Джъстин Кронин
Дванайсетте (70)

Шейсет и шест

Сякаш имаше два града в минутите, които последваха: на трибуните, където цареше хаос, и на игрището долу, арена на последствията, на внезапно спокойствие. Начало и край стояха едно до друго, но разделени. Скоро двете се сляха, когато тълпата, чиято настървеност премина, възприе удивителния факт на освобождението си и започна да се разпръсква, отиваше където си иска, включително на игрището. Те я откриваха, носеха се надолу, движеха се предпазливо, докато телата им вкусваха свободата. Но във времето непосредствено след края биещите се на полето бяха оставени на самите себе си да преценят оцеляването или загубата.

Питър се съвзе и видя първо Алиша. Тя беше почерняла, насинена, окървавена. Голяма част от косата й беше изгоряла, от нея все още се виеха струйки дим. Питър, изричаше тя. Стоеше надвесена над него, по страните й течаха сълзи. Питър.

Той се опита да проговори. Езикът му се задвижи мудно:

— Ейми? Тя дали…?

Алиша, леко проплака и поклати глава.

По някакъв начин Гриър беше оцелял. Взривът го беше запратил настрана. По всички правила трябваше да е мъртъв, но го откриха да лежи по гръб и да се взира в звездното небе. Дрехите му бяха разкъсани и раздрани; иначе изглеждаше невредим. Сякаш силата на взрива го беше заобиколила, а животът му — запазен от невидима ръка. Един дълъг миг той нито говореше, нито се движеше. След това опипом вдигна ръка към гърдите си и се потупа предпазливо, вдигна я към лицето си, опипа бузите, челото и брадичката си.

— Да пукна — рече той.

Юстас също щеше да живее. Отначало мислеха, че е мъртъв, лицето му беше цялото в кръв. Но изстрелът се оказа неточен, куршумът беше отнесъл лявото му ухо, то лежеше като посадено в земята растение, а на негово място имаше дупка. От самия взрив той нямаше спомен или поне нямаше такъв, който да си спомни напълно, освен поредица от изолирани усещания: разбиващ черепа взрив, изпепеляваща вълна от въздух, която минава покрай него, след това нещо мокро, което вали, и вкус на пушек и прах. Преживя нощта само с това допълнително обезобразяване на лицето си, вече с куп белези от войната и постоянното звънтене в ушите, което всъщност никога нямаше да стихне. Заради него говореше на висок глас и хората си мислеха, че е ядосан, а всъщност не беше. След време, когато се прибра в Кървил, той се издигна до чин полковник, служеше като военна свръзка с щаба на президента, а на проблема с високото говорене гледаше не толкова като на неудобство, колкото на забележително полезно средство за увеличаване на авторитета си. Чудеше се защо по-рано не се е сетил.

Само Нина напусна игрището без драскотина. Хвърлена от вирала, който уби Тифти, тя беше паднала вън от зоната на взрива. Вървеше към горната част на игрището, когато се взриви бомбата, разтърсващата сила я събори, но миг преди това тя единствена беше видяла смъртта на Дванайсетте, как огнено кълбо изпепелява и разкъсва труповете им. Всичко останало било размазано, за Ейми нищо не беше видяла.

Изобщо нищо.

 

 

Но изгубиха един от тях.

Намериха Тифти с оръжие в ръка. Лежеше в калта с потрошени кости и разкъсан, очите му бяха пълни с кръв. Дясната му ръка я нямаше, но това беше най-малкото му нараняване. Когато се събраха около него, той се опита да говори през накъсания си дъх. Най-накрая устните му казаха:

— Тя къде е?

Само Гриър, изглежда, разбра за кого говори. Извърна се към Нина.

— Теб търси.

Може би тя разбра същината на молбата, може би не; никой не би могъл да каже. Приведе се на земята до него. С треперещо усилие Тифти вдигна ръка и докосна лицето й с върховете на пръстите си в най-нежна милувка.

— Нитя — прошепна той. — Моята Нитя.

— Аз съм Нина.

— Не. Ти си Нитя. Моята Нитя — усмихна се през сълзи. — Ти изглеждаш… точно като нея.

— Като кого?

Животът в очите му гаснеше.

— Казах й… — дъхът му секна. Задави се в кръвта, която течеше от устата му. — Казах й… че ще те пазя.

Светлината в очите му изгасна и вече го нямаше.

Всички мълчаха. Един от тях си беше отишъл в мрака.

— Не разбирам — рече Алиша. Оглеждаше другите. — Защо я нарече така?

Отговори й Гриър:

— Защото така се казва. — Нина вдигна поглед от тялото. — Не знаеше, нали? — рече той. — Няма как да знаеш.

Тя поклати глава.

— Тифти беше твой баща.

В подходящото време щяха да научат цялата история. На игрището се появи пикап, гледаха как от него слизат трима души. Не, четирима. Майкъл, Холис и Сара с малко момиченце на ръце.

Но сега стояха умълчани до своя приятел, същността на живота му лежеше оголена. Великият гангстер Тифти Ламонт, капитан от Експедиционния. Щяха да го погребат там, където беше загинал — на игрището, превърнало се в бойно поле. Защото човек никога не напуска бойното поле, обясни Гриър, Тифти все това повтарял. Мислиш си, че можеш да напуснеш Експедиционния, но не можеш. Щом веднъж станеш част от него, завинаги оставаш свързан с него.

Никой никога не напусна бойното поле.