Джъстин Кронин
Дванайсетте (71)

Шейсет и седем

Времето не им помогна. Януари в Айова — какво бяха очаквали? Свирепомразовит ден след свирепомразовит ден. Храна, гориво, вода, сложното начинание да се поддържа в ред животът в град с население от седемдесет хиляди души — радостта от победата скоро отстъпи на по-всекидневни грижи. За настоящия момент бунтовниците бяха взели контрола, въпреки че Юстас, по свое собствено признание, нямаше особено влечение към тази работа. Чувстваше се затрупан от обема на подробностите. Набързо събраното временно правителство, съставено от посочени делегати от всяко жилище, не правеше много да облекчи товара му, то беше прекалено раздуто и без организация. Половината стая винаги се джафкаше с другата половина, оставяше Юстас да кърши ръце и да взима така или иначе всички решения. Сред населението беше останала известна покорност, но не задълго. Имаше случаи на мародерство на пазара, преди Юстас да успее да му постави охрана, а и всеки ден имаше случаи на репресии, много от помагачите се бяха опитали да се слеят анонимно с населението, но лицата им бяха познати. Без правосъдна система, която да съди онези, които са се предали, или заловените от бунтовниците преди тълпата трудно беше да се вземе решение как да постъпват с тях. Арестът се пръскаше по шевовете. Юстас беше повдигнал въпроса за възстановяване на Проекта — изглеждаше достатъчно сигурен, а и беше отдалечен — но това щеше да отнеме време и с нищо не облекчаваше проблема какво да се прави със затворниците, когато населението започне да се премества на юг.

И всички мръзнеха здраво. Така да бъде, мислеше си Питър. Какво му беше страшното на малко студуване?

С Юстас бяха станали близки приятели. Отчасти приятелството им се дължеше на общото им минало на офицери в Експедиционния, но не съвсем. Откриха с времето, че имат сходен темперамент. Решиха, че Питър трябва да оглави преден отряд, който да тръгне на юг и да подготви Кървил за пристигането на бежанците. Отначало той възрази, не му се струваше редно да напусне пръв. Но той изглеждаше правилният избор и най-накрая Алиша приключи въпроса. Кейлъб те чака, напомни му тя. Иди да видиш момчето си.

Самото преселение трябваше да почака до пролетта. Ако се приемеше, че Кървил може да изпрати достатъчно коли и хора, Юстас планираше да прехвърля по пет хиляди души, като съставът на всяка група щеше да се решава чрез жребий. Пътуването се очертаваше да е тежко — всички без много старите и малките деца трябваше да вървят пеша и с малко късмет до две години Отечеството щеше да остане безлюдно.

— Не всички искат да си тръгнат — рече Юстас.

Двамата седяха в кабинета на Юстас в задната стая на аптеката и се топлеха с чаши билков чай. Повечето от сградите на пазара бяха конфискувани от временното правителство за различни цели. Последният проект, с който се занимаваха, беше преброяване на населението. След като цялата документация на червенооките беше унищожена заедно с Купола, нямаха представа кой кой е, нито колко са жителите. Седемдесет хиляди беше най-общо възприетото число, но нямаше как да се уточни броят им, ако не се извършеше преброяване.

— И защо да не искат?

Юстас сви рамене. Лявата страна на главата му все още беше превързана и придаваше на лицето му несиметричен вид, макар и балансиран от затвореното му око. Сара беше махнала последния от шевовете на Питър предишния ден, по гърдите и ръцете му имаше пътна карта от дълги, розовеещи белези. Насаме Питър все ги изучаваше с пръсти, удивен не само от факта, че сам си е нанесъл тези рани, но също и че в разгара на битката почти не беше усетил болка.

— Това място познават. Живели са тук през целия си живот. И не само. Ще се мъчат да оправдаят грешките. Не знам колко ще се почувстват така, когато започнем да преселваме хората на юг, но някои ще се почувстват.

— Как ще се справят?

