ще си моята любимка. Ела при мен… ела при мен… ела при мен…

Тя разбра чий е гласът.

Алиша излезе от канала. Петнайсет метра по-нататък Воин пасеше от замръзналия храсталак. При шума от нейното появяване той вдигна глава: А, ето те и теб, чудех се вече. Големите му копита изриваха бели бучки, когато тръгна в раван към нея с мощната си походка.

— Доброто ми момче — рече тя. Поглади муцуната му, дъхът му изпълваше дланите й с дъх на земя. — Ти, великолепно, благородно момче. Колко добре ме познаваш. Май все още не ни е дошъл краят.

Раницата й лежеше в канала. Нямаше оръжие, но коланите й бяха там, ножовете стояха втъкнати в ножниците им. Тя издърпа кожените ремъци около гърдите си и ги пристегна към тялото си. Метна се на необяздения гръб на Воин и изцъка с език, насочи го на изток.

Ела при мен, Алиша. Ела при мен… ела при мен… ела при мен…

Ще дойда и още как, помисли си тя. Приведе се напред, голямата грива изпълни ръцете й, пришпори Воин до тръс, след това в лек и накрая в бърз галоп препусна неудържимо през снега.

Кучи сине, ето ме идвам.