— Предполагам — както винаги. Избори, тежкият труд по изграждането на живота — той отпи от чая. — Ще е пълна бъркотия. Може изобщо нищо да не се получи. Но поне изборът ще си е техен.

Нина влезе от студа навън и затупка с крака, за да падне снегът от ботушите й.

— Иисусе, навън е адски студ — рече тя.

Юстас й предложи чашата си.

— Ето да се стоплиш.

Тя я взе, пи от чая, после се приведе и бързо го целуна по устата.

— Благодаря, съпруже. Наистина трябва да се обръснеш.

Юстас се разсмя.

— С това мое лице? На кого му пука?

Че двамата са двойка, беше, както научи Питър, най-зле пазената тайна на бунта. Едно от първите неща, които Юстас направи, беше да издаде указ, с който се разрешаваше на жителите на равнината да се женят. В много случаи въпросът беше само технически, хората бяха живели по двойки години, дори десетилетия. Но бракът не беше официално разрешен. Списъкът с двойките, които чакаха да се оженят, наброяваше стотици. Юстас имаше двама мирови съдии, които работеха ден и нощ пред един магазин надолу по улицата. Двамата с Нина бяха сред първите, както и Холис и Сара.

— Добри новини — рече Нина. — Тъкмо идвам от болницата.

— И?

— Родили са се две бебета тази нощ, и двете са здрави. Майките също са добре.

— Е, какво ще кажеш за това? — засмя се Юстас към Питър. — Разбра ли какво ти казвам сега? Дори в най-тъмната нощ, приятелю, животът намира начин да си пробие път.

 

 

Питър тръгна надолу по склона, приведен срещу вятъра. Като член на изпълнителния щаб той имаше право да ползва кола, но предпочиташе да върви. В болницата се запъти към стаята на Майкъл. Електричеството беше само отчасти възстановено, но болницата беше едно от първите места, които отново светнаха. Завари Майкъл буден и седнал. Десният му крак, увит в гипс от глезена до бедрото, беше провесен ъгъл под четирийсет и пет градуса от леглото. Известно време имаше опасност за крака, Сара се опасяваше, че може да го изгуби, но Майкъл беше боец и сега, три седмици по-късно, официално беше обявено, че се възстановява.

До леглото му седеше Лор и плетеше на две игли. Юстас я беше определил да работи като началник в завода за биодизел, но всяка свободна секунда тя прекарваше в болницата до леглото на Майкъл.

— Какво правиш? — попита я Питър.

— Да пукна, ако знам. Предполага се, че трябва да е пуловер, само че повече прилича на чорапи.

— Ами плети това, което умееш — посъветва я Майкъл.

— Ти почакай само докато се измъкнеш от тоя гипс, приятелю мой. Ще ти покажа какво умея. Ще бъде незабравимо — тя погледна към Питър, лукаво усмихната, за да се увери, че е схванал шегата. — Съжалявам, Питър. Малко се поувлякох. Май забравих, че си тук.

Той се разсмя.

— Всичко е наред.

Тя махна с едната игла.

— Само искам да спомена, в случай че нашето момче тук вземе, че започне да се влошава. Винаги съм била на мнение, че си хубавец и половина. Освен това си герой от войната. Ще проявя интерес към всяко ваше предложение, лейтенант.

— Ще си помисля.

— Не се и съмнявам — пусна преждата в скута си. — Смяната ми започва след трийсет минути, затова ви оставям да клюкарствате за мен. — Тя стана, прибра в торба плетката си, потупа Майкъл по ръката, поразмисли и го целуна по темето. — Имаш ли нужда от нещо, преди да си тръгна?

— Добре съм.

— Не си, Майкъл. Изобщо не си добре. За малко да се спомина от страх заради теб.

— Казах, че съжалявам.

— Не спирай да го повтаряш, младежо. Някой ден ще ти повярвам — тя отново го целуна. — Господа!

Когато Лор си тръгна, Питър седна на мястото й.

— Съжалявам — рече Майкъл.

— Не разбирам защо продължаваш да се извиняваш заради нея, Майкъл. Мен, ако питаш, ти си най-големият късметлия на планетата Земя — наклони глава към леглото. — Е, как върви възстановяването на крака ти?

— Адски боли. Много мило, че най-накрая дойде да ме посетиш.

— Извинявай. Юстас все ми дава задачи.

— Е, колко открихте?

Питър разбра, че пита за другите от Първата колония.

— Числото, което чуваме, е шейсет и шестима. Но продължаваме да се опитваме да издирим всички. Досега сме открили дъщерите на Джими, Алис и Ейвъри. Констанс Чоу, Ръс Къртис, Пени Даръл. На Малките ще им трябва известно време да се съвземат. Всички са пръснати.

— Добра новина, струва ми се… — Майкъл замълча, остави думите си неизказани. Толкова много други бяха загинали.

— Холис ми каза какво си направил — рече Питър.

Майкъл сви рамене. Изглеждаше малко смутен, но и горд.

— В онзи момент ми се стори правилно.

— Ако някой ден решиш да влезеш в Експедиционния, само ми кажи. Ако ме приемат обратно, разбира се. Следващия път, когато си говорим, може да съм в затвора.

— Питър, не се шегувай. Вероятно за това ще те направят генерал. Или ще те помолят да се кандидатираш за президент.

— Значи не познаваш армията, както аз я познавам — но за миг си помисли: Ами ако? — След няколко дни заминаваме, знаеш ли?

— Така си и мислех. Не забравяй да се облечеш добре. Поздрави Кървил от мен.

— Ще те вземем при следващото пътуване, обещавам.

— Не знам, омбре, обслужването тук си го бива. Мястото някак ми допада. Кой идва с теб?

— Сара, Холис, Кейт, но те са ясни. Гриър остава, за да помогне с евакуацията. Юстас събира екип.

— Ами Лиш?

— Ще я попитам, ако я намеря. Едва я виждам. Все язди нанякъде с този неин кон. Вика му Воин. Нямам никаква представа какви ги върши.

— Съжалявам, че я изпусна. Дойде сутринта.

— Тук ли е идвала Лиш?

— Каза, че искала да ме види — погледна към него Майкъл. — Защо? Странно ли е?

Питър се намръщи.

— Не, мисля. Как изглеждаше?

— Ти как мислиш? Като Лиш.

— И не намери никаква разлика у нея.

— Не забелязах такава. Не се застоя много. Каза, че отива да помага на Сара с кръводаряването.

Като временен директор по общественото здраве Сара беше открила, че сградата, която служеше като болница — тя самата отдавна имаше такива подозрения — само по име беше такава. Почти нямаше медицинско оборудване и никаква кръв. Заради многото ранени от битката, новородените и други случаи, тя беше наредила да донесат фризер от фабриката за преработка на храни и беше съставила кръводарителска програма.

— Лиш като медицинска сестра — рече Питър и поклати глава при тази ирония. — Ще ми се да го видя.

 

 

Каква съдба е сполетяла червенооките, така и не се изясни напълно. Онези, които не бяха убити на стадиона, буквално бяха престанали да съществуват. Единственото заключение, до което стигнаха, подкрепено от историята на Сара за Лайла, беше, че разрушаването на Купола и смъртта на мъжа, известен като Източника, е причинила верижна реакция, подобна на онази, която бяха наблюдавали при наследниците на Бабкок на планината в Колорадо. Свидетелите описваха бързо остаряване, сякаш сто години взет назаем живот си отиваха за секунди — сгърчваща се плът, коса, която пада на кичури, лица, съсъхнали на черепа. Труповете, които откриха, все още облечени в костюмите и вратовръзките им, представляваха само купчини покафенели кости. Все едно са били мъртви от десетилетия.

Когато наближи времето за заминаване, Сара се оказа заета по двайсет и четири часа в денонощието. Из равнината се беше разчуло, че вече има истинска медицинска помощ, и идваха все повече и повече хора. Оплакванията варираха от обща простуда до недохранване и различни старчески болежки. Малцина, изглежда, бяха просто любопитни да видят каква е лекарката. Сара лекуваше тези, които можеше, и утешаваше онези, чиито страдания не можеше да облекчи. В крайна сметка двете дейности не бяха чак толкова различни.

Напускаше болницата само за да спи и понякога да се храни или Холис й носеше храна. Винаги водеше и Кейт със себе си. Бяха настанени в апартамент в комплекса в края на търговската част — любопитно място с широки, боядисани прозорци, заради които апартаментът изглеждаше обгърнат от постоянен вечерен здрач. Изглеждаше малко зловещо, като знаеха, че предишните му обитатели са били червенооки, но мястото беше удобно, с широки легла, застлани с меки постели, гореща вода и работеща на газ готварска печка, на която Холис бъркаше супи и печени ястия от съставки, за които тя нищо не искаше да знае, но които въпреки това бяха вкусни. Хапваха заедно на светлината от свещи и след това се хвърляха в леглото, любеха се с тиха нежност, за да не събудят дъщеря си.

Тази вечер Сара реши да си вземе почивка. Уморена беше до смърт и освен това умираше от глад, а и семейството силно й липсваше. Нейното семейство: след всичко случило се колко удивителни бяха тези думи. Струваха й се най-чудодейните в историята на човешката реч. Когато видя Холис да влиза през входа на Купола, сърцето й веднага разбра онова, което очите й отказваха да повярват. Разбира се, той беше дошъл за нея, Холис беше преместил небето и земята и беше там. Можеше ли да е другояче?

Тя се изкачи по хълма, мина покрай срутените останки от Купола — овъглените му греди димяха с дни — и прекоси старата търговска част. Все още й се струваше нереално, че може да се движи свободно и без страх. Мина й през ума да свърне към аптеката, да поздрави Юстас и онези, които се навъртат там, но краката й сами подминаха набързо мястото. Нетърпението придаваше пъргавина на стъпките й, изкачи шестте етажа на сградата.

— Мамчеее!

Холис и Кейт седяха на пода и си играеха. Преди Сара да развие шала от врата си, момичето скочи на крака и полетя към прегръдката й, леко сблъскване. Сара гушна Кейт и се вгледа в очите й. Никога не беше казвала на Кейт как да се обръща към нея, не искаше да я обърква излишно, но се оказа, че това няма значение. Момиченцето започна само. Без изобщо да е чувала преди за баща, Кейт бързо възприе Холис като баща в живота си, а един ден — седмица след освобождението — започна да го нарича татко.

— Ето ви и вас — щастливо рече Сара. — Как мина денят ви? Забавлявахте ли се с татко?

Момиченцето посегна към лицето на Сара, хвана носа й с юмруче и направи представление, как уж го маха от лицето на Сара, мята го в уста и изду бузата си с езика от вътрешната страна.

— Избабгах ти ноза — избърбори тя.

— Сега ми го върни.

Кейт, засияла цялата, с разлюлени руси къдрици около лицето си, поклати глава в игрив отказ.

— Нееее. Мой си е.

После се гъделичкаха и смяха, а крадецът беше гъделичкан повече и накрая върна носа на лицето на Сара. Когато битката свърши, Холис се присъедини към тях. Опрял ръка на тила на Кейт, целуна Сара бързо, брадата му — топла, позната, пълна с неговото ухание — се притисна като вълна до бузите й.

— Гладна ли си?

Тя се усмихна.

— Бих хапнала.

Холис й поднесе купа. Двамата с Кейт вече бяха вечеряли. Седна до нея на масичката, докато тя се хранеше. Месото, призна той, би могло да е от всичко, но морковите и картофите бяха сносни за ядене. Сара това не я вълнуваше, за пръв път така й се услаждаше храна, както през последните няколко седмици. Говориха си за пациентите й, за Питър, Майкъл и останалите, за Кървил и какво ги очаква там, за пътуването на юг, до което оставаха само няколко дни. Отначало Холис беше предложил да почакат до пролетта, когато пътуването нямаше да е толкова тежко, но Сара изобщо не искаше да чака. Тук се бяха случили прекалено много неща, така му каза. Не знам къде е „у дома“, но нека да е Тексас.

Измиха чините, поставиха ги в сушилника и почетоха на Кейт в леглото. Дори когато Сара издърпа нощницата през главата на момиченцето, тя вече беше полузаспала. Завиха я добре и отидоха в дневната.

— Наистина ли трябва да се връщаш в болницата? — попита Холис.

Сара взе палтото си от куката и пъхна ръцете си в ръкавите.

— Ще поработя само няколко часа. Не ме чакай. — Но той щеше да направи точно това. Сара би направила същото. — Ела.

Тя го целуна, забави се.

— Говоря сериозно. Лягай си.

Но когато тя постави ръка върху дръжката на вратата, той я спря.

— Как разбра, Сара?

Тя донякъде, но ненапълно, разбра въпроса му.

— Кое как разбрах?

— Че това е тя. Че това е Кейт.

Странно беше. На Сара през ум не й бе минавало да си зададе този въпрос. Нина беше потвърдила самоличността на Кейт по време на нелегалната им среща в задната стая в аптеката, но за нея това беше излишно. В ума на Сара никога не беше съществувала и следа от съмнение. Ставаше дума за нещо повече от физическата прилика на детето, която й казваше коя е, познание, което идваше от по-дълбоко. Сара беше погледнала към Кейт и разбрала веднага, че от всички деца на света това е нейното.

— Наречи го майчински инстинкт. Беше като… като да позная себе си. — Сви рамене. — По-добре не мога да го обясня.

— Късметлии сме.

Сара не му беше разказала за пакетчето фолио, нито пък щеше някога да му каже.

— Дори не съм сигурна, че можеш да наречеш подобно нещо късмет — рече тя. — Знам само, че сме тук.

 

 

Минаваше полунощ, когато привършваше визитациите си. Прозяваше се в ръка, умът й наполовина вече беше у дома. Сара влезе в последната стая, където на масата седеше млада жена.

— Джени?

— Здравей, Дани.

Сара трябваше да се засмее — не само на името, което й звучеше като от отдавнашен сън, ами на самото присъствие на момичето. Чак когато я видя, разбра, че я е смятала за мъртва.

— Какво се случи с теб?

Тя глуповато сви рамене.

— Съжалявам, че си тръгнах. След случилото се в угоителния направо се паникьосах. Един от кухненските работници ме скри в каца за брашно и ме измъкна с камион за доставки.

Сара се усмихна, за да я успокои.

— Радвам се да те видя. Какъв е проблемът при теб?

Момичето се подвоуми.

— Мисля, че съм бременна.

Сара я прегледа. И да беше бременна, все още не можеше да се потвърди. Но бременността печелеше място още в първата евакуация. Тя попълни формуляра и й го подаде.

— Дай го в статистиката и им кажи, че аз те пращам.

— Наистина ли?

— Наистина.

Момичето гледаше сгънатия лист в ръката си.

— Кървил. Не мога да повярвам. Едва си го спомням.

Сара попълваше заповед за евакуация в два екземпляра върху бележника си. Химикалката й застина във въздуха.

— Какво каза?

— Че не мога да повярвам ли?

— Не, другото. За спомените.

Момичето сви рамене.

— Там съм родена. Поне си мисля, че съм била. Бях много малка, когато ме взеха.

— Защо не каза на никого, Джени?

— Казах. Казах на служителя в статистиката.

Рояци, как го бяха пропуснали?

— Радвам се, че каза и на мен. Може би някой те търси. Как е фамилното ти име?

— Не съм много сигурна — каза Джени, — но май беше Апгар